В три часа в клуба имаше само двама от редовните посетители — превърнали се едва ли не в част от мебелировката, подпрени на барплота, имаше още кълба дим над барплота и един мъж зад барплота, редящ пасианс върху екрана на лаптоп компютъра. Беше широкоплещест, но с отпуснати рамене, черна коса — много гъста и буйна — и дебели устни. Очите му постоянно имаха тъжен израз; за разлика от тях устните му бяха вечно разтеглени в цинична усмивчица. Беър винаги изглеждаше като човек, който беше узнал нещо, което не би трябвало да му се казва.

— Не мога да повярвам — изрече задушевно Беър, леката усмивчица беше заменена от широка усмивка. — Как си, Монк?

Телониъс Монк — любимият джаз пианист на Болд, можеше да изсвири всичките му парчета. Беър му беше прикачил това прозвище.

— Винаги готов — отвърна Болд.

— Много ли мъртъвци са ти на главата?

Тези думи привлякоха вниманието на един от постоянните посетители и той загледа изпитателно Болд.

— Толкова, колкото да не ме оставят да си почина — отвърна Болд.

— И пак нямаш време да посвириш — пролича неудоволствието на Беър.

Болд, за когото всъщност беше предназначено пианото в клуба, за да озвучи така наречените часове за прибирането у дома, беше преотстъпил правото си на Линет Уестъндорф — приятелка, която знаеше за джаза повече, отколкото той за полицейската работа.

— Не я ли харесваш как свири?

— Добра е. Даже много добра. Освен това я харесвам и как изглежда.

— Но продължаваш да се оплакваш — отбеляза Болд, подпирайки се на барплота, но оставайки прав.

Беър сви рамене.

— Трябва да си поддържам формата.

Очите му се бяха налели с кръв. Беше пушил марихуана. По-рано изчакваше да стане осем или даже девет часа вечерта, но след преместването смени навиците си — започваше в ранния следобед и пушеше, докато затвореше клуба. Болд се беше опитвал няколко пъти да го откаже от този навик, но когато разбра, че приятелството им е застрашено, се отказа да настоява — рядко даже се шегуваше по този повод.

— Как върви? — попита Беър, имайки предвид разследването.

Беше ред на Болд да свие рамене.

Беър наля на другите двама по едно питие за сметка на заведението, заключи касата и отведе Болд в срещуположния ъгъл, на масата точно под един от високоговорителите — оттам можеше да наблюдава какво става край барплота.

— Следобед винаги е слаба работа — каза той, махвайки с ръка към двамата пияници.

— А по обяд?

— Малко по-добре. Всъщност не знам: ти как харесваш пържените картофи — нарязани на зигзаг или по стария начин?

— На зигзаг.

— Аха, и аз. Мога да им вземам по четвърт долар отгоре, обаче ми ги носят замразени, а ако почнем тук да ги пържим, ще ни бавят много. А ако ги режем по стария начин, ще става много по-лесно и по-бързо. И не знам.

— Според мен пресни и на зигзаг — посъветва го Болд. — Ще придадат по-голяма тежест на заведението.

— Сигурно си прав. Все нещо трябва да измисля, за да потръгне бизнесът.

— Е, все още си нов тук. Нужно ти е време, за да се наложиш.

— Нужен ми е късмет. И реклама. Добър комедиант и няколко сладки момиченца да се въртят наоколо. Не знам, изпуснах центъра и сега…

— Ще потръгне — окуражи го Болд.

— Засега някак не виждам как ще ми потръгне. Хората просто не искат да се разделят с парите си — това е. Не е като през осемдесетте. И всичките шеги и майтапи са като извадени от клозета — майката си ебало това, майката си ебало онова. Новите хумористи нищо не разбират нито от завръзка, нито от развръзка, камо ли от сюжет.

— Винаги ще има Футбол в понеделник вечер — издекламира, за да го подразни, Болд.

Беър мразеше футбола и отказваше изобщо да сложи телевизор в клуба за колективно гледане на футболни мачове.

— Аха, и опера също — не се забави да обяви Беър. — Като взеха обаче да слагат субтитри, напълно ми развалиха впечатлението.

