Бен не знаеше какво повече да направи. Както беше с лице, притиснато към купчината пясък и чакъл, той насочи за миг поглед към отвора и процеждащата се оттам светлина.

Окото му рязко смени посоката и в резултат картината пред него смени перспективата си, нямаше вече пясък, чакъл и кал. Нито имаше дървени подпори, удържащи ниския таван да не рухне върху влажния под. Нито крака, показали се в отвора, търсейки опипом къде да стъпят. Всичко това влизаше в полезрението му, но зрението му се беше фокусирало върху едно колелце жълт метал на няколко сантиметра от него.

Той се протегна и улови метала между пръстите си. Пръстен. Златна халка.

И отведнъж вече знаеше какво е това. То като че му проговори с познатия мек, нежен женски глас, който така беше копнял да чуе. Звукът на този глас надигна буца в гърлото му и замъгли със сълзи очите му.

Беше халката на майка му. Знаеше и къде се намира, без никакво съмнение. В гроба на майка си.

Тласкан от гняв, ярост и мъка, без нито за секунда да се поколебае, той скочи на крака, преви ниско гръб и стиснал халката в ръка, се затича към приземилия се в скривалището мъж. Връхлетя с цяло тяло върху него, воден единствено от желанието на всяка цена да се измъкне от това място. Неканеният гост падна назад. Бен изскочи през отвора и се затича към вратата на мазето.

Във всекидневната се озова срещу пастрока си — олюляващ се и жестоко пребит. При вида на Джек Бен сепнат спря. Разочарование сграбчи сърцето му: пастрокът му беше жив. Очите им се срещнаха. Бен вдигна ръката с халката и му я показа. След това се изви назад, замахна с крак и ритна Джек със сила, каквато не беше подозирал, че може да притежава. Възрастният мъж отхвръкна назад и главата му тупна на пода.

Бен никога не се беше осмелявал да вдигне ръка срещу съпруга на майка си. Съзнанието за това, което току-що беше направил, както и мисълта за майчиния гроб, го тласна към външната врата. Тичаше с все сила и щеше да спре чак пред телефона, намиращ се на няколко пресечки от къщата. За да набере деветстотин и единадесет и да каже:

— Искам да съобщя за убийство — изрече детският му изплашен глас. — Той уби майка ми!

За втори път същият детски глас беше уловен от записващата система в информационния център — Сиатъл. Този път момчето беше съобщило и адреса, идентичен с адреса, на който беше регистриран телефонът, от който се беше обадил първия път, макар връзката да беше прекъсната. Компютърът на центъра насочи посредством системата за съобщения това обаждане към патрулна кола, намираща се в района на сиатълския университет. Именно полицаят, седящ зад волана, Патрик Шенън, щеше да открие на пода във всекидневната мъж в безсъзнание — жертва на физическо насилие.

В съответствие с нареждането той щеше да отведе този мъж в полицейския участък за разпит във връзка с получените сведения за наличие на труп в скривалището на къщата.

Друга кола беше изпратена при уличния телефон, от който детето се беше обадило на деветстотин и единадесет. Слушалката му беше окачена на вилката, запазила топлината на ръката му.

Някъде далеч едно момче щурмуваше нощта. Бягаше, бягаше, бягаше. Докато краката му откажат да го държат.

Болд размишляваше за това, че съществуват редица нюанси на сивото, редица настроения, които да съответстват на тези нюанси, не непременно мрачни, както повечето хора си мислеха. Съществуваше сивото на утринта, клонящо към бледосивото на простора за сушене на дрехи; съществуваше сивото на пладнето, дъждовно сивото, леещо се от небето и открояващо сочната зеленина на бръшляна и тревата; съществуваше сивото на вечерта, сгъстяващо се и вещаещо мрак, превръщащ хората в слепци, а децата в страхливци и страхливки. Човек привикваше да живее със сивото в Сиатъл. Със сивите настроения. В сивата зона между доброто и злото.

