— Работя в едно от специализираните звена в полицията — отвърна тя.

Не трябваше да му разкрива къде точно работи — Гарман щеше да се смръзне и затвори, ако разбереше, че тя е старши психологът.

Бузите му бяха румени, а кожата му — смугла, или беше такава по рождение, или получена в солариум.

— Последното писмо гласеше: „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата“. Нещо да ви напомня?

— Този човек не е наред. Искра, прескачаща…? Не знам. Може да се поразсъждава над този текст, нали? Обаче аз мисля, че това е извратен начин да покаже колко е важен. Става дума за власт — да пратиш такова писмо преди пожара. Това е човек, който обича да дразни другите, но освен това е и убиец.

— Но този текст е на Платон…

— Така ли? На Платон? Сигурно са го използвали на някоя кутия мюсли и той го знае оттам.

— Може ли да ви задам няколко лични въпроса — попита го тя.

В джоба на връхната й дреха се въртеше лента на касетофон, записът щеше да й помогне после да подготви психологическия му портрет.

— Давайте.

— Познавате ли Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц, лично или служебно, да кажем?

— Не, по никакъв начин — отвърна той, сякаш се оправдаваше. В гласа му се усещаше напрежение, погледът му изведнъж стана изпитателен.

— Питам ви, защото това би могло да обясни защо посланията си този човек адресира до вас — може би е някой, който знае, че сте свързан с тези жени и иска отмъщение?

Гарман каза рязко:

— Не съм свързан. Не съм се познавал с нито една от тях, нито някога съм чувал имената им. Вижте, аз не искам да получавам тези послания. Вие проверихте ли дали другите от експертната група не са получили също такива писма, или изобщо някой от пожарникарите? Знаете ли със сигурност дали аз съм единственият получател?

— Досега не съм чувала за друг.

— И аз не съм чул, но това още нищо не значи.

— Едно от нещата, за които ме помоли сержант Болд, е да бъда един вид свръзка. Води се разследване по линия на специализираното звено по палежите, а също и по линия на отдел „Убийства“ — поде отново тя, служейки си с жестове на ръцете, за да илюстрира тази двойственост. — Моята работа е да държа връзка между двете разследвания, затова и Бейън, и Фидлър така активно участват. Не смятаме, че оперативните заседания веднъж седмично са достатъчни, а Болд пък изобщо не е привърженик на честите срещи, той обича да казва, че на такива заседания само се говори, а нищо не се прави.

Гарман като че се отпусна и се усмихна.

— И аз така смятам.

— Вие сте участвал в разследването на над двеста палежа — каза му тя, без да се налага да чете от записки.

Искаше той да разбере, че се е ровила в досието му, както и искаше да го държи през цялото време под око, за да регистрира и най-минималната реакция от негова страна. Почувства се някак разочарована от леката руменина, плъзнала се по шията му, и отклоняването на погледа по начин, зад който според нея можеше да се крие само една причина — от скромност. Тя осъзна, че в себе си беше прикачила на всички пожарникари етикет на самоуверени мъжкари, независимо от желанието й да се пази от предварителни оценки.

— Пожари от съмнителен произход — коригира я той. — Някои от тях наричаме палежи. Други — не.

— Имате и двайсет и два ареста, девет осъдени.

— Не си правя резки по приклада. Това ми е работата. Сега, като споменахте тези цифри, това някак ме притесни. Ние постигаме успех в петнайсет процента от случаите. При вас, доколкото знам, е седемдесет-осемдесет процента. С опожаряването на колите сме най-зле. Миналата година сме имали четиридесет и пет хиляди запалени коли по линия на така наречените пожари от съмнителен произход. Четиридесет и пет хиляди. Направо не е за вярване! И се чудим защо застрахователните вноски са толкова високи. Някъде към половината от случаите ми са свързани с коли. Другите са изоставени сгради. И в тези случаи или става дума за отмъщение, или за прищявка.

Замълча за момент.

