— Трети човек — повтори Болд и придърпа стол, за да седне.

Когато го погледна, й се прииска да заплаче. Заради невинния израз на пребледнялото му лице, докато се трудеше над домашната си работа, заради естествеността на държанието му, не даващо признаци, че я е забелязал. Твърде дълго беше живял в дом, където е бил нежелан, че беше привикнал да не забелязва останалите край себе си.

В този и в много други случаи, свързани с Бен, Дафи грешеше. Истината беше, че тя нямаше достатъчен опит от съжителство с деца, за да го разбере истински. Той вдигна глава и каза:

— Защо трябва да се мъча над тая глупост?

— Подбирай си изразите! — скара му се тя.

— Това нещо — веднага реагира той.

— Това е домашна работа, Бен. Всички сме минали по този път.

— И затова значи и аз трябва да пиша домашно.

— Колко е двайсет и пет по пет? — попита го тя. Погледът му стана празен и тя даде пример: — Някой ти предлага двайсет и пет долара на час за пет часа работа…

— Ще ги взема! — беше незабавната му реакция.

— Ами какво ще кажеш за пет долара на час за двайсет и пет часа? — изстреля тя в отговор.

Бен се почувства объркан и записа числата.

— Сто двайсет и пет долара.

— И колко работни дни правят двайсет и пет часа, като се има предвид, че работиш по осем часа на ден?

— Значи затова ми трябва да знам математика — заключи Бен.

— Някои хора казват, че разликата между това да си образован или да не си образован е дали искаш да работиш с ума си, или с ръцете си. Дали искаш да спечелиш много пари, или малко пари. И нещо повече. Това е начин да се научиш да изпитваш удоволствие от нещата. Колкото повече знаеш, толкова по-леко ще се справяш с живота.

— И на Айнщайн не му е вървяла математиката — припомни й той.

— Много хора с висше образование са скучни, знам — призна тя. — Не казвам, че образованието е нещо като лекарство против всички болести, то просто ти дава по-добър старт, това е всичко. Харесваш ли компютрите? Харесваш ли специалните ефекти във филмите? Компютърът не ти върши работа, ако не знаеш как да работиш с него.

— Ами твоят?

— Моя какво? — попита тя.

— Твоя лаптоп. Ще ме научиш ли да работя с него?

Сега я хвана натясно. Тя ревниво охраняваше преносимия си компютър, винаги го носеше със себе си, заключваше го с парола, когато се наложеше да го остави в службата за няколко часа; за нея той беше като строго охранявана тайна, която другите не биваше да знаят. Сега нямаше как да откаже на момчето.

— Разбира се — изрече тя с неохота, питайки се защо й беше трябвало да дава пример с компютри.

— Наистина ли?

Лицето му поруменя от радост, каквато досега не беше виждала у него, прилична на радостта при получаването на коледните подаръци.

Тя кимна.

— Трябва да потърся игри и да ги заредя. Имам само една — пасианс с карти.

— Ами дейта-бейз? — попита я той и това я смая. — Има ли дейта-бейз?

Имаше — като част от комплекта допълнения, макар Дафи да го използваше само като адресен справочник.

Помисли си, че ако любовта можеше да се определи като да дадеш живота си заради някого, то значи тя обичаше Бен. И нямаше да позволи на никого, по никакъв начин да го нарани отново. Щеше да го вземе под крилото си, за да го защити от жестокостта и студенината на живота. Достатъчно беше преживял и нямаше нужда от повече огорчения.

— Има ли диаграми? — попита той.

— Има, мисля, да.

— Ние правим диаграми — каза той и потупа разтворената си тетрадка за домашна работа.

После обърна обратно молива си и се зае да трие с гумичката му сгрешените задачи. Как би й се искало да можеше да изтрие изминалите няколко години в живота му. Разполагаше с целия инструментариум на психолог, за да започне такъв процес, но Бен трябваше да го поиска.

— Ако ти покажа лаптопа — реши да опита тя, — ще ми разкажеш ли за Джек и майка си?

