— Трябва ли да се направя на изненадан — попита той, в мислите си беше далеч оттук.

— Мъжът с обгорялата ръка е дошъл при нея, за да му направи хороскоп за четвърти октомври: четири дни преди пожара Хейфиц. Лу, мисля, че той е подпалвачът. — Преди да може да й отговори, тя продължи: — Дясната му ръка — последните три пръста са слепени — като ципест плавник на патица — в резултат на силно обгаряне. Военен е. Най-вероятно от военновъздушните сили. Смятам, че тя крие нещо от мен. И знае много повече.

Всичко си дойде на място в мислите на Болд, той се отърси от притесненията си дали Лиз му изневерява и изцяло се съсредоточи върху заподозрения. Даде си сметка, че се потапя изцяло в работата си, за да си намери причина да не мисли за другото.

— А колата му?

— Микробус.

И Дафи му съобщи описанието на Емили.

— От военновъздушните сили — изрече Болд.

— Тя мисли, че този човек е замесен в наркосделка, не в подпалвачество. Може и да е права, може да работи в нарколаборатория, може именно там да е обгоряла ръката му, може изобщо да няма връзка с палежите, но трябва детайлно да проверим накъде ще ни изведе тази следа.

— Съобщена от гадателка — вметна Болд. — Знаеш ли как ще реагира Шосвиц, като му кажем?

— Измамница — поправи го тя. — Ако се доберем до съучастника й, този, който всъщност е огледал подробно микробуса му, господи, та това са вече двама свидетели. Направо не мога да повярвам на късмета си — единият е видял микробуса, а другият е говорил със заподозрения. Бил е много нервен, истински притеснен за четвърти октомври.

— А може той просто да е един от веригата — започна гласно да разсъждава Болд. — Може просто да снабдява с химически вещества нашия човек, да му ги продава. Може даже да е убеден, че става дума за нелегална нарколаборатория. Ще разберем всичко, като го хванем.

— Платих й двеста долара. Ако й дам още толкова, мисля, че ще ни каже много повече. Освен това смятам, че ако установим наблюдение над къщата, ще успеем да идентифицираме и съучастника й. Този шпионин й трябва. Тя просто не може да си върши работата без него. Освен това — допълни Дафи, притегляйки го за лакътя към себе си, за да го предпази от сблъсък с приближаващ бегач — тя смята, че посетителят й ще се върне.

Болд спря да крачи. Дафи продължи по инерция напред, но после и тя спря. Той каза:

— Ще се върне?

— Вече два пъти е бил при нея — информира тя с нотка на гордост.

— И бил военен? Може Гарман също да е бил военен, може точно във военновъздушните сили. Може да са служили заедно. Може точно това да е търсената от нас връзка.

— Замесена е била също и жена — продължи Дафи, припомняйки му пък връзката между двете жертви. — Разведена.

Болд я улови под ръка и двамата отново закрачиха.

— Инрайт и Хейфиц, и двете ли са били разведени? — попита смаян той.

— Разведени, майки, с по едно дете. И двете са момчета, под десет години.

— Как го разбра? — попита я полицаят, който базираше разследванията си на информацията, която му даваха жертвите. Усети, че от възбуда е ускорил ход. Една след друга мисли припламваха в съзнанието му; блъскаха се една в друга и не можеха да си намерят място. — Има връзка между жертвите ли? — почти изкрещя въпроса си.

— Защо мислиш, че ти се обадих по пейджъра? Дали има връзка обаче? Не знам. Но са налице някои очевидни общи характерни признаци.

— Разведени, майки, с по едно дете — повтори Болд. — И двете.

Едва се удържаше на едно място — толкова развълнуван беше. Идваше му да закрещи. Жертвата може да разкаже много повече за убийството, отколкото куп улики и доказателства, намерени на местопрестъплението.

— Точно така — потвърди Дафи.

— На колко години са децата? Трябва да го проверим. — След което се замисли как, по-точно къде, двете жени се е оказало възможно да бъдат набелязани за жертви от убиеца. Започна да изрежда на глас: — Курсове за групова терапия, нали разбираш — как да се справим след развода; групи към църкви… Какво друго?

