— А Мартинели ще получи язва — вметна Гейнис.

Болд се провикна:

— Някой да познава Мериън Мартинели?

Всички в залата като по команда завъртяха глави към Ла Моя, чиято репутация на сваляч — най-вече на новопостъпили полицайки — беше всеизвестна.

Ла Моя приличаше на котка, хваната с мишка в устата. Той сви рамене, поклати глава в оневиняващ жест, но все пак реши да признае:

— Е, беше се разделила за известно време със съпруга си. Е, излязохме няколко пъти. И какво от това?

— Повикай на помощ целия си чар, момчето ми — каза Болд. — Мартинели ще ни трябва като примамка.

Събитията от последните деветдесет минути се редуваха в ускорен ритъм. Кулминацията на тази хаос сътвориха двадесетте и един полицаи, пряко въвлечени в изпълнението на плана на Дафни да бъде подмамен заподозреният. Седем цивилни агенти бяха изпратени да си измият колите. В един и седемнадесет часа следобед на двадесет и четвърти октомври чрез радиостанцията беше съобщено на Болд, че заподозреният е идентифициран в една от автомивките на „Лукс уош“, намираща се на Северозападна осемдесет и пета улица в „Грийнууд“. Според описанието беше слаб, с тегло около шестдесет и пет килограма и с лице скрито зад качулка, високо вдигната яка на фланелата и очила.

По пътя за наблюдателния пост Болд се отби у дома, за да остави бележка на Лиз.

Още с влизането в кухнята се разплака. Накъдето и да погледнеше, виждаше Лиз. В мислите му нахлуха спомени за техни разговори, прекарани отпуски, рождени дни, любовни прегръдки — някак не можеше да си припомни лошите моменти, само хубавите. Сълзите му не бяха само за Лиз, плачеше и заради себе си, от самосъжаление и страх. Помоли Господ да му даде някакво обяснение, да му прости за годините, през които не беше отправял молитви, питайки се дали един молител, самоотлъчил се за дълго, ще бъде чут. Дали връзката в такъв случай просто не се разпада — като неизползвана телефонна линия?

Как да й каже, че знае? Колко много неща щяха да останат недовършени?

Чу шума на извиваща по алеята кола. Не искаше да я вижда — вече знаеше тайната й, тайна, която тя беше решила по някакви нейни причини да не споделя с него. Той се запита дали изобщо е имал право да научи, може би тя се нуждаеше от време, първо самата тя да асимилира ситуацията и едва след това да сподели с него или с някой друг. Времето, което беше поискала да прекара само със Сара, изведнъж получи своето обяснение. Може би искаше да се сбогува с всяко от децата, имаше нужда от време, за да примири в себе си всички вътрешни конфликти, които я раздираха в такъв момент. Болд нямаше представа какви поражения можеше да нанесе в психиката на един човек съобщението за предстоящата му смърт.

Той изтри сълзите с ръкава си и излезе навън. Беше Марина с децата, докарани от мъжа на Марина, не Лиз. Изпита усещането, че са му смекчили наказанието. Излезе изпод козирката на предната веранда, за да ги посрещне. Поздрави Марина и Майлс, целуна Сара. А щом сълзите му потекоха отново, се запъти направо към колата си и потегли, без да каже нито дума. Малкото му момченце му помаха за довиждане, следвайки го с разтревожения си поглед.

— Какво ще кажеш? — попита го Дафи.

Болд и Дафи стояха в най-вътрешния край на паркинга зад изоставения пазар на Осемдесет и пета улица, отстоящ на четири пресечки от автомивката. Наблюдението на заподозрения продължаваше, а Болд биваше осведомяван за курса на събитията през апаратчето в ухото си.

Първото, което го порази, беше колко старо изглеждаше тиксото, използвано за закрепването на училищна снимка на Бен в най-крайния ъгъл на предното стъкло.

— Как го правят това? — възкликна Болд, докосвайки тиксото.

Изглеждаше така, сякаш цяло лято се беше пекло на изгарящата слънчева светлина.

