— Споменахте, че сте бил на служба във военна база.

— Не мисля, че има връзка. Сериозно мисля така. Има колко? Девет, десет години оттогава, за десет години много неща се променят.

— Бил сте женен тогава — подхвърли тя, слагайки още малко стръв на кукичката.

Погледът на Гарман стана стъклен, а ако в ръцете му имаше не химикал, а молив, вече щеше да го е счупил. Извърна глава настрани, след това отново към нея, като че несигурен накъде точно да гледа. Явно го душеше гняв, който се опитваше да прикрие. В нейните очи този гняв се отразяваше като бълбукащи на повърхността мехурчета, загатващи за яростта, която клокочеше дълбоко в душата му.

— Всъщност, каква точно е целта на това ваше посещение? — попита той строго.

Дафи в същия миг се отказа от ролята на провеждаща разпит. Беше научила достатъчно — имаше какво да разкаже на Болд. Да продължи в същия дух, без да е събрала достатъчно информация, щеше да бъде грешка. Гарман окончателно застана в челото на заподозрените — това беше най-важното. Целта й беше постигната. Усети се обзета от почти сексуална възбуда.

— Целта на това посещение е да се запознаем, това е всичко. Затова се заинтересувах от вас и вашето минало и съжалявам, ако ви се е сторило като разпит. Професионална деформация.

Беше запазила най-важното за накрая, беше решила да пусне бомбата си от момента, в който той беше потвърдил, че е служил във военновъздушните сили. Формулирай го добре, сложи ръка на вратата и го кажи. Тя отвори вратата и му каза:

— От лабораторията към специализираното звено към ФБР смятат, че е било използвано ракетно гориво.

За частица от секундата на Дафи й се прииска да имаше възможност да го снима в този момент.

Тя продължи:

— Сигурна съм, че съзирате възможната връзка с военновъздушните сили.

На Гарман изглежда му беше невъзможно да говори. Тя знаеше какво означава този стъклен поглед — беше го виждала стотици пъти — той беше сразен. Беше докоснала най-чувствителното му място.

Тя извърна поглед към снимката с експлодиралата совалка. Под нея имаше снимка на сглобени парчета — нямаше съмнение, че бяха от същата совалка. Ракетно гориво, каза си тя наум. Нямаше съмнение, че той е експерт в това отношение. В този момент й изглеждаше точно като совалката: на парчета, животът му беше разбит, обвит в пушеци и пламъци.

— Много добре изглеждате, детектив — чу се женски глас.

Болд се извърна, за да види за кого се отнасят тези думи. За Ла Моя, който наперено демонстрираше новите си светли дънки — забързан право към него. Ла Моя беше образец на суетата — изопнати като по конец дънки, блестящо от чистота поло, високи каубойски ботуши и колан — спомен от времената, когато е станал родео ездач — на седемнадесет, и достатъчно глупав, за да се запише. Имаше продълговато, скулесто лице, жилава коса и дълъг нос. Какво толкова намираха жените у Ла Моя, беше абсолютна загадка за Болд — човека, чиято работа беше да разбулва загадки. Жените явно се лепяха за него, даже човек да приемеше и за наполовина верни, като се имаше предвид склонността му да преувеличава, разказаните от самия него на всеослушание подвизи. Може би, помисли си Болд, всичко започваше именно от тази негова походка — самоувереното местене на стройните му крака с леко полюляване на бедрата. Може би беше заради огромните му кафяви очи, заради начина, по който пронизваше с тях набелязаните от самия него поредни завоевания. Или може би основната причина беше това негово себично, дръзко държание, което именно го беше накарало да навлече полицейската униформа и да сложи пагон. Каквато и да беше причината, винаги Ла Моя беше водещият, с него се съобразяваха, а не той с другите. Би могъл един ден да има своя група, стига да поиска. Би могъл да има жена и пет деца, или по една жена във всеки квартал на града, или и двата варианта наведнъж. Този мъж се харесваше, още щом го видеха, а като го опознаеха, виждаха, че могат да му се доверят, да разчитат на него, напълно и безусловно, независимо в каква ситуация.

