Няколко пъти вече я беше нарекъл с това умалително име и тя си беше казала, че не трябва да позволи това обръщение да стане повод за сближаване — че трябваше да гледа на него единствено с очите на психолог — но не успя да го предотврати. Болд я наричаше Дафи. Всички останали, и Оуен, се обръщаха към нея или с Дафни, или с Матюс. Само това живо, енергично човече я наричаше Ди. Това я караше да изпитва привързаност към него.

— Можеш ли да плуваш? — попита го тя.

— Не. Не бих го нарекъл плуване. Ако ме пуснеш във водата, ще потъна като камък. Абсолютен бавноразвиващ. Само пляскам с ръце и крака и пак отивам на дъното. Ти?

— Аз да. Мога да плувам.

— Ще ме научиш ли?

— Да — кимна тя, чудейки се лъже ли го сега, или не.

Възприемаше го като нещо специално и макар да осъзнаваше, че сигурно има десетки, стотици като него, смяташе, че хората не бива да се класифицират в отделни групи. Отказваше да възприеме такава гледна точка.

— Ако зависи от теб, кой от тия приятели си избираш да бъдеш? — попита я той.

Прост въпрос, но на нея й се стори сложен. Огледа всички обитатели на водохранилището, пред което стояха. Един от тях беше издължен, тънък и особено красив и тя го посочи с пръст.

— Но той е малък — остана недоволен Бен.

— Тя — поправи го Дафи, макар да не знаеше от какъв пол беше тази риба.

— Аз никога не бих си избрал такава риба. Искам голяма. Бърза. Ей тоя приятел например. Ще си избера акула, обаче не която се храни с риба, а с онова — как се казваше — плуващото…

— Планктон.

— Аха, с него. Обаче какъв е смисълът да си акула, ако се храниш само с планктон? Може тоя приятел да си избера — каза той, сочейки една голяма и грозна риба с плашещ вид.

— Ти обичаш ли я? — попита го тя, чудейки се откъде се беше взел този въпрос, прииска й се да не го беше задавала.

— Емили? Аха. Най-добрата на света. Знам, че ти не я харесваш, обаче тя е страхотна.

— Не съм казвала, че не я харесвам.

— Не, и аз не си спомням да си го казвала. — Изрече го с тон, в който имаше голяма доза разочарование и неудоволствие. — Мисля, че е по-добре човек да се оценява според заслугите му — повтори Бен собствените й думи.

Той се насочи към отсрещното водохранилище, избирайки момента така, че да не се налага да се извръща с лице към нея. Тя усети как краката й сами я повличат след него. Усети, че протегна ръце и за малко не го улови за раменете. Но не можа да се реши и не го докосна. Вместо това отдръпна едновременно и двете си ръце — като подвижен мост, който бива свален, без обаче да бъде съединен окончателно — и му позволи да се изплъзне от нея — като при мълчаливо изречена молитва, когато човек се пита дали думите му са намерили пристан.

Скалата, която Болд и следователите му бяха бутнали от върха на планината надолу, започна да им бяга, надмогвайки инерцията и гравитацията.

На арестуването на Никълъс Хол даде гласност първо „Телевизия КОМО“, след минути за него съобщиха и по радиостанциите. И двата вестника, издавани в Сиатъл, изведоха ареста на Хол като основна новина с огромни букви на първа страница. Общата еуфория подмина Болд заради паметната записка, която получи на следващия ден сутринта след ареста.

Бяха хванали не когото трябва. Съучастник може би, помощник, но не и човека, който заради цитатите в писмата си беше спечелил прозвището Начетения. Интуицията и на Болд, и на Дафи им го бе подсказала още след залавянето му, сега бяха получили потвърждение на съмненията си, след като Ла Моя се беше включил в разпита на Хол — когато той започна да описва в подробности кражбата, превозването и продажбата на състоящото се от две части ракетно гориво. И което беше най-лошо, разказът на Хол от всяка гледна точка беше абсолютно правдоподобен. При обиска във фургона му в Паркланд, в близост до базата, откъм северната й страна, не се откри нито някакъв документ, нито складирано хиперголично гориво, нито стълба. Хол беше разказал всичко, което знаеше във връзка с това гориво. Бяха попаднали в задънена улица. Единствена положителна нотка в продължаващото разследване беше предложението на Бърни Лофгрийн да подложи на анализ мастилото, използвано за написване на писмата — имаше надежда, че може да се открие химикал с подобно мастило сред вещите на Хол.

Но Болд знаеше каква е истината: убиецът си оставаше на свобода.

Усети моментен пристъп на отчаяние и депресия: беше на ръба, още малко и щеше да пропадне. Искаше му се поне час да посвири. Искаше да си бъде с Лиз у дома. Искаше си децата.

Но разследването напредваше, без да го е грижа за нуждите и желанията му.

Направи си четиридесетминутна разходка из центъра на града: покрай хотел „Фор сийзънс“ и покрай витрините на магазините за маркови облекла, офисите и пресечките на Пето авеню. Искаше да разбере какво е видяло момчето. Децата забелязваха много повече неща от възрастните. Възможно беше даже да ги изведе до другия. Първо ще го накарат да разпознае Хол в редица с други хора, за да се настрои на съответната вълна, ще го накарат да опресни паметта си, ще насочат вниманието му към детайлите. Щеше да се наложи да поразмърда мозъка си. Болд си взе чаша чай от кафенето до „Нордстромс“ и понесъл я в ръка, пое в обратна посока, но един пуловер във витрината на „Брук брадърс“ на номер четири, привлече вниманието му — сив, кашмирен, струващ малко повече от една негова седмична надница — и той се спря да го огледа. Минувачите го заобикаляха.

Правеше си подобни разходки за опресняване на мислите. Имаше нужда от опресняване на мислите, когато ставаше дума за това да се спаси един човешки живот. Защото Стивън Гарман беше получил и донесъл още едно писмо с поредното послание: „Няма нужда да търсиш отговора, ти си този отговор“.

Кастърстейн им беше казал да оставят следващия пожар да спре от само себе си — никаква вода, никакви опити за потушаване с други средства. Болд осъзнаваше, че този пожар може да избухне още тази вечер, че още един живот по всяка вероятност щеше да бъде изгубен. Отговорността, която той носеше за този живот, го подлагаше на напрежение, което не можеше да понесе. Притесненията му сега бяха по две линии: известността, която беше добил арестът на Хол, можеше да предизвика имитация на пожарите; или можеше да принуди Начетения да се скрие, или което беше още по-лошо — да предизвика безумна ярост у него — каквото беше предвиждането на Дафи — заради страха от арест.

Гениалните хрумвания го осеняваха в най-неподходящото време; така той почти не се изненада, че както гледаше сивия кашмирен пуловер, изведнъж го осени мисълта, че с ареста на Хол спираха и доставките на гориво за подпалвача.

С мобифон на ухото си Болд се втурна към управлението, разблъсквайки хората, изпречили се на пътя му. Пухтейки и задъхвайки се, той обясни на Шосвиц, че трябва незабавно да се проведе инвентаризация на хранилището на горива в базата „Командир Джоузеф“. До този момент по нареждане на началника на отдел „Криминални престъпления“ те нарочно не се бяха занимавали с проблема Военновъздушни сили, опасявайки се от институционално-бюрократична битка.