Изведнъж изпита усещане като че някой го наблюдава, запита се дали не е само в резултат на чувството за вина, или се случва в действителност. Но после усещането му се изостри и доби очертанията на същото агресивно чувство, което му внушаваше Джек, когато се загледаше в него, седейки на оня стол пред телевизора — сякаш искаше да го прониже.

Бен не искаше да се оглежда, не искаше да знае истината. Ушите му обаче продължаваха да слухтят, сърцето му лудо блъскаше, дланите му изведнъж овлажняха, буца растеше в гърлото му, главата неистово го засърбя. Обзе го страх.

Подтикът да погледне назад, за да прецени ситуацията, го връхлетя със страхотна сила. Искаше да отхвърли това чувство.

Затича се. Не можеше да продължава просто ей така да си върви. Гледаше напред, не назад — никога не се оглеждай назад, беше му казала Емили. Носеше се сред плющящия дъжд — както прилеп в тъмнината на нощта.

Вината се просмукваше в душата му както дъждът в тялото му. Щеше да си плати за простъпката. Минувачите щяха да си мислят, че се опитва да избяга от дъжда, макар това да не беше възможно, както беше невъзможно да избяга от вината, която така отчаяно искаше да захвърли някъде надалеч от себе си. Прекоси улицата на червена светлина, не съзнавайки какво прави; неспособен да се изправи очи в очи с факта на кражбата, която беше извършил. Краката му като че се наливаха с олово, сърцето му като че тежеше. Не можеше повече да живее в мир със себе си. Искаше да бъде добър, искаше Емили да го харесва, да продължава да се нуждае от него. Не искаше да й казва за случилото се, но се чувстваше задължен.

Когато се озова пред лилавата къща, Емили излезе навън и забелязвайки тревогата в очите му, или може би прочитайки мислите му, мина му през ум, веднага го поведе около къщата, към маломерната веранда пред задната врата, гледаща към също толкова маломерната градина, за която обаче тя полагаше огромни грижи.

Бен се нуждаеше от същите грижи и внимание.

Дъждът плющеше само на сантиметри от тях, а вихрещият се вятър разнасяше свежестта му. Полата на Емили се ветрееше между глезените й и тя несъзнателно посегна да я оправи с жест, подобен на този, с който кон размахва опашка, за да прогони мухите.

— Е, млади момко, какво имаш да ми казваш?

Никога нямаше да я разбере напълно, макар да копнееше такава възможност да му бъде дадена.

— Светът е така огромен — започна той, пазейки се да спомене, макар и с половин дума за какво всъщност си мислеше. — Толкова много хора отиват на толкова много места, за да правят най-различни неща. Не виждам как ще мога да се нагодя към това. Да си намеря мястото.

Тя прехвърли ръка около раменете му и той усети топлината й. Нали за това живееше? Обаче как щеше да реагира, ако й кажеше какво беше направил?

— Знаеш ли, ние имаме едно много важно предимство, Бен — поде тя, обърквайки го още повече, — порастваме по-бързо от повечето хора. Говоря съвсем сериозно — поясни тя, съзирайки изражението му. — Имаш такива разсъждения, до каквито някои възрастни цял живот не могат и да достигнат. Важното, същественото е, че светът е прекрасно място, независимо от начина, по който ти изглежда понякога. Животът е прекрасен, независимо от начина, по който го възприемаме понякога. А на твое място, на твоите години, най-доброто, което можеш да направиш, е да му се наслаждаваш колкото се може повече. Зная, че нещата невинаги ни се отдават лесно. Но не се замисляй чак толкова много за това. Остави, така да се каже, животът просто да се случва. Знаеш ли, всъщност и сам ще го откриеш, в живота нещата проработват, ако им дадеш възможност, ако не им пречиш. Ако имаш добри мисли. Ако правиш добри неща.

Гърлото му се стегна, очите му засмъдяха, усети, че се разтреперва и накрая се разплака. Тя се опита да го утеши, като го притегли и с другата ръка към себе си, но от това той се почувства още по-зле и се помъчи да се освободи от прегръдката й, накланяйки тяло назад.

— Бен?

— Аз не съм добър.

— Амиии, добър си. Разбира се, че си добър.

