— Рецепти? Календари? Книги? Нещо, което да подскаже наличието на друг адрес?

— Нищо такова нямаше. А, ето. Масичката. Върху нея има седем бели плика, осемнайсет празни листчета с големината на картончета. Метална кутия с моливи и химикали. Свитък марки с американското знаме.

— Това съвпада! — възкликна Болд.

Всички писма на Колежанина бяха с такива марки — с американското знаме. Именно марките окончателно убедиха Болд, че бяха попаднали на човека, когото търсеха.

— Всичко на всичко две книги: стара Библия на пода до леглото и втората — Пълен азбучен указател на Крудън.

— Библейски азбучен указател — разсъди Болд. — Препратките към Библията на дървото. Това е той — хванахме го!

Кабелът с камерата не се задържа дълго над масичката, изгуби равновесие и се свлече на пода. След което се изниза обратно от стаята и шоуто приключи.

Болд знаеше, че това, което току-що видя, беше достатъчно убедително, за да поиска съвсем официално разрешение за обиск. Видеозаписът нямаше да бъде приет като доказателство, но пък от него беше научил достатъчно. Помисли си, че би могъл да издейства заповед за обиск по телефона въз основа на видеозаписа. Заедно с Гейнис щяха да изчакат завръщането на Гарман и да подновят следенето — това най-вероятно щеше да стане утре. Или след два-три дни, щяха да стоят колкото е необходимо и да се сменят с Ла Моя и Матюс. Гарман със сигурност щеше да ги отведе до нови улики и доказателства, които да го изобличат. Проблемът сега беше да се въоръжи с нужното търпение и да изчака връщането на Гарман.

Другият му проблем е времето, каза си той, поглеждайки часовника. Станало беше вече осем часът и все още на полицейската честота не бяха обявили, че някъде е избухнал пожар. Това беше нарушение на модела, по който действаше Колежанина — лош знак! И което беше още по-лошо, това потвърждаваше думите на Дафи, че Гарман е налапал въдицата и следващата му жертва ще е Мартинели.

— Искам да прегледам отново записа в службата — каза Болд на Коч, който тъкмо се приготвяше да излезе от колата. — На по-голям монитор. Да поогледам пак всичко видяно.

— Разбрано.

— Ще имаш ли време? — попита Болд.

— Няма проблеми. — И той спря с ръка на бравата. — Виж, чух, че Шосвиц те е притиснал яко да намалиш екипа за разследването, сержант. А за моето участие? Нищо подобно. Аз изобщо не съм участвал.

— Много ти благодаря — отвърна Болд. — Чудех се как да те помоля за това.

— Не съм бил тук — каза Коч. — Ще се видим в службата.

Болд звънна по мобифона на Ла Моя, не искаше да използва обичайната радиовръзка. Каза му, че са локализирали мястото, където живее Гарман, и че в него няма и следа от лаборатория.

— Може да е в сутерена, може и да се намира на десет километра оттук. — Предупреди го, че в крайна сметка наистина може да е възприел Мартинели като бъдеща своя жертва. Каза му: — Горе главата. И ми се обади за подкрепление в мига, в който го забележите. Никакви геройства.

Ла Моя се възпротиви шеговито, знаейки, че точно това негово поведение се харесва особено на Болд. Ла Моя би се решил на геройство само за да има за какво да разказва след това. Много обичаше да разказва най-различни истории, особено ако той самият беше главен герой в тях.

— Матюс на позиция ли е? — попита Болд.

— Матюс? Не съм я чувал изобщо.

Болд беше оставил на телефонния й секретар съобщение за изстъпленията на Шосвиц и я беше помолил да помогне на Ла Моя за наблюдението на къщата на „Лейкууд“. Не беше в неин стил да зареже Джон в такъв момент, още повече, след като тя беше инициаторът на тази операция. Каза на глас:

— Още не знам дали е намерила детето. Сигурно заради това не се е обадила.

— Направо се е побъркала по това дете. Забеляза ли? Ревнува го от всичко и от всички.

— Тя е отговорна за него, Джон. А детето точно от нашия отдел е избягало. Измъкнало се е и дим да го няма.

