— Ограда… Тъмнина… Бодлива тел, разбираш, нали? Гледа през нея. Сандъци. Синкави сандъци.

— Вагони?

— Не знам.

— Контейнери. Корабни контейнери.

— Не мога да ги видя добре. Синкави сандъци. Ограда… Тъмнина.

— Ще ти се обадя — каза й Дафи. — Веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя.

Ричланд не беше спряла да плаче. Дафи прекъсна линията.

Ужасяващ номер, ако наистина беше номер, помисли си тя.

Това обаждане й подейства като подтик за действие — край на колебанията. Вдигна слушалката и набра номера на мобифона на Болд.

— Открих го — изрече с гордост Лофгрийн, подавайки на Болд две диаграми за сравнение. — Тази отляво взехме от базата данни на ФБР, за което вече ти казах — там притежават данни за всички мастила, които някога сме произвеждали. А тази отдясно е на мастилото, използвано в писмата на Колежанина.

Приликата между двете диаграми, макар не изцяло съвпадаща, беше очебийна.

Болд изрече с молитвен тон:

— Сега кажи ми, че не двеста хиляди души в Сиатъл са си купили от тези химикалки.

— Не са. Не и след като целта не е била да ги продават масово. Може би това ще ни помогне да локализираме откъде и как се е снабдил с подобен химикал. Производител е компания в Сейнт Луис, специализирана в производството на евтини химикалки по поръчка. От типа на ония, приложени към книгите за препоръки на клиенти, които винаги стоят в дъното на магазините. — От възбуда Лофгрийн направо крещеше. — Виждал си ги. Има ги и по голф клубовете. В магазините за железария и кухненски принадлежности. За вещи под наем. По-нататък ти ще кажеш.

— Не, ти ще ми кажеш — сопна се Болд, преобръщайки наопаки фразата и поохлаждайки ентусиазма на Лофгрийн. — Голям ли им е обсегът на действие, Бърни?

— Много сме далеч от Сейнт Луис, Лу. Значи не можем да очакваме, че компанията ще бъде залята от поръчки от Сиатъл.

— Колко клиенти от Сиатъл има?

— Колко? Как бих могъл да знам? Нали на теб това ти е работата. Аз сравнявам, анализирам, идентифицирам. Това е моята работа. Твоя работа е да звъниш по телефоните, не моя. И не очаквай чудеса — фирми от рода на тази пускат множество модели. А ние не знаем какъв модел търсим.

— Форма, искаш да кажеш.

— Форма, размери, цвят. А това ще стесни кръга на търсене.

— Ти ще звъниш по телефоните, Бърни. Събуди някого, ако трябва. Притисни ги. Не ме интересува как точно ще го направиш. Но ги накарай да отворят регистрите си — още тази вечер — още сега! Всеки клиент в Сиатъл, всеки клиент.

И Болд тръгна по коридора.

— По дяволите, ти какво ще правиш? — извика с възмутен тон след него Лофгрийн. — Аз не съм детектив!

Без да се извръща, Болд махна с ръка и изкрещя:

— Аз ще ти дам описанието на химикала. Ще ти дам модела, който да търсиш.

Коч работеше на видеомонитора, когато Болд влезе в задимената стая. Сержантът опита с ръка да разсече димната завеса.

— Не знаеш ли, че в тази сграда е забранено да се пуши от седем години?

Омразната цигара в ъгълчето на устните на Коч подскочи.

— Ами арестувай ме — каза той и издиша голям облак дим.

На монитора Болд видя картина със зърнеста структура от записа, който Коч беше направил в стаята на Гарман.

— Превърти го напред — нареди му Болд.

— Аз тъкмо…

Болд го прекъсна и повтори нареждането. Накара го да превърти до момента, в който се виждаше какво има на масичката. Първо пликовете, после картончетата. На заден план оставаше металната кутия с моливи и химикали. Болд каза на Коч да стопира кадъра.

— Можеш ли да го увеличиш? — попита го.

— Има начин, сержант. Можем да увеличим каквото си поискаме, само че при такава миниатюрна лента рискуваме да загубим очертанията на предметите при увеличение.