— Това сделка ли е? — попита Бен. — Ти изнудваш ли ме?

— Точно така — призна тя. — Аз не знам почти нищо за теб, Бен. Това ме притеснява. Знаеш ли какво прави от двама души приятели? Споделянето. Разбираш, нали?

— Ти ще ми разкажеш ли за Оуен? — изрече той с ревниви нотки в гласа си.

— Как…? — започна тя, но се прекъсна.

Явно беше чул телефонните й разговори. Дали я беше чул и как плаче? Вероятно знаеше много повече за нея, отколкото тя за него. Кой от тях двамата беше психологът, запита се тя.

Той приключи с триенето, вдигна поглед към нея и с абсолютно сериозен тон я попита:

— Това ще значи ли, че сме гаджета?

Дафи едва потисна усмивката си, но когато разбра, че няма да може да се въздържи, извърна глава настрани, така че Бен да не я вижда. Не спря да се усмихва, докато се приближаваше към компютъра си.

Убиецът беше на свобода. Болд беше сигурен в това, макар да нямаше убедително доказателство.

Боби Гейнис беше организирала в офиса си временен център за бързо реагиране. Макар Шосвиц да беше определил дежурствата й така, че нямаше как да бъде на разположение на Болд, тя отказа да бъде изключена от разследването и реши да кара по две смени, в резултат на което изглеждаше все по-уморена и съсипана. На стената в офиса й имаше снимки на първите палежи, на отпечатъците от стълбата, както и снимка с увеличение на калните нишки, открити при „Пожара Инрайт“. Имаше и снимки на четирите жертви, в това число и на Бранслонович. Под тях висеше не много ясно снимка на съпругата на Гарман — с невероятната си прилика с трите мъртви майки на малки момченца.

Гейнис остави телефонната слушалка и каза на Болд:

— Лофгрийн потвърди, че среброто по нишките е сребриста боя за платове, синьото под сребристия пласт всъщност е цветът на плата. Второ, пуснатите в търговската мрежа спортни униформени облекла на „Сийхоукс“ не са изработени от смес в съотношение шейсет процента памук и четиридесет полиестер, а двайсет памук и осемдесет полиестер, което значи, че те автоматично отпадат, а това е добре, защото ги продават едва ли не във всеки втори магазин.

— И какво остава?

— Бояджийските цехове и печатници, където се щамповат надписи върху хавлии и спортен тип облекла — каза тя. — От лабораторията са сигурни, че нишките са били спираловидно усукана памучна смес, от която обикновено се изработват хавлиени кърпи или халати. Това само ще ни е от полза. Независимо че спортните униформени облекла на „Сийхоукс“ не са изработени от спираловидно усуканите нишки, проверихме и тях заради комбинацията от цветовете. Сега стигнахме до момента, когато трябва да проверим колко фирми произвеждат боя в интересуващия ни цвят и в интересуващия ни нюанс и колко и кои текстилни фирми им доставят този тип плат.

— Това ми харесва — кимна Болд.

— Най-големите текстилни фабрики се намират на юг и на североизток. Това съм го проучила добре. Лошата новина е, че съществуват много повече бояджийски цехове и печатници, отколкото би могло да се очаква. Има и нещо друго — независимо че хавлиената кърпа или халатът, който търсим, може да са били купени в Сиатъл, а може да са били щамповани на съвсем друго място. Ако са предложили по-ниска цена в Спокейн, Портланд или Боаз, може да са им нанесли сребристата щампа там някъде. А повечето от тези бояджийски цехове и печатници са всъщност самостоятелни малки фирмички, които щамповат надписи върху спортни униформени облекла и каквото се сетим още.

— Колко са? — попита Болд, притеснение замени обхваналия го преди малко ентусиазъм.

Тя избягна прекия отговор.

— Добре е, че „Жълтите страници“ са качени на диск — каза тя и посочи с ръка към персоналния си компютър.

Много малко полицаи биха си позволили да отделят пари от заплатата си, за да си купят свой собствен компютър.

— Колко са? — повтори Болд.