Дафи имаше репутацията на покровител, помисли си Болд, и тази мисъл го накара да се разтревожи още повече. Този ден се беше оказал много тежък за нея.

Тя трудно понасяше пораженията.

Да й се обадеше, означаваше да я принуди да си признае, че все още не е открила момчето. Болд не искаше да постъпва така спрямо нея. Реши да й даде още един час, преди да се подложи на гнева и възмущението й.

Намираше се на половината разстояние до сградата на обществената безопасност, когато го застигна истеричният глас на Бърни Лофгрийн, обадил му се, за да му съобщи последните новини около използваното в писмата мастило.

Скалата на разследването отново се беше търколила надолу по склона на планината и този път щеше да се стовари върху Джони Гарман, Болд беше сигурен в това.

Мъжът с мъртвешкото лице въртеше с бясна скорост педалите. Бен беше превключил на най-високата скорост, караше с все сила, но виждаше как изостава все повече и повече. Имаше чувството, че се опитва да догони призрак или мираж.

Художникът от полицията беше казал хокейна маска, но маска нямаше. Не приличаше и на обичайната кожа на лицето. Бен не беше сигурен какво може да е. Но беше грозно. Затова по-подходящо би било да го нарича чудовище, а не човек. Беше по-лошо, отколкото да си със стъклено око. Едва ли чувството, което човек би изпитал, като види това лице, би имало нещо общо със съжалението.

Движеха се по „Йеслър“, точно под моста на магистралата, след това завиха към Международния квартал. На мъжа пред него явно този маршрут му беше добре известен, защото успя да си подсигури своеобразна зелена вълна на светофарите. А в случаите, когато не успяваше, ползваше пешеходните пътеки. Ако Бен можеше да кара по-бързо, щеше да успее да го следва плътно, но тъй като това не беше възможно, ставаше ням свидетел как разстоянието помежду им се увеличаваше, а това го притесняваше повече, отколкото дали ще бъде забелязан. Лицето, така го наричаше Бен в мислите си, прекоси „Диърборн“, пое по шосето, водещо към летището, и завъртя педали, сякаш беше излязъл на финалната права на състезание по колоездене — фигурата му започна бързо да се смалява.

Бен усети как надеждите му отлитат едновременно с Лицето.

След което чу шум от настигащ го камион.

Много пъти му се беше искало да направи този номер, но досега все не му достигаше смелост. Сега не изпита никакво колебание, нито си зададе въпроса дали да се хване, нито как ли ще се пусне.

Стана от седалката, отпусна цялата си тежест върху педалите и бясно ги завъртя, погледна през ляво рамо, правейки пълно завъртане на главата, за да даде възможност на здравото си око да погледне в желаната посока. Камион, по-голям от микробус, но по-малък от боклукчийска кола. Набиращ скорост след светофара. Настигащ Бен.

Краката му натиснаха здраво педалите. Трябваше да постигне същата скорост като на камиона.

Грохотът ставаше все по-силен… и все по-силен…

Ново пълно завъртане на главата.

Само на няколко метра, пухтящ по-силно от локомотив, със свистящи колела атакуваше шосето камионът. Бен премести велосипеда наляво, камионът бързо наближаваше.

И наближаваше. Краката на Бен работеха неуморно. Трябваше да подбере точно момента. Знаеше го. Беше чувал какви ли не истории. Ако не прецениш момента, камионът можеше да те изхвърли от седалката, или още по-лошо — можеше да увлече велосипеда под огромните си двойни колела, приближаващи с неумолимостта на валяк.

Никога не се беше опитвал, защото подобно действие изискваше здрава психика, добра координация на времето и зрителното възприятие. И както в редица други случаи, се беше отказвал, защото останалите му бяха казвали, че не може.

Бен протегна ръка и се улови за камиона.

Чувството беше същото, каквото беше изпитал, когато за първи и последен път се беше возил на платноходка и силен порив на вятъра я беше подхванал и подхвърлил настрани така, че всички бяха налягали и се присвили плътно към вътрешния корпус. В един миг Бен въртеше педалите. В следващия вече се возеше — все едно беше пътник в кош на мотоциклет.