— В наркосделката?

— Първото обаждане на деветстотин и единайсет — каза тя. — Не е било номер, както си е помислил диспечерът. Момчето е казало, че е било свидетел на предаване на наркотици на летището.

— На летището? — В съзнанието на Болд звъннаха тревожни сигнали. Неспособен да се овладее — силното вълнение беше нещо, което рядко му се случваше — той скочи от стола, на който седеше. И извика, карайки и Прескот да подскочи. — На летището? Предаване на наркотици на летището?

Нали и гадателката на Дафи беше съобщила за същата наркосделка, намесвайки и мъжа с обгорялата ръка. В света на Болд нямаше съвпадения — всичко си имаше обяснение.

— Госпожице Прескот — изрече по-спокойно Болд, успявайки да се овладее. — Мисля, че може и да сте намерила своя случай с добър изход.

Няколко пъти на ден Дафи се питаше какво да прави. Сгодена за човек, за когото откриваше, че е все по-трудно да обича; влюбена в женен мъж; притисната между униформени и цивилни, една от малкото жени с по-висок чин от редовите полицаи; доброволка няколко вечери в седмицата в приюта за бездомни деца, които бяха видели твърде много, а живееха твърде малко; научен работник, копнеещ за духовен напредък; самотник, копнеещ за партньор.

Колата й беше паркирана от другата страна на улицата, на която се намираше лилавата къща с неоновия надпис и гигантския глобус на тревната площ отпред. Точно в три часа и седем минути следобед едно момче се появи на тротоара и сви по алеята, водеща към къщата. Заобиколи я и повече не се показа, по всяка вероятност беше влязло вътре.

Дафи погледна към Сюзан Прескот, седяща на седалката до нея, и я попита:

— Готова ли си?

— Както винаги — отвърна жената.

Дафи излезе от колата. Беше застудяло. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, все още размишлявайки над алтернативите за това момче. Самата идея да го отдели от Емили, за да го остави на попечителството на социалните служби, й беше омразна. Няколко пъти беше посещавала центъра за временно въдворяване на малолетни от окръг Кинг на „Спрюс“. Ами ако нещо се случеше с него там? Кой щеше да бъде виновен тогава? Ставаше дума за натиск. Ставаше дума да се осигури свидетел за Болд. Ставаше дума да се принуди Емили да говори.

Прислони се отстрани до колата. Не искаше Емили да я види. Бяха се договорили Сюзан да изчака с чукането на вратата.

Дафи изпитваше притеснение и тъга. Сивият и дъждовен ден й влияеше потискащо. Искаше й се да бъде някъде другаде. Искаше да бъде някой друг — жена с друго минало, с друга работа, с друг живот. Госпожа Оуен Адлър? Вече не беше толкова сигурна — а човек трябваше да е сигурен в такъв случай. Омръзнало й беше от нея самата, от предвидимостта на нещата.

Да отнеме момчето от някого, който го обичаше, изпълнен с решимост да го защити, за да го остави на попечителството на щата. Животът ненаситно поглъщаше всеки и всичко.

Сюзан почука силно на вратата. Звукът отекна сред дърветата наблизо като ехо от изстрел. Дафи се напрегна още повече, извади ръце от джобовете и се изкачи безшумно на верандата пред задния вход, заставайки непосредствено до рамката на вратата. Натиск. С натиск се пробиваха скали и планини, за да се прокарат тунели; натискът можеше да накара дете да бяга през задния вход.

До нея долетяха приглушените звуци от разгорещения диалог между Сюзан и Емили. Беше започнал в спокоен тон, но много бързо премина в крещене. Странно как, без всъщност да чува думите, които изричаха, Дафи ясно си представяше как протича разговорът помежду им. Сюзан се е представила като служебно лице, каквато беше. Социални грижи — Сиатъл, отдел „Деца под попечителство“. Емили веднага е заела ненужно отбранителна позиция — отричаща, противоречаща, прекъсваща, изпитвайки все по-голяма болка и увеличавайки децибелите на речта, докато до Дафи съвсем ясно долетя:

— Не можете да го отведете!

