— Не знам — отвърна Бен, местейки поглед от ляво на дясно — от автобуса към микробуса.

Не можеше сега да мисли за такива неща — вече имаше за какво да се притеснява. Жълтият училищен автобус се гмурна по хълма надолу и започна да се приближава към чакащите деца. В същия миг синият микробус се появи в пресечката, тътрейки се едва-едва, докато подминаваше спирката от срещуположната страна на улицата. Слава богу, че не изви, макар Бен да беше сигурен, че за миг е уловил погледа на шофьора, който се беше привел над кормилото и внимателно оглеждаше чакащите деца. Автобусът пухтеше по-бавно от всякога, както се стори на Бен. Примоли се мислено на шофьора да побърза.

— Ако вали, можем да отидем у нас. Получих най-новата версия на „Борба на живот и смърт“. Страхотни неща има вътре.

„Борба на живот и смърт“. Бен беше нещо като спец в тази видеоигра. Фин постоянно се опитваше да го бие, но не беше добър.

— Готово.

— Ще бъде страхотно.

— Естествено.

— Можем да се обадим на майка ти от уч… — Фин се сепна.

— Аз нямам майка — напомни му Бен.

— Не исках да го кажа.

— Разбирам.

— Можем да съобщим на… Знаеш, на…

— Естествено.

— Какво ти става?

Автобусът пристигна, вратата му се отвори и децата се скупчиха пред нея. Микробусът изви обратно и се насочи към автобусната спирка. Бен си запробива път между децата, следван плътно от Фин.

— Какво ти става? — повтори въпроса си Фин.

— Нищо.

Бен никога досега не се беше натискал толкова настървено да се качи на училищния автобус. Сега се държеше по съвсем различен начин. Страхът го беше променил, даде си сметка той. Запъти се да седне отзад и се сниши в една от седалките там, но почти веднага беше принуден да я отстъпи заради настойчивите претенции на едно по-малко момче, тъй като не искаше точно сега да се впуска в спорове. Премести се напред.

Извърна се назад точно навреме, за да види през замъгленото от стичащия се дъжд задно стъкло синия микробус, застанал непосредствено след автобуса. Принуден да чака, шофьорът беше залепил лице за предното стъкло, триейки го с ръка в напразен опит да си подсигури по-добра видимост. Зад него се беше подредила цяла колона автомобили, изчакващи стоповете му да изгаснат и да потегли.

Преди автобусът да спре за трети път, Бен отново се извърна назад — микробусът никъде не се виждаше. Реши, че или е изостанал, или е минал напред. Което означаваше само едно — че шофьорът знаеше названието и местонахождението на училището. Върна се към спомена за летището. За глупавото му решение да вземе парите. За стотен път от онзи ден насам той попипа задния си джоб, молейки се портмонето му да се окаже там.

Автобусът спря пред училището. Сред хаоса, предизвикан от дъжда и желанието на децата да стигнат колкото се може по-бързо до заветното стълбище, водещо към входната врата на училището, Бен се приведе и се шмугна сред храсталаците, засадени край това стълбище. Направо щеше да изгуби съзнание, като видя отново синия микробус. Да го чака. Него. Като диво куче край заешка дупка, търпеливо и гладно. Бен знаеше какво ставаше в такъв случай — заекът нямаше никакъв шанс.

Напрежението се трупаше в торбички около очите на Болд, като вода, издуваща мях. След като клиентът на гадателката беше поискал хороскоп за нова дата, това означаваше, че още една жена щеше да умре. Малко под тридесетгодишна, разведена, майка на момче под десет години. Дафи си беше свършила работата. Той носеше отговорността да предотврати тази смърт, а разполагаше с безобразно малко улики и доказателства, за да изпълни дълга си.

