И тя се отдръпна от масата и закрачи към вратата, имаше чувството, че с всяка крачка отмерва края на нечий живот: на Дороти Инрайт, на Кони Бранслонович, на Мелиса Хейфиц… Нарочно бавно сложи ръка върху бравата, също толкова бавно я завъртя. И още по-бавно я открехна. Отвън повя хлад, свежест.

— Няма намесени наркотици — изрече Хол дрезгаво.

Дафи се извърна, отдръпна се от вратата и затвори след себе си. Изведнъж в тази потискаща, навяваща клаустрофобия стая като че отново можеше да се диша с пълни гърди.

— Бях по работа там, нали разбирате? И някакъв хлапак ми отмъкна пет стотарки. Глупакът обаче си изпуснал портмонето в микробуса ми. Като отидох първия път в къщата, той се скри от мен в скривалището.

— А ти преби втория му баща.

— Сбихме се. Защото си исках проклетите пари! Втория път — тази вечер — си прибрах парите. Това е истината, честно.

Пулсът й ускори ход, усети да я облива топлина. Насочи вниманието си към движенията му и изражението на лицето му, търсейки несъответствие между думи и реакции. Вгледа се изпитателно в очите му, очаквайки в същото време Ник всеки момент да започне да си облизва устните — това щеше да докаже лъжата — наблюдаваше внимателно до каква степен той държеше на контакта очи в очи — много често отклоняването на погледа също доказваше лъжата.

След дълго мълчание го попита:

— Каква работа?

— Един ми се обади по телефона. Знае за моята база повече, отколкото аз знам. Кълна се, това е истината. — Отново не свали очи от нея. Мълчанието й го направи нервен — това всъщност целеше тя и не отрони и дума. — Никога не сме се срещали.

Побиха я тръпки. Друг човек. Това нямаше да се хареса на никого, даде си сметка тя. Той я гледаше с празните очи на човек, заплашен от смъртта.

— Не го знаем кой е.

Дафи изведнъж усети, че хапе вътрешността на дясната си буза. Много въпроси напираха навън, но тя все още не искаше да му ги зададе, надявайки се вместо това да продължи да го принуждава с мълчанието си сам да говори — най-ефективният подход в един разпит.

— Не му знам името — обяви той със сериозен тон, натъртвайки на всяка дума, сякаш се намираше в съда. — Не го знам как изглежда. — Той примигна и сложи обгорялата ръка на масата, след като досега в повечето случаи я беше оставял да виси — скрита от погледа й — от китката надолу под ръба на масата. — Хиляда и двеста долара. Толкова е инвалидната ми пенсия за това — хиляда и двеста долара. И каква работа мога да си намеря сега? А, кажете ми! Машинописка, нали?

Той изкриви устни в саркастична усмивка, която я накара да потрепери — в нейните очи той стана опасен. Дали не търсеше отдушник за яростта си, запита се тя. Дафи изправи гръб, погледна го право в очите и мислено му изпрати послание да не изпробва силата си върху нея.

— Няма намесени наркотици — повтори той.

— Нещо, което имате в базата — отвърна тя.

Той кимна. Мускулите зад челюстта му изпъкнаха с големината на кестени. Очите му се отвориха широко. Беше изплашен, обзет от ужас. От военните или от мъжа от сделката, запита се тя.

— Какво си продавал? Военни тайни?

— По дяволите, не, аз не съм предател!

— Какво тогава?

Той отговори:

— Разполагах с пропуск, какъвто той нямаше. И нека спрем дотук.

Дафи заговори и постепенно говорът й премина в крясък.

— Да спрем дотук? Аз лично не мисля така. Ти значи изобщо не си ме слушал, Ник! Опитваме се да ти изградим правдоподобно алиби. Не знам какво продаваш, но заради него няма да получиш смъртна присъда. Обаче заради обвинението в убийство ще я получиш!

Очите му придобиха суров израз. Челюстните му мускули отново изпъкнаха.

— Искам адвокат.

Тя изрече с насилена енергичност:

— Ще го уредим, разбира се, щом настояваш, обаче държа да те предупредя, че ще съжаляваш. Ти ме харесваш — метна му бърз поглед тя. — Разбираме се помежду си. Обаче какво ще кажеш за Болд и за прокурора? Мислиш ли, че ги е грижа за теб?

