Няколко детективи видимо сподавиха усмивки.

Болд отново се обърна към всички:

— От „Специални операции“ ще монтират скрити камери и ще установят наблюдение в двете автомивки „Лукс уош“ за целите и в рамките на воденото от нас разследване. — Погледна към най-младия полицай. — Ето адресите — каза той и пусна листа с адресите да се предаде от ръка на ръка до момчето. — Слез долу в „Специални операции“ и им обясни за какво става дума. Ще имаме нужда най-малко от два техни екипа. Искам аудио и видео, денонощно наблюдение и запис на лента. Щом като нашият човек има обичай да изчезва от време на време, не искам да пропусна появата му. Кажи им да ми се обадят, когато се появи.

Момчето се втурна да изпълнява задачата. Болд познаваше този тип ентусиазъм, макар самият той отдавна да не го беше изпитвал. След това се обърна към Ла Моя:

— Свържи се с полицията в Белингам и ги попитай дали можем да установим наблюдение в автомивката там, ако не, нека те го направят. Но да е колкото се може по-бързо и абсолютно прецизно. Още днес, не утре или вдругиден.

— Разбрано — кимна Ла Моя.

Той се завъртя на стола си, след това стана и се запъти към най-близкия телефон. Нямаше да излезе от тази зала, за да не пропусне нещо важно — Болд знаеше, че от него щеше да излезе великолепен сержант, ръководител на група. Изпита чувство на облекчение и това едновременно го изненада и го накара да разбере нещо важно за самия него.

Телефоните в залата звъняха почти непрекъснато и при всеки звън Болд се надяваше, че се обажда Елизабет. След известно време му дойде наум, че не беше поръчал да му прехвърлят разговорите в заседателната зала. Поръча на един от полицаите да изпълни това вместо него — младият мъж се зарадва, че му беше възложена някаква задача.

— Междувременно — провикна се Болд, за да привлече вниманието на насядалите около масата и останалите присъстващи в залата, — само за да сме сигурни, че сме проверили навсякъде, трябва да се снабдим и с кадровите списъци на останалите пет автомивки.

— Той е в една от автомивките „Лукс уош“ — противопостави му се Дафи.

Болд не се вслуша в думите й.

— И на петте. С имената на собствениците, на всеки служител и работник през последните шест месеца. И без оправдания — добави той, показвайки, че няма да приеме ничие извинение за несвършена работа.

Заместник прокурорката се обади за пръв път. Саманта Ричард беше малко над петдесетте, с бледа кожа и рядка пепеляворуса коса, с привлекателно лице и не по-малко привлекателно тяло, нещо в израза й обаче я превръщаше в човек, неотличим в тълпата. Беше облечена с черни панталони и сиво сако. Ричард имаше сиво излъчване, както и да я погледнеше човек. Беше престанала да се бори с пораженията на възрастта преди повече от десетина години. Беше работила в течение на петнадесет години като обществен защитник, преди седем години беше решила да премине към другия отбор, когато съквартирантът, с когото делеше една и съща къща, я беше пребил жестоко, след като опитът му да я изнасили беше пропаднал. Очите й също бяха сиви, на безименния си пръст носеше златна халка — беше се появила там преди няколко месеца, макар че не беше омъжена, доколкото беше информиран Болд; даже не се и срещаше с някого.

Ричард каза:

— Какви улики и доказателства имаме срещу този човек? — Тя изгледа Шосвиц, Болд и след това и Дафни. — Надушвам желание за линч. Не можете да му предявите обвинение само защото притежава определена хавлиена кърпа. Вие сама казахте — обърна се тя към Гейнис, — че са били раздадени безплатно хиляда от тези кърпи.

— Той е просто един заподозрян — обясни Болд. — И това обяснява защо искаме да установим наблюдение над него.

— Съгласна съм, тук сте абсолютно прави, но ще ни е необходимо да го свържем по-здраво с това, в което искаме да го обвиним. За да го видим в килия на смъртник, ще ни трябват солидни улики и доказателства.

— Ще ги намерим — изръмжа Болд.