Дафи зае разкрачен стоеж, като боксьор, протягайки ръце в готовност за сблъсъка, който изглеждаше неминуем. Усещаше се скована. Не беше яла цял ден. Двете чаши чай рано сутринта разяждаха като с киселина стомаха й. Беше и с менструация. И й се повдигаше. В такъв ден би предпочела да е в леглото, завита през глава, или в банята, озвучена с приятна музика. Твърде много време прекарваше в имението на Оуен, а твърде малко на плаващата си къща; беше изменила на приоритетите си. Направо се мразеше. Много лош ден беше избрала, за да върши важна работа.

— Стоях там — разказваше Дафи. — Той изхвръкна през задната врата и както влак се втурва надолу по хълм — с главата напред и настроен за бой.

Дафи, проснала се върху леглото в хотелската стая на Болд, пиеше втора бира. Стаята не беше нищо особено — плащаше му я градската управа и щеше да живее в нея, докато станеше възможно да се върне в къщата си. Ужасно му се искаше да се върне в нея. Чувстваше се неловко при вида на Дафи, просната върху леглото му. Беше облечена с тесни дънки и бяла риза с копчета отпред. Играеше си с часовника гривна, не спирайки да я върти около ръката си.

— Хванах го с две ръце, а той се загърчи като… Не знам… като риба ли… Бореше се неуморно. Горкото дете. И, разбира се, тя не можа да докаже, че е нейно дете — защото той не е нейно дете, а това й трябваше на Сюзан, за да го отведе със себе си. И сега всичко ни се върна като с бумеранг. Знаем точно кой е, как се казва, обаче той самият не иска да ни каже нито дума. Така че… нали разбираш…

Като че за момент гласът й се загуби.

— Не се самообвинявай — каза й Болд.

Беше седнал пред кухненския кът в стаята, стараейки се да се държи на дистанция от нея.

— Виж, само ако можеше да си там — въздъхна Дафи. — Той плачеше за нея. Тя също. И как ни се молеше. Беше ужасно.

— Сега направо се самоизтезаваш — опита се да я възпре той.

— Върна ни се като с бумеранг — повтори тя. Лека-полека маниерът й на говорене заприличваше на пиянски, тя все повече сливаше думите. — Ако искаш да нямаш проблеми, не си вземай белята с деца.

Болд се наклони към нея.

— Сега да не ми четеш лекции — предупреди го тя, усещайки какво се готви да направи. — Аз съм вече голямо момиче и искам още една бира.

— Изпиваш я и те завеждам у вас.

— Обещания, обещания — промърмори тя. — Може пък да остана да спя тук. — После попита високо: — Какви са тези неща?

Намерението на Болд отново се осуети — тъкмо си беше отворил устата, за да я разубеди за третата бира. Тя потупа ръба на леглото, канейки го да седне по-близо, но той не я послуша.

— Дороти Инрайт е купила всичко това от един магазин за железарски и домакински принадлежности ден преди пожара. Джон ги осигури.

Вещите бяха опаковка сгъстен кислород „Дрейно“, руло сребриста лента, отводнителна тръба, гъба и чифт гумени ръкавици.

— Сюзан ще направи така, че той да остане при мен. Момчето — произнесе Дафи.

— Железарски магазин — каза на свой ред Болд, нарочно отклонил поглед от нея. — Може да излезе нещо от това.

— Нещо като временен пристан, докато се уреди положението му — защо трябва да му причинявам всичко това? Имат такава практика, нещо като програма „По-голямата сестра“. Сюзан малко ще трябва да наруши правилата, обаче утре следобед той вече ще е мой. И няма да избяга, защото му казахме, че ако го направи, Емили ще се сбогува с гадателството и може да отиде и в затвора. Такова зло той няма да й причини. Виждаш ли ме колко съм добра, каква професионалистка съм? Надявах се, че ще се гордееш с мен. Стигнах дотам да заплашвам дванайсетгодишно дете!

— Нашата работа не е лесна — избъбри й той. — Особено когато става дума за деца. Помниш ли Джъстин Левит?

— Изглеждат така невинни. Ето, това е. Толкова е трудно да направиш каквото и да било, когато те гледат с невинните си очи. — За миг замълча. — Децата ти липсват, нали?