— Не съм.

— Не трябваше да допускаш Джек да постъпва така с теб, Бен.

Той поклати глава, а сълзите му се затъркаляха още по-бурно. Също като дъжда, който плющеше няколко метра по-нататък. Колко беше лесно да й внуши, че цялата вина е на Джек Сантори. Колко просто и колко удобно.

— Не е заради това — изхленчи той.

— Заради майка ти — прошепна тя.

Той отново поклати глава. Майка му присъстваше в спомените му като лице, като аромат, като мека ръка, която роши косата му. Майка му беше нещо, някой от далечното минало, спомените за когото бяха силно избледнели.

— Изпуснах си портмонето в неговия микробус и сега той знае къде да ме намери. Адресът ми е записан в портмонето — изтръгна се от него.

— Кой е той, Бен? Какъв микробус?

Усети безпокойството в тона й.

Вдигна очи към нея, зрението му беше замъглено от сълзите. Очите на Емили излъчваха симпатия и любов и той разбра, че е готов всичко да й каже. Абсолютно всичко. Беше готов да й даде парите и да я помоли да остане при нея. Знаеше какъв ще бъде отговорът й при всички случаи много преди да произнесе, заеквайки, първото изречение от разказа си, но това не го спря. Нищо не можеше да го спре.

Истината се изля от него като пороен дъжд.

Емили Ричланд, която го беше притеглила в прегръдката си, за да го утеши, не се отдръпна от него. Попиваше истината. Както градинката й попиваше дъжда. Вслушваше се във всяка дума, не преставайки да кима, докато той говореше, като и нейните очи се пълнеха със сълзи; двамата прекараха около час така на задната веранда, сред грохота на капките, докато дъждът не спря и не се появи тъничка ивица синьо небе, осигуряваща достъп на всепроникващата топлина на слънчевите лъчи, а след това и на самото слънце, което като че избликна през нея, също като силната любов, струяща от сърцето му към Емили.

Лу Болд веднага се отзова на звъна на пейджъра си. Движенията му за активиране на екрана бяха напълно автоматизирани, също както когато завърташе ключа за запалване на колата или си обуваше чорапите. Тъкмо се питаше как да постъпи заради подозренията му към Лиз, защото ако се окажеше прав, това щеше да сложи начало на серия невероятни и спорни варианти за избор, които пък да сложат под въпрос самото оцеляване, съществуването на неговото семейство.

Лиз беше във ваната. Вземането на вана не беше нещо особено, освен че в тяхното семейство Болд беше този, който имаше предпочитания към ваната, а Лиз, която все бързаше, предпочиташе да си взема душ. Вече три пъти обаче през седмицата, след като се беше прибирала от работа, тя моментално се беше потапяла във ваната. Едва преди секунди той си даде сметка, че миналата седмица беше си вземала вана точно в същите дни: вторник, четвъртък и петък. През тези дни се беше връщала час и половина след края на работното си време. Въображението му се развихри, като следовател той беше свикнал да открива съвпаденията и повторенията. Съжаляваше за тези си способности, даже нещо повече, направо се изпълваше с негодувание, че този негов професионален талант би могъл до такава степен да се намеси в личния му живот. Беше подложил семейния си живот на внимателно наблюдение, основано на недоверие и страх и предизвикано от осезаеми спомени от миналото. Мразеше се. Думата съвпадение не беше част от професионалния речник на Лу Болд. Чу плача на Сара и се почувства на края на силите си.

Вдигна малката си дъщеря от креватчето и я притисна към себе си, вдишвайки млечния дъх на кожата й, който така лелееше. Тя протегна ръчички, тъничките й пръстчета уловиха кичур от косата му.

— Чук, чук, чук — каза той, открехвайки с крак вратата на банята, опитвайки се в същото време да отслаби хватката на малката ръчица.

Лицето на Лиз се беше зачервило, гърдите й бяха поруменели, водата действаше като увеличително стъкло — изглеждаше сякаш тялото й беше заело цялата вана. Беше така невероятно привлекателна, като червендалестите модели на Рубенс. За момент усети пристъп на покровителствена ревност. Не съществуваше нещо такова като право на собственост; много добре го съзнаваше, и все пак…