— Първото, което направих — продължи след размисъла, — когато свързах „Пожара Инрайт“ с писмото, беше да прегледам папките си. За това ме помоли Болд, а и вие сигурно ще ме попитате за това и аз ще ви спестя време. С „Пожара Инрайт“ и с „Пожара Хейфиц“ нищо от това, което имам тук, не може да се сравни. Има няколко неразрешени случая, по няколко напоследък се задвижиха нещата. Навсякъде става дума обаче за обичайната запалителна смес. На бензинова основа. Просто няма как да не го хванеш подпалвача. Всяка капка бензин си има, така да се каже, собствена физиономия — не го знаехте, нали? Всяка партида, излизаща от която и да е рафинерия, е винаги с по-различен състав, химически. Прави си значи човекът сместа, ние го задържаме като заподозрян, намираме туба с бензин в гаража му и бинго! — от лабораторията веднага установяват сходството. И с това доказателство вече можем да повдигнем обвинение. Ако не съвпадне химическият състав, ги пускаме. Не виждам кой от моите може да устрои такъв пожар?

— А от арестуваните?

— Същото положение.

— Но защо изпраща тези писма точно на вас? — попита тя.

И отново шията на Гарман поруменя, този път топлият му поглед стана студен и тежък. Той нервно завъртя химикал между пръстите си. Не беше очаквала това, опита се да запамети този негов поглед, не искаше да го забрави.

— Защото съм от експертната група, предполагам. Ние сме неколцина и града. Можел е да го изпрати на всеки от нас. Аз се оказах късметлията.

— А някакви врагове да имате? — попита го тя. — Нещо от миналото ви, което…

— Не — прекъсна я той. — Защо са всички тези въпроси за мен. Търсим подпалвача. Нали?

— По някаква причина той е избрал вас, господин Гарман.

— Стивън — поправи я той.

— Можем ли просто да го отнесем към съвпадението? Случайността? Нека да ви кажа нещо за Лу Болд, ако някой друг не ви го е казал вече. Думата съвпадение не фигурира в неговия речник. Такова нещо просто не съществува за него. Той е фаталист; всичко се случва поради някаква причина, всичко има обяснение. Ето тези жертви. Защо точно тези жени: избрани са били случайно? — попита тя реторично. — Не, изобщо не си мислете, че Лу Болд би допуснал такова нещо. Има си причина, без значение колко неясна и объркана. Обаче Болд ще я открие, помнете думите ми. — Химикалът в ръцете му спря да се движи. — И ето, тези писма, адресирани до вас. Чиста случайност ли? — Въпросът й отново беше реторичен. — Според Болд за това си има причина. Обаче той не иска да си играе на отгатване. Затова иска от мен да открия задоволително обяснение. Практически той не разполага с почти нищо за тези пожари. Има само вас и започва да се пита защо Стивън Гарман. Защо! Търси отговора и нека да ви кажа още нещо за Болд: той ще разбере каква е истината. — Ръцете му отново започнаха да въртят химикала. — Той винаги намира отговорите. Защо съм толкова сигурна ли? Това са четиринадесет години успешна кариера в отдел „Убийства“. Напълно достатъчно, за да ни впечатли, нали?

Руменината отново изби по шията на Гарман. За Дафи това вече беше определен знак. Като всяко друго човешко същество този мъж имаше тайни. Ето го въпроса, на който трябва да се намери отговор. Защо точно Стивън Гарман? На брадичката му избиха капчици пот.

— А аз се питам дали няма връзка с работата ви във военновъздушните сили. Нещо свързано миналото ви.

Гарман тежко преглътна. Очите му бяха възвърнали мекия си блясък, но в тях имаше страх. Зениците му се бяха разширили; дишаше чрез устата.

Говорѝ, отправи му мислено послание тя.

— Няма нищо в миналото ми — отвърна той, гласът му звучеше дрезгаво и глухо, едва разбираемо.

Хванах те!

Искаше й се да остане тук и да го разпитва, да го пече на бавен огън, докато най-накрая не я попита дали не й е горещо, докато не отвори прозореца или поне не разхлаби вратовръзката си. Тя нямаше ни най-малка представа какво крие той, нито дали то би имало значение за разследването — повечето хора имаха склонност да преувеличават собствената си значимост. Но тя искаше да разбере какво е то. Искаше да го накара да се изпоти. Имаше хиляди начини да го принуди да изплюе камъчето, но в този случай предпочиташе да пипа по-нежно. Вземи пример от Болд, действай като него.