Болд събра на редовния сутрешен брифинг Ла Моя, Гейнис, Бейън, Фидлър и двамата детективи от отдел „Убийства“, пренасочени от друга група към неговата. От специализираното звено по палежите му бяха предложили свои агенти, но Болд учтиво беше отказал, страхувайки се, че ако позволи на федералните агенти да се намесят, може после изобщо да не успее да се отърве от тях. Химикът от лабораторията към специализираното звено към ФБР — Кастърстейн, се явяваше изключение от правилото. Когато този химик поиска да проведе заседание с Болд с подсигурена видеоапаратура, сержантът се съгласи не без притеснение: полицейското управление — Сиатъл, не разполагаше с такава апаратура, което наложи Болд и подопечните му да посетят офиса на специализираното звено в сградата на Федералното бюро за разследване. Страхуваше се всичко това да не излезе заговор от страна на специализираното звено да го задържи на своя територия, докато членовете му не го убедят в необходимостта от тяхно участие в разследването. Затова реши да се застрахова и поведе натам Бърни Лофгрийн от полицейската лаборатория и четиримата свои детективи — Ла Моя, Гейнис, Фидлър и Бейън. Щом като Кастърстейн искаше заседание, щеше да му го организира.

Офисите на Федералното бюро бяха по-нови, по-чисти и по-спокойни от тези на полицейското управление — източник на раздразнение на всеки полицай. Специализираното звено и Федералното бюро имаха достъп до или направо разполагаха с последна мода оборудване за водене на наблюдение, компютърни технологии, оръжия и системи за комуникации. Винаги щедро предоставяха това оборудване и макар на Болд и на останалите от полицията да им беше неприятно да искат, често го правеха. Поради тази причина фактът, че този път ползваха видеозалата, ги караше да чувстват известна неловкост, макар причината за това да беше човек от специализираното звено. Болд и петте му грозни патенца преминаха по коридорите като че бяха ученици, повикани при директора. Залата, в която щеше да се състои заседанието, приличаше досущ на заседателната зала на петия етаж в сградата на Обществената безопасност, с изключение на видеоекрана в единия й край и видеокамерата, прикачена към стената и насочена назад, към седящите около масата.

Болд и останалите се настаниха на столовете, някои извадиха бележници пред себе си. Светлината в залата се стори прекалено ярка на Болд. Две сиви на цвят приспособления в средата на огромната овална маса, прилични на огромни четвъртити пепелници, всъщност бяха микрофоните. Точно в десет видеоекранът блесна и върху него се появи лицето на Хауърд Кастърстейн, леко уголемено.

На Болд му се искаше и Дафи да беше дошла с тях, но не можа да я открие. Офисът й на деветия етаж беше заключен, отговаряше само телефонният й секретар и никой изглежда не знаеше къде може да е отишла, но се носеше слух, че е отишла при психиатрите от градския съд, за да работят заедно над психологическия портрет на подпалвача.

Лицето на Кастърстейн беше окъпано в светлина. За голяма изненада на Болд химикът от лабораторията в Сакраменто към специализираното звено в Сиатъл — първопричината да се намират в тази зала, не беше при тях. Това озадачи Болд.

Той представи образа от видеоекрана на хората от своя екип, след което Кастърстейн, любезен до крайност, откри обсъждането.

— Обследвахме взетите образци от мястото на пожарите, надявайки се да открием обяснение за причината и произхода им. Сметнах, че бихте искали да видите какво сме направили, затова и предложих заседанието да се проведе в оборудвана с видеоапаратура зала. Предполагам, че първите ми коментари ще заинтересуват — и той погледна листчето пред себе си, на което беше надраскал набързо имената на присъстващите — Сид Фидлър и Нийл Бейън. Докато преглеждахме рапортите ви за разпитите на съседи и донесенията на пилота на хеликоптера, който сте цитирали, най-значим за нас — в лабораторията, се оказа фактът за тъмночервените пламъци при тези пожари. Това, както и лумването като факла, и синкавият цвят на бетона, предполага наличието на запалителна течност или метателен експлозив. Отсъствието на въглеводороди беше потвърдено и от лабораторните анализи при нас. Много необичайно за палеж на обикновена сграда. Специален интерес за нас представляваха и подметките от вибрам на туристическите ботуши на сержант Болд, за които повечето от вас сигурно са осведомени, че са се стопили, след като сержантът се е разходил с тях в района на един от пожарите. Анализирахме киселинността. Очакванията ни да се натъкнем на хлор не се оправдаха. Всъщност обичайните тестове в такива случаи не дадоха никакъв задоволителен резултат. Предположихме, че е възможно да става въпрос за термитни разтвори, но в такъв случай те щяха да образуват шлака, а събраните образци, с които разполагаме, не потвърждават наличието на подобен вторичен продукт.