— Няма да отговарям повече на нито един въпрос.

— Тогава няма да ти задам повече нито един въпрос — съобщи му тя. — Просто ми кажи какво е ставало на паркинга в „Сийтак“. И то ми кажи истината, така че да мога да ти повярвам и ще си излезеш оттук със снето обвинение в убийство.

— Пълни глупости.

Тя се изправи.

— Значи не искаш да ти снемем обвинението в убийство? И защо изобщо се опитвам да ти помогна? Да не мислиш, че искам да си губя времето с теб? — В тона й се четеше недоволство. — Да не мислиш, че нямам какво друго да правя, освен да седя в тази воняща дупка и да ти слушам глупостите. Щом искаш Болд, ще си го получиш. Щом искаш сапунарите, и тях ще си ги получиш. Искаш смъртна присъда, ще я имаш.

Вторият й фалшив опит да го изостави се очертаваше неуспешен. Дафи се ядоса на себе си, че толкова рано беше прибегнала към него. Белезниците му издрънчаха, но от устата му не излезе нищо. Всеки път, когато чуеше подрънкването на белезници, я побиваха тръпки.

Никой никога не я беше виждал да се предава. Страшно й се искаше да се извърне и да му даде още една възможност, а не да го остави в ръцете на Болд, но в такива случаи втора възможност не се полагаше. Заетата от него крайна позиция изигра решаващата роля. Освен това, помисли си Дафи, щеше да се окаже трудно осъществимо при положение, че се беше стигнало до поискване на адвокат, докато тя го беше разпитвала. Хол изглеждаше обзет от ужас. По-добре да му даде няколко минути свобода и след това Болд да се заеме с него. Отказа се с неохота, като питчър5, който се налага да слезе от височинката за началното хвърляне.

— Ето ти го какво е — каза Ла Моя, приближавайки се до Болд, застанал пред прозрачната стена — която заподозреният от другата стена виждаше като обикновена стена — наблюдавайки Дафи, която тъкмо беше чула искането за адвокат.

Болд не обичаше да бъде прекъсван, даже и от Ла Моя, на когото позволяваше доста волности.

— Виждаш, че съм зает, детектив — прекъсна го той строго.

— Ракетното гориво… — изрече Ла Моя бавно, напомняйки на Болд самия него, когато искаше да обърне внимание на Майлс върху нещо важно. — Заподозреният… Този… заподозрян — продължи детективът, сочейки към прозрачната стена.

От умора Болд трудно можеше да се съсредоточи и мислите му блуждаеха. Говореше с Лиз всяка вечер, а понякога и сутрин. Макар и благодарна за усилията му да защити семейството си, тя все повече му се сърдеше, че й се налага да стои изолирана във вилата. Беше прекарала пет дни там; той й беше забранил да казва на приятелите си и колегите от банката къде точно се намира, макар всеки от по-близкото й обкръжение веднага би могъл да предположи кое е това място. От шерифския отдел бяха прикрепили към нея двама мъже на двадесет и четири часова охрана — единият наблюдаваше шосето, другият — вилата. Тя се чувстваше като в плен. Болд почти нищо не й разказваше за разследването, по същия начин както Лиз не му разказваше за банката — знаеше, че тя поддържа връзка с колегите си.

Предната вечер разговорът им беше преминал в обсъждане на светските им контакти, като че тази седмица по нищо не се отличаваше от другите в съвместния им живот. Тя търсеше успокоение в познатото, той й го даваше. Един от вицепрезидентите на банката организираше вечерно парти, което Лиз се чувстваше задължена да посети. Болд мразеше тези партита, организирани от банката, усещайки се много далеч от клубния стил на живот. После Лиз го беше притиснала да даде съгласие за грандиозния бал на пожарникарите, включващ и благотворителен концерт, който посещаваха всяка година — Болд го правеше с голяма неохота.

Той омекна и даде съгласието си и за двете мероприятия; тогава Лиз хвърли бомбата.

— Трябва да бъда в града в четвъртък. Не ме питай защо, просто трябва да бъда.