Шосвиц наблюдаваше все едно беше зрител на тенисмач, очите му се въртяха наляво и надясно — до безкрай. Болд усещаше желанието му да се намеси в разговора. И в типичен свой стил Шосвиц нямаше да го направи сякаш нагазва с предпазливи крачки във водата, а щеше да плонжира, разплисквайки всичко около себе си. Лейтенантът, както и всеки друг в залата, разбира се, ясно си даваше сметка за натиска, на който бяха подложени.

— Трябва да го проследим до склада с откраднатото гориво — или нещо от този род — заяви Ричард.

Изказването й прозвуча враждебно, но с въпросите, които беше поставила, беше стигнала до сърцевината на проблема и Болд се почувства неловко.

Дафи заговори и прикова вниманието на всички:

— Една жена ще умре тази вечер — не казвам, че трябва да го арестуваме. Трябва да го открием — и то бързо. Може да ни отведе до скривалището, където държи горивото, може и да се опита да запали пожар. И в двата случая ще имаме основание да го арестуваме.

Болд я познаваше много добре. Това не беше типично изказване за нея. Той извлече най-същественото от него и го облече в свои думи:

— Но може и да изгубим още един човек, ако го арестуваме.

Тя вдигна удивено вежди нагоре и довърши вместо него:

— А точно това не бива да става.

Възцарилата се тишина се нарушаваше единствено от звъна на телефоните. Лека-полека хаосът отново си възвърна позициите.

Болд се извърна към нея и й каза:

— Имаш предложение как да действаме ли?

Дафи кимна, лицето й се беше изопнало от напрежение и тревога.

— Но трябва да действаме незабавно.

Тя извади разпечатка на кадровия справочник на полицейското управление. Оформен като годишник, той беше разделен на две основни части — действащ персонал и цивилни служители, във всяка от които също имаше разделение по ранг или квалификация. Идеята за такъв вид справочник беше на профсъюзната организация, а целта — да послужи за взаимно опознаване. В него нямаше никакви номера на домашни телефони, адреси или друга лична информация, само служебните телефони, принадлежността към отдели и групи, както и посочени интереси в сферата на прекарване на свободното време и участие в клубове по софтбол, волейбол, боулинг, по автомобилизъм и лов и риболов.

Дафи отвори справочника на страница седем, която беше отбелязала с листче. Извади от папката си снимка на жената на Стивън Гарман — Даяна, и я постави до снимката на полицайка на име Мериън Мартинели. Приликата между двете беше невъзможно да не се забележи, единствената разлика беше в дължината на косата — при Мартинели беше малко по-дълга по времето, когато е била правена снимката й. Дафи извика на Ла Моя, който говореше по телефона:

— Джон? Все още ли си приятел с козметика от театъра „Пето авеню“?

— Кой? — извика той, закривайки с длан микрофона на слушалката.

— Гримьорът — каза тя.

— Джоф? Хомото? Че как иначе.

Дафи започна да излага съображенията и плана си, тонът й беше настойчив и самоуверен:

— Изпратеното писмо означава, че вече е набелязал жертва. Може да имаме късмет и да успеем да го проследим до жертвата. Но и двамата знаем, че този тип следене се проваля много по-често, отколкото успява. Колко — между двайсет и трийсет процента са случаите, когато съумяваме да не изгубим от поглед следения заподозрян, нали?

— Толкова горе-долу.

— Което означава, че жертвата има седемдесет процента шанс да гори в пламъците. Неравенството е очебийно.

— Продължавай.

— Можем да променим съотношението на силите — каза тя, потупвайки с ръка върху полицейския справочник. Когато тя заговори, в залата се беше възцарила постепенно необичайна тишина. — И това ще направи полицай Мериън Мартинели. Тя и майката на Джонатан си приличат като две капки вода, Лу. С по-къса коса, с малко грим и белег от свалена халка и той ще я забележи още в мига, в който тя прекрачи автомивката. Тогава ще можем да я отведем в къща по наш избор и под наш контрол. Той научава адресите им от регистрационните документи на колите, нали? Така предполагаме ние. Така че ще му дадем адрес, където ще го чакаме. Щом се покаже с инструментите си за миене на прозорци, готов да изиграе и този път етюда със сгрешената улица, ще го хванем с горивото и всичко останало. Ричард ще получи исканите улики и доказателства, а ние — търсения убиец.