Болд се опитваше да прикрива възхищението си от Ла Моя, но не и слабостта си към него. Нямаше нужда от топовни салюти, а Ла Моя и без това имаше вид на човек, готов да избухне при най-малкия повод.

— Излишно е да ти казвам — започна Ла Моя, както правеше често, без предисловия, в същото време примъквайки стол на колелца в офиса на Болд — прекрачи го и седна, без да го извръща, отпускайки ръце върху облегалката — откъде съм получил тези сведения.

Детективът имаше завидни връзки в частния сектор: с кредитни организации, застрахователни компании, банки. Някои смятаха, че е заради миналото, други — заради множеството любовни авантюри, благодарение на които беше получил достъп до най-различни кръгове. Шосвиц беше казал, че е заради службата му при военните, според Болд обаче всичко се дължеше на неустоимия му чар и невероятни способности да завързва запознанства. Умееше да се харесва от пръв поглед, затова щом поискаше някаква услуга, получаваше я на часа. А щом му беше направена услуга, той намираше начин да я върне в подходяща форма. Ла Моя познаваше хората. Знаеше как разсъждават. Какво искат. Знаеше и какво става по улиците. Можеше да осигури каквото и да било за когото и да било, а Болд просто си затваряше очите в такъв случай. С лекота се справяше с работата си. Мнозина му завиждаха, неколцина го мразеха, беше човек, към когото никой не можеше да остане равнодушен.

В ръцете си Ла Моя държеше папка. Остави я на бюрото на Болд и започна да го запознава със съдържанието й.

— Финансовото състояние на Инрайт и Хейфиц. Кредитни карти. Банкови сметки. Нищо няма, което да ги свърже. Не говоря, разбира се, за магазините, ресторантите, бензиностанциите. Поне аз не открих нищо. Давам ти всичко в тази папка, ти да се поровиш сега в нея.

— С твърде много одеколон си се полял — смръщи се Болд.

— Ще се измирише. След час-два.

— Дотогава ще сме пометнали.

— А ризата харесва ли ти? Подарък ми е.

На което Болд отвърна:

— Значи казваш, че няма нищо, което да ги свързва? Не искам да ти се меся, но на твое място бих проверил неща от по-близкото им обкръжение, от ежедневието им — магазините, бензиностанциите, дали там не са се срещали.

— Колите.

— Какво? — попита Болд.

— Някой правил ли е огледи на колите?

— Колите?

— Къщите им са били изгорени, нали? До основи. А какво друго са имали? — попита реторично Ла Моя.

— Имали са коли — възкликна Болд, извисявайки интонация.

Ето, затова в едно разследване трябваше да участват повече хора. Болд изобщо не се беше сетил за колите.

Ла Моя сви рамене.

— Предупреждавам те обаче, че може и нищо да не излезе от тия огледи. Но знае ли се? Не виждам защо да не проверим и тях и без това нямаме много улики налице. Обаче като каза за близкото обкръжение — престори се, че се натяга на по-старшия по чин, — и мисълта ми веднага налетя на колите.

— Огледай ги тогава — предложи му Болд.

— Аз? Мислех, че ще ти бъде по-интересно да чуеш за стълбата…

И Ла Моя зачака да види как ще се промени изражението на сержанта.

А изражението на сержанта показваше истинска изненада.

— Стълбата ли? — попита Болд.

Детективът се ухили и каза нахално:

— Не се ли чувстваш късметлия в случая?

— Този случай наистина се нуждае от късмет.

— Стълби „Вернер“ в нашия район се продават само чрез една дистрибуторска фирма, което за нас е добре, обаче бизнесът им е толкова оживен и с такъв обхват, че шансовете ни да проследим на кого точно какво са продали на практика биха се равнявали на нула. Обаче и тук късметът ни проработи. Моделът с този нарез върху основите на страничните греди, чиито отпечатъци намерихме, се е оказал с производствен дефект, така че стълбите били изработвани само в течение на шест седмици. Свалили са модела от производство и са изпратили съобщение, че го изтеглят от продажба, така че въпросните стълби са престояли по складове и магазини на практика само две седмици. По общи изчисления от тях са купени някъде към стотина броя.