Болд се засмя, давайки си сметка, че това отдавна не му се беше случвало, което беше последвано от мисълта, че животът беше поредица от избори, а не утъпкани пътеки, и може би точно изборите му напоследък все бяха погрешни. Именно затова имаше обичай понякога да се отбива при Беринсън: за да успее да види ситуацията, в която беше изпаднал, в истинската й перспектива.

— Даже прибягнах към монополи — призна неохотно Беър. — Миналата събота организирах турнир по монополи и напълних заведението с ученици от горния курс. Продадох доста бира. На победителя дадох безплатна порция.

— А на победения — две — закачи го Болд.

Захилиха се един срещу друг, след което за момент между тях се възцари тишина.

— Нещо с Лиз ли има?

— Да не си телепат?

— Медиум.

Това напомни на Болд за случая, който разследваше. За Дафи. Не най-добрият начин да му се напомни, но затова пък точно навреме.

— Пак те питам, нещо лошо ли се е случило?

— Лиз е наред.

— Тогава значи между вас нещо не е наред.

— Не, наред е.

— Аха. Не на мен тия. Затова ли се отказа от свиренето и повика Линет? Ето какво ще ти кажа — започна поредната си лекция барораслият философ и може би най-верният приятел на Болд. — Според мен проблемът на възрастните е — продължи Беър, опитвайки се както винаги да остане сериозен и едновременно с това да изглежда наивен като дете, доколкото беше възможно, след като постоянно изпъстряше речта си със солени шеги и звучащи като сентенции заключения, — че докато са деца, казват каквото мислят — нали знаеш от рода на: „Виж, виж, чичо Питър вече не е плешив, обаче защо косата му по средата е с друг цвят?“. Такива глупотевини. Докато си дете, правиш каквото ти се иска — разплакваш малката си сестричка, разглобяваш часовника — но само дотогава, докато разбереш какво е прилично и какво не. Което всъщност е основният проблем — начинът, по който учим децата на съвсем погрешно поведение. Защото възрастните правят точно обратното: ние рядко признаваме откровено какво чувстваме или мислим, и с течение на времето започваме да правим все повече неща, които изобщо не сме искали да правим. Виж например как на въпроса „как си?“ всеки отговаря с „добре“, докато всъщност задълженията ти само се увеличават и все повече не ти остава време да вършиш твоите си неща, всяка сутрин ставаш в шест, хвърляш боклука, после се довличаш до службата да си вършиш омразната работа, за да ти отпуснат най-накрая три седмици отпуска на година. И за какво е всичко това? Как така всички стигаме дотам да си объркаме така живота? — След миг добави: — Като родител, Монк, те съветвам добре да размислиш над всичко това. — Насочи погледа на широко отворените си очи към Болд. И го попита: — И така?

— Нещата с Лиз са наред.

— Твоите с нея или нейните? — попита Беър.

— Нейните — отвърна Болд.

— Толкова ли е сериозно положението?

— Не знам.

Беър каза:

— Работата, работата. Твоята… не нейната. Нали? Затова се смени с Линет, затуй е този провесен нос и отчаяно сърце. Така става, когато притеснението започне да те яде. Познавам те, Монк. Трябва да се разтовариш. Би трябвало да идваш тук и да свириш. И не трябваше да спираш да пиеш.

Болд се разсмя, развеселен от факта, че Беър свеждаше нещастието до липса на подходящи наркотици.

— Стомахът ми беше причината да спра, не аз.

А и докато пиеше, не беше от сериозните пиячи и Беър го знаеше, но двамата всеки път водеха един и същ разговор — за това как ако Болд изпие няколко бири, и всичко ще му е наред. Беър не можеше да понася мисълта, че някой може да изживее живота си абсолютно трезвен. Това го плашеше, както едно дете се плашеше от тъмнината.

— Преследвам един, който убива жени, като пали къщите им — изрече го почти шепнешком. Употребеният глагол го превръщаше в хищник, а не в защитник. Предпочиташе второто. Истината беше обаче, че в такъв случай на убийство следователят се превръщаше в ловец, във фермер, който залага навсякъде капани, за да разбере какво е животното, което напада стадата му.