— Искам да ми увеличиш моливите и химикалите — каза Болд, докосвайки екрана с пръст.

От статичното електричество при допира се получи искра и Болд рязко отдръпна ръката си.

— Малко сме нервни, а? — обади се Коч.

Кутията с моливите и химикалките бавно растеше на екрана. Каквито и букви и означения да имаше на химикалките, вече се бяха изгубили, но пък се видя, че три от тях бяха еднакви — задействаха се с бутон, къси и дебели. От най-евтините химикали. Точно каквото му трябваше на Лофгрийн.

— Можеш ли да го разпечаташ?

— Картината не е много ясна. Мога малко да я полекувам.

— Няма време. Разпечатай я както е. Чудесна е. Точно каквото ни трябва.

— Химикалки? — искрено се учуди Коч. — Интересувате се от някакви евтини химикалки?

— Да се интересуваме? С тези химикалки Колежанина си подписа смъртната присъда.

Принтерът издаде характерния си звук.

Болд се усмихна за първи път от дни наред.

Бен доближи лице плътно до ограда от бодлива тел, деляща го от самия склад, достъпът до който се осъществяваше през автоматизирана порта, ръцете му здраво стискаха металните жици. Лицето явно беше отключило вратата със специален ключ, която преди той да дойде сигурно е била заключена. Макар Бен много да искаше да разбере къде е отишъл, окото му насочи поглед не към безкрайната редица от складови помещения, а към монетния телефонен автомат точно до самата врата с надпис „офис“.

Монетният автомат го привличаше с магнетична сила. Щеше да се покатери по оградата, да я прехвърли, да притича през павираната алея (стори му се поне километър широка) и да хукне към телефона. За да позвъни на Дафи. Да й каже, че Лицето е в „Складирай тук“ на шосето, водещо към летището. Какъв герой! След това ще се прехвърли обратно през оградата. И ще завърти като луд педалите. Такъв план му се оформи в главата. Най-трудното щеше да бъде да изкатери отново оградата, но след като бе катерил двадесетметрови дървета, защо да не се справи с триметрова ограда?

Огледа се наоколо, за да види дали не може да измисли нещо друго. Шосето, водещо към летището, изглеждаше безкрайно и в двете посоки, а трафик по него не се виждаше. Фабриките покрай шосето бяха затворени. Спомни си, че беше преминал покрай някакъв изоставен хотел, но той му се стори далеч по-ужасяващо място, отколкото телефонът, отстоящ само на двадесетина метра оттук.

Раздвоението му идваше от чувството, че това, което прави, е лошо. А това раздвоение караше стомахът му да се свива. Прехвърлянето през оградата не беше по-различно от вмъкването в микробуса на Ник. Питаше се дали в пределите на доброто влизаше и да постъпиш зле в името на добро дело. Не му трябваха повече проблеми. И без това си имаше доста на главата. В толкова проблеми се беше забъркал…

Огледа се отново за наближаващи превозни средства и започна да се катери.

Изненада се колко нестабилна и скърцаща се оказа телта. Дрънчеше като удрящи се една в друга консервени кутии. Този шум го изплаши до смърт и вся паника у него. Колкото повече беше скърцането, толкова по-бързо се катереше той — а колкото по-бързо се катереше, толкова повече беше скърцането. Разумът му казваше да намали скоростта, да забави ход. Краката му обаче поддържаха трескав ритъм. Колкото по-бързо се катереше, толкова по-често не успяваше да се задържи върху телта, краката му се плъзваха надолу и той висваше само на ръцете си, трескаво търсейки опора, краката му се опитваха като че да пробягат по оградата, а при висенето телта се врязваше силно в пръстите му и му причиняваше ужасна болка.

Най-накрая стигна края на оградата и прехвърли крак, оказа се, че крайчетата на бодливата тел са отрязани по-високо. Колкото и внимателно да се прехвърли над тях, панталоните му се раздраха и телта прободе хълбока му, викът му разцепи въздуха, преди още мозъкът му да успее да подаде заповед за мълчание. Всичко това не спря краката му и те продължиха да работят, докато Бен не се реши да скочи.