Камионът набираше скорост. Бен стискаше здраво мястото, за което се беше уловил. Пред него миниатюрният силует на Лицето започна да се уголемява, след като камионът скъси дистанцията. Момчето усети вятъра да облъхва засмяното му лице, искаше му се да запее, да извика, да покаже на всички какво е успял да направи. Горкото момче с едното око. Момчето, което се возеше, възползвайки се от високата скорост на камиона и управлявайки велосипеда си с една ръка. Чувстваше се сякаш управлява ракета, сякаш колелото му беше с ракетен двигател.

Лицето се виждаше прекрасно и доколкото Бен можеше да прецени, даже намаляваше ход. Бяха изминали два, може и три километра. Бяха успели да хванат зелена вълна на светофарите. Бен се чувстваше всесилен. Чувстваше се възрастен. Герой.

Камионът и Бен с него бързо се приближаваше към другия велосипедист и изведнъж момчето се изплаши при мисълта, че трябва да се пусне от този камион. Това направо го ужаси. Беше се справил с улавянето, но не беше сигурен как ще се получи с пускането. Огромните колела се въртяха точно пред него — мачкаха асфалта, пружинираха, тресяха се. Представяше си как лежи премазан от тях.

Хайде, каза вътрешният глас. Но ръката му не се подчини. Просто не можеше да го направи.

И което беше по-лошо, Лицето с всяка изминала секунда, с всеки изминал сантиметър се оказваше все по-близо и по-близо — беше намалил скоростта.

Изведнъж, без да даде знак с махване на ръка, Лицето отби вдясно, рязко спря велосипеда си и скочи на земята. Камионът, и Бен с него, изсвистя точно покрай него — момчето извърна глава, за да разгледа по-добре мястото.

Погледна напред, пътят изведнъж се влоши — беше осеян с дупки. Ей така, без предупреждение! Дотук беше гладък, после сякаш бяха избухвали мини. Бен маневрираше, доколкото беше възможно, въртейки кормилото вляво и вдясно, мъчейки се да избегне дупките, слаломирайки между тях.

Светлината пред тях беше зелена.

— Нека светне червено — примоли се Бен и заповтаря като в мантра. — Червено, червено — молеше се той.

Жълта светлина. Гумите изсвистяха, щом шофьорът намали скоростта, и камионът видимо забави ход. Бен избегна една последна дупка, сви рязко надясно и охлаби хватката, която го свързваше за камиона. И като че от само себе си се пусна от него.

Веднага сложи ръка върху ръкохватката на велосипеда, улови я здраво, като едновременно натисна спирачката на задното колело — предното вибрираше, криволичейки. Камионът отмина с грохот напред.

В опита си да намали скоростта на велосипеда Бен изгуби равновесие, предното колело се смъкна в канавката и момчето се приземи на тревата сред купчина кучешки лайна, които се размазаха по целия му гръб. Той седна, извърнат в посоката, откъдето беше дошъл, замаян и със замъглен поглед. Поседя така известно време, докато се възвърна способността му да вижда на фокус и не престана да му се вие свят.

Велосипедът беше в добро състояние. Краката и ръцете му също бяха в добро състояние. Нямаше нищо счупено. За втори път тази вечер трябваше да взема решение дали да продължи. Огледа се, за да види какво има наоколо: „Спиро авиейшън“, „Глайд авионикс и Енджиниъринг“. Никакъв телефон наблизо обаче.

Намираше се на километър от „Складирай тук“.

Дафи седеше в къщата на Сантори, не правейки нищо и чудейки се какво изобщо дири тук. Петнадесет минути бяха минали, откакто беше чула едно от съседските деца да крещи сред дърветата. Деца! В един момент си беше въобразила, че може да е бил Бен. До каква ли степен един психолог можеше да се поддаде на параноя, запита се тя.

Най-голямата й грешка беше, че остави мобифона си в колата, включен към запалката. Помисли си дали да не измине отново разстоянието до мястото, където я беше паркирала, но се притесняваше, че така щеше да привлече вниманието на Джони Гарман към марката на колата — нейната беше червена хонда, а на Мартинели — форд. Тази разлика я задържаше в къщата. Ако Гарман наблюдаваше това място — а тя беше напълно убедена, че го прави — и тя влезеше в друга кола или ако я разгледаше по-добре, тогава играта се проваляше. И се връщаха отново в изходна позиция.