Сержант Лу Болд беше един от многото, запознали се с документацията по случая с разложения труп на жена, открит в скривалището на една къща. Беше убеден, че всичко щеше да се реши с един само разпит в „Бокса“ на заподозрения. Със сигурност щеше да се стигне до самопризнание. До базата, както казваха, върху която можеше да се гради вече обвинението. Ако не сполучеха, тогава Дикси щеше да се наложи да идентифицира останките. Докато открие връзка между жертвата и заподозрения, щеше да мине известно време, но този вариант беше напълно приемлив. Беше от тези случаи, които привличаха вниманието на Болд, но заради работата по палежите щеше да направлява развитието му, така да се каже, от разстояние. Въз основа на показанията на съседите трябваше да открият момчето, което беше живяло със заподозрения — негов доведен син и вероятният автор на анонимното обаждане на деветстотин и единадесет, посочило наличието на трупа в скривалището. За Болд това означаваше безкрайни обиколки на сиатълските улици в търсене на възможния свидетел — изплашеното и ужасено момче, чиято снимка, намерена в къщата, вече беше прикачена към документацията по случая.

Шансовете не бяха големи. Без да се обади на никого, Болд излезе от офиса и подкара служебната кола по улиците, вглеждайки се в лицата на минаващите деца. От време на време натискаше спирачките, за да намали. Служебните коли все повече се раздрънкваха.

Трафикът не беше натоварен. Затова той подкара по централните улици, спусна се отвъд хълма Капитолия и се насочи към адреса, фигуриращ в документацията. Никъде не се виждаше издирваното момче. Спря пред супермаркета и влезе, за да напазарува. Прибра се вкъщи, за да остави покупките и размени няколко думи на испански с Марина — жената, която гледаше децата. Прегърна Майлс и целуна Сара, задавайки си в същото време въпроса какво ли беше да се окажеш на улицата за едно дванадесетгодишно дете.

Отново в колата — и изведнъж го завладя усещане за джаз, музиката, която го владееше до мозъка на костите му, като топлина, разнесла се по цялото тяло, след като се потопиш във ваната. Тази музика живееше вътре в него. И той й се отдаваше напълно толкова често, колкото му беше възможно, а то не беше никак достатъчно. Помисли си, че живот без музика би бил пълна трагедия, но мигновено си даде сметка, че други биха казали същото по отношение на модерното изкуство, поезията или даже надбягването с хрътки. Всеки си имаше своето пристрастие. Неговото беше джазът. Тъжен и навяващ меланхолия в момента, също като небето по пладне. Усети как сивотата го залива от горе до долу.

Беър Беринсън притежаваше и ръководеше делата на „Приеми го на шега“ — клуб за сатира и забава, както и музикален салон, предлагащ основно сандвичи с риба, с барплот и барман зад него и няколко тийнейджърки като сервитьорки. Беър можеше да бъде открит всяка вечер в клуба, придвижващ се с леко скована походка между масите, хвърлящ по едно око към сервитьорките и към бармана, за да е сигурен, че всичко върви според правилата на играта. След проточила се дълга съдебна битка с федералната управа Беър, макар че беше излязъл победител от нея, не успя да спаси „Големия майтап“ — първия си клуб, и се беше лишил от редовните посещения на Болд и останалите полицаи. „Приеми го на шега“ се намираше в Уолингфорд, нагоре по Четиридесет и пета улица, далеч от центъра и от предишната му клиентела. Този път Беър се беше насочил към друг тип клиентела — към децата, разполагащи с кредитните карти на родителите си или изобщо разполагащи с много пари, към юпитата — забогателите в кратки срокове след завършване на икономическо образование борсови посредници, бизнес консултанти, рекламни агенти и търговски мениджъри, станали родители и заменили апартаментите в центъра с къщи в Уолингфорд. Кварталът се беше променил доста за десетина години и Беър се беше озовал тук, за да се възползва от тази промяна. Часовете между пет и седем, гарнирани с джаз и коктейли, Беър беше нарекъл прибирането у дома — на тези още млади специалисти, които след работа се чувстваха твърде уморени за каквото и да било, но не и за да се отбият в клуба и да пийнат по нещо за кураж. Към девет часа вече беше претъпкано от седящи и правостоящи, като цената на всички питиета се сваляше с по един долар, а сервитьорките заменяха дънковите си облекла с миниполи и бели блузи с щампована смееща се мечка върху джобчетата отляво. Личната шега на Беър3.