— Клубове „Приятели на книгата“ — предположи тя.

— Кулинарни курсове, по всякакви гимнастики.

— Водопроводчици, елтехници…

— Стълбата — изрева той и отново спря на място. Възбудата му беше достигнала връхна точка. Забеляза, че и тя е не по-малко развълнувана. — Близко сме! Водопроводчици, елтехници…

— Работници по покривите, зидари, коминочистачи…

— Бояджия! — възкликна той. — Нишките от плат до стълбата.

— Какво?

Той заговори толкова бързо, че думите му се сляха в скоропоговорка.

— Намерихме нишки, оказаха се от памук, до стълбата… до отпечатъците от стълбата. Бърни се зае да ги проучва. На какво да се обзаложим, ако се потвърди, че върху тях има следи от петролни продукти?

— Намали малко скоростта — помоли тя. — Имам предвид да вървиш по-бавно — ти направо тичаш.

— И двете са разведени — повтори Болд.

— Служби за запознанства — предположи тя. — Защо не?

— Разведени — и двете — извика ликуващ Болд. Той накара Дафи да спре, улавяйки я за раменете, завладян от чувство на постигнат страхотен успех. — Ти си гениална!

Стояха така лице срещу лице, и двамата дишащи тежко, лицата им наполовина осветени от уличните лампи, гледайки се очи в очи, огромните му ръце уловили крехките й рамене. Като че ток премина помежду им — познато чувство — и Болд усети колко рисковано близо се беше озовал до вероятността да я целуне.

Той отпусна ръце и се отдръпна назад.

— О, господи — въздъхна тя, без да откъсва очи от неговите, потвърждавайки по този начин, че беше очаквала точно това от него.

Лу Болд неусетно закима, сърцето му заблъска лудо в гърдите и след това се пръсна на парчета.

Както вървеше към автобусната спирка в дъждовната петъчна сутрин в средата на октомври — по улиците беше пълно с коли, шофьорите нервни и подвикващи, и всички бързаха — Бен усети, че е следен. Беше изплюл камъчето пред Емили, но това ни най-малко не беше намалило опасенията му, както се беше надявал. Сънуваше, че го преследват. Усещаше го през цялото време. Ни най-малко не се съмняваше в това. Не беше нещо, което се нуждаеше от доказателства. Той знаеше! Щом Емили можеше просто ей така да знае някои неща, защо и той да не можеше? Може и той да притежаваше дарба като нея.

За Бен страхът, ужасът имаха своя образ и подобие в лицето на втория му баща. Бяха дефинирани и класифицирани в определено чекмедже на съзнанието му и години наред Джек беше единственият човек, който предизвикваше тези чувства у него. Другите хора бяха направо кротки агънца в сравнение с пастрока му.

Кротки агънца — до момента, в който Бен не изпита и осъзна друг тип страх: от непознатото, от неочакваното. Имаше представа за самоличността на преследвача си. Сигурен беше, че той го следи. Заради парите, които беше взел от микробуса му. Емили беше казала, че всичко ще се оправи. Той не беше толкова сигурен.

За Бен тротоарът като че стана мек и пружиниращ, сякаш стъпваше върху матрак. Едва след няколко секунди осъзна, че беше паднал на колене. Пред очите му беше причерняло, сякаш беше попаднал на слабо осветена улица. Скочи на крака и побягна, едва тогава набра кураж да извърне глава и хвърли поглед назад през рамо.

Синият микробус! Той се препъна и за малко да падне. Движеше се бавно, останалите коли лесно го задминаваха, тъй като се придържаше към тротоара. Бен нямаше как да види лицето на Ник, но знаеше, че той е зад кормилото. Знаеше много добре и какво иска.

На следващата пресечка изви надясно, пресече улицата и се присъедини към петнадесетината деца на автобусната спирка, надявайки се те да му послужат за прикритие. Не сваляше поглед от синия микробус.

— Хей, Бен… — Той подскочи при произнасянето на името си. — Искаш ли да се помотаем след училище?

Фин Хърши му беше приятел от училището, русокос и със слабо лице.