През последния четвърт час тя събираше кураж да се обади на Болд и да му изложи предположението си — че Гарман се е ориентирал към грешен адрес, прочитайки написаното на етикета върху раницата на Бен. На Болд обаче му бяха разформировали групата по разследването и му бяха оставили само един-двама детективи и тя не искаше отново да сбърка — не искаше да отклонява Ла Моя от наблюдението на другата къща и Мартинели, тъкмо когато може би Гарман се готвеше да я запали.

Според правилата тя трябваше да доложи за местонахождението си. Да се обади. Макар официално разследването да беше прекратено и тя да нямаше повече задължения по него, Болд разчиташе на нея. И тя го знаеше. Реши да се обади на телефонния си секретар, за да чуе съобщенията. Докато набираше номера, в същото време поглеждаше през прозореца към колата си, питайки се как можеше да постъпи толкова глупаво и да паркира точно под уличната лампа. Щом нещо тръгнеше лошо, реши тя, и всичко по-нататък се проваляше. Имаше шест оставени съобщения. Едно от Оуен, две от Сюзан, две от Болд и едно от Емили. От всички избра да се обади само на Емили Ричланд — по гласа й беше проличало, че е силно разтревожена.

— Дафни Матюс — представи се тя веднага щом Емили се отзова.

— Той беше тук — моментално си призна Ричланд без никакво предисловие. — Когато дойде да го търсиш, той беше тук. Скрих го. Излъгах те и сега знам, че постъпих глупаво.

Дафи имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Опита се да се овладее, но вълнението и тревогата на Емили се оказаха заразителни.

Ричланд продължи:

— Той избяга… излязъл е от къщата, докато сме разговаряли, предполагам. Естествено беше да се върне, щом си заминеш, обаче и досега го няма. Не се е върнал. Много време мина и още го няма.

— Може би вече не вярва на никоя от нас — предположи Дафи в опит да успокои другата жена.

— Не, не е това — отвърна с нервен тон Ричланд.

— Какво тогава?

— Слушай. Не очаквам да ми повярваш. Знам, че не вярваш на такива неща. Сигурно просто не виждаш причина да вярваш. Не знам. Моля те да повярваш поне веднъж. Или поне да чуеш това, което искам да ти кажа.

— Продължавай.

Дафи потисна желанието си да се разкрещи на тази жена, да й се накара. Хайде давай, какво чакаш, искаше й се също да й каже.

— Аз наистина имам видения. Наистина. Трябва да ми повярваш… Имах и тази вечер. Няколко. Първия път…

Докато слушаше насечения заради постоянното запъване говор на Емили, сълзи потекоха от очите на Дафи. Потискаше собствените си емоции, а се поддаваше на емоциите на другите. „Ами това си беше поредният номер на Емили!“, напомни си тя. Емили Ричланд беше професионална лъжкиня, нищо повече.

— Той беше мъртъв. Лежеше върху земята, с отворени очи. — И Ричланд избухна в ридания. Ако това беше преструвка, то тя беше дяволски добра актриса. — Бен — прошепна тя — лежеше на земята. О, господи… А сега — точно преди да се обадиш — ми се яви второто видение. Тъмно е, има една ограда и Бен се е свил до нея. Той е в опасност, госпожице Матюс. Знам, че е така. Чувствам го. Видях го. Но не знам какво да направя!

Дафи не искаше да дава воля на ужаса, който самата тя изпита, слушайки разказа на Емили. В съзнанието й се появи образът на момчето от виденията на Емили. Стори й се, че най-доброто решение в този момент е да я накара да повярва, че е взела на сериозно думите й.

— Нещо друго имаш ли да ми разкажеш? Или да ми кажеш?

Като психолог тя просто не можеше да си позволи да вярва на паранормалните способности на Емили; като човек, който обичаше момчето, вярваше на всяка нейна дума.