— Значи така — каза Дафи с негодуващ тон. — Виждаш какво е положението, а питаш единствено как така тиксото изглежда толкова старо?

Тя имаше предвид цялостната инсценировка във вътрешността на колата. На пода пред тази част на предната седалка, предназначена за пътника, лежаха разпилени няколко листи от тетрадки на Бен, запълнени с неговия ужасно нечетлив почерк и неправилно изписани думи. Дафи ги беше взела от плаващата си къща. Върху тях имаше кален отпечатък от гуменка, а до него върху постелката на пода — смачкана чаша на Макдоналдс от млечен шейк. На плота под предния прозорец беше сложено малко камионче „Тонка“, обърнато обратно, на задната седалка — играчка „Редник Джо“ и голямо пластмасово копие на космическия кораб на Хан Соло от „Междузвездни войни“ — всичко това беше на Бен. И на пода пред задната седалка лежаха пухкав пуловер и износени гуменки. На самата седалка беше сложена една от трите раници на Бен, която Дафи беше взела, без да го пита. От огледалото за обратно виждане висеше посребрен кръст на подходяща верижка — това в случай, че подборът на жертвите се водеше и от религиозни подбуди.

— Всичко е много убедително — въздъхна Болд. — Аз нямаше да се сетя за снимката — призна той.

— Трябва да създадем представа за наличие на дете, но не и да използваме самото дете за примамка.

— Много е убедително — повтори Болд.

— Момчето се превръща в мотив за действие при него, Лу — каза тя с абсолютна увереност. — Приликата с майка му и наличието на дете. Една от грешките ми беше, че изобщо не обърнах внимание на ролята на детето.

— Успя да ме убедиш — кимна той. — Сега ни остава единствено — продължи, оглеждайки колата от външната страна — хубавичко да я нацапаме отвън.

В три и петдесет следобед Мартинели, облечена в дънки и пуловер, влезе с форда си в автомивката, притежание на „Лукс уош“. Атмосферата в специалната кола за наблюдение на полицейското управление — Сиатъл, която отвън изглеждаше като кола за почистване на боклука по уличните платна, беше страшно напрегната, но ни най-малко не непрофесионална. В тясното пространство се бяха побрали видеотехника, радиостанции и Болд и Дафи, седящи почти един върху друг.

Появата на Мартинели беше точно планирана, колата й се вля в опашката за конвейера във време, когато щеше да бъде ред на заподозрения — вярваха, че човекът в автомивката е Джонатан Гарман — да мие прозорците от вътрешната част. Четирима работници вършеха тази работа на ротационен принцип — редът, по който се сменяха, беше установен с помощта на двама цивилни агенти.

Вътре в специалната кола за наблюдение видеомониторът започна да пращи и присветва, образът на Мартинели внезапно стана зърнест и мъгляв.

— Какво става? — попита Болд.

— В една автомивка има доста метални части — отвърна техникът, поддържащ връзката. — Предавателят е скрит под задната седалка, а антената е под колата. Никоя система не е перфектна. Затова в колата сме монтирали записваща камера. Записаното от нея ще бъде с чист образ.

Екранът продължи да присветва и пращи, каналът, настроен на радиовръзка с Мартинели, се пълнеше със статично електричество.

— Вътре съм — докладва тя.

На екрана картината се модифицира до подскачащи вертикални ленти, след това заплуваха и черни хоризонтални линии.

— Не ми харесва това — промърмори Болд.

— И на мен не ми харесва, сержант — сви рамене техникът. — Ще опитам да го оправя.

Дафи беше екипирана с микрофон и слушалки, оформени като шлем на главата й. Тя се свърза с Мартинели, за да се увери, че се чуват.

— Чувам те идеално — обяви Мартинели.

Физическата й прилика с образа от снимката на Даяна Гарман беше поразителна — благодарение на усилията и уменията на Джоф Джефрис от театър „Пето авеню“.

Когато видеовръзката ставаше добра, на екрана се явяваше картина от цялата предна седалка на форда, с широк ъгъл на визиране, от едната до другата врата.

През микрофона на Мартинели долетя мъжки глас: