Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Опита да направи нова маневра, двата клона застрашително се огънаха и той разбра, че повече няма накъде. Надяваше се да стигне до микробуса единствено като се хванеше за горния клон, после щеше да се отпусне с все сила върху клона, на който беше стъпил, след това да се оттласне от него, като в същото време използва гъвкавостта на горния клон, който, залюлявайки се, да го стовари върху покрива му. Той отново провери опората на краката си — за миг целта му се видя страшно отдалечена. След което направи замислената маневра, пусна ръце от горния клон и скочи.

Обзе го усещане, както беше подхвърлен нагоре, а след това спуснат надолу, че все едно се вози в асансьор. Залюля тяло, клонът се приведе още по-ниско и тогава гуменките му докоснаха повърхността на микробуса. И се отпуснаха върху него. Отлично беше преценил момента, пускайки се от клона точно преди той да се приведе още повече и да подмине микробуса. Той се хвърли напред и се просна върху алуминиевия покрив — в цял ръст — сякаш щеше да се моли. Клонът се прибра нагоре със свистене, прилично на писукане на изплашени птици, готови да полетят.

Беше притворил очи, без да знае като ги отвори, какво ще види — оказа се отвореното прозорче. Беше на по-малко от половин метър пред него. Поиска да коленичи, но покривът под него започна да се огъва; опасявайки се да не хлътне, той остана така проснат, прехвърляйки тежестта на тялото си върху гърдите, под които се намираха редиците нитове, които сметна за поздрава опора, докато отляво и отдясно металът беше крехък и лесно поддаваше. Сантиметър по сантиметър той се плъзгаше към отвореното прозорче, приличащ на кученце, попаднало върху гладък килим. Рамката на прозорчето беше от дърво, цепнатините бяха изпушени, приличаше на нещо допълнително сложено, а не оригинална част. Бен подаде глава над отвора и се огледа вътре. Наистина беше револвер, сложен върху пейка, покрита с облечени в дамаска възглавници. До пейката, на пода, върху разгънат спален чувал беше поставен брезентов чувал в армейско зелено. На пода се търкаляха и няколко празни кутии бира и разтворен брой на „Плейбой“. Бен побутна прозорчето, но то не се помръдна. Тогава видя куката и трите дупчици, бележещи възможността прозорчето да се отваря на различна височина или да се затвори. Извади куката, прозорчето се задвижи свободно и се доотвори.

Дочу шум отдясно. Отначало не проумяваше какво става. Малко след това обаче успя да свърже чутото с това, което щеше да последва.

— Благодаря ви — каза плътен мъжки глас. — Пак ще дойда.

Мъжът с ниската подстрижка, мъжът, на когото принадлежеше револверът — и микробусът. Тръгваше си.

Бен извърна глава. Мъжът стоеше до вратата и тъкмо я затваряше. Само след секунда щеше да се обърне с лице към микробуса, щеше да види Бен проснат върху покрива на микробуса, с глава, напъхана в отвореното прозорче. Щеше да го спипа.

Затрудняваше се да диша; сякаш и сърцето му беше спряло, но само след миг така подскочи, че усети болка в гърдите. Бен никога в такива случаи не мислеше за варианти за изход, за извинение, към което можеше да прибегне; реакциите му бяха изцяло подчинени на инстинкта: той сведе глава надолу, протегна ръка, за да улови ръба на прозорчето, и плъзна тяло вътре. Спусна се в празното затворено пространство, краката му почти докоснаха сгъваемата маса, и стъпи долу. Залегна и се напъха наполовина под пригодения за легло диван, сдържайки дъха си. Кръвта в ушите му чукаше със силата на гръмотевица — не чуваше нищо друго. Имаше чувство, като че препускащото му сърце свисти.

Откъм предната част на микробуса се разнесе скърцането на отворената врата. Връзката между кабината на микробуса и товарната част беше малко плъзгащо се прозорче, скрито зад завески, които — за щастие — бяха дръпнати.

Последните думи на мъжа: „Ще дойда пак“, отекнаха като ехо в съзнанието на Бен. Може би той просто беше излязъл, за да вземе нещо от кабината; може би просто искаше да изпуши една цигара. Може пък, също като пастрока му, да криеше бутилка под седалката или цигари с марихуана в пепелника — и да искаше да се съвземе. Нямаше да бъде първият — с хороскопите си Емили беше в състояние да смае и зашемети всеки свой клиент.

Двигателят изръмжа. Бен вдигна глава и погледна през прозорчето на покрива. Виждаше му се толкова миниатюрно, така далечно. Недостижимо. Микробусът се раздвижи и пое назад.

Бен се придвижи на четири крака към тясната задна врата. Протегна ръка и завъртя бравата, готов за момента, в който микробусът ще спре, докато шофьорът сменя задната скорост с предна. Щеше да се възползва от тази секундна възможност и да изскочи навън.

Завъртя бравата и за негова радост тя поддаде. Не беше заключена.

Микробусът намали и после спря, предавките изсвириха, докато шофьорът сменяше скоростта. Бен натисна вратата навън. Тя се отвори на няколко сантиметра разстояние и спря. Беше блокирана отвън.

Микробусът изръмжа. Бен отново опита да отвори вратата, но нямаше как да стане. Ситните камъчета от алеята на Емили постепенно се изгубиха от погледа му. Беше хванат като в капан вътре.

13.

Иззад дебелите стъкла на очилата очите на Бърни Лофгрийн изглеждаха като половинки сварени яйца. Лофгрийн се извисяваше на около метър и шестдесет и пет над земята, беше плешив и с наднормено тегло. Облечен беше със зелени панталони, виснали като чувал, и закопчана догоре синя риза „Оксфорд“ без вратовръзка. Във всяка служба от градската управа, включително и в полицейските управления, винаги имаше по някоя своеобразна звезда, но Лофгрийн беше извън всякакви класации. Като старши специалист по идентифицирането имаше две десетилетия зад гърба си и нюх за анализ на събрани доказателства. Често новобранци, виждайки го за пръв път на местопрестъплението, казваха за него, че притежава шесто чувство. Но усетът му нямаше нищо общо с паранормалното; всичко беше въпрос на обиграност. Лофгрийн просто си разбираше от работата.

Той, Болд и съдебният лекар, доктор Роналд Диксън, си обичаха професията. Може би това ги беше превърнало в близки приятели и съмишленици. Бибоп-джазът допълнително подплатяваше приятелските им чувства, но именно посвещаването им на работата беше изиграло основната роля за установяването на доверието помежду им, беше се превърнало в спойката между тях. Щом Лофгрийн твърдо държеше на свое мнение по някакъв повод, Болд напълно му се доверяваше и го вземаше на въоръжение в по-нататъшната си работа, независимо колко му се беше искало да му опонира.

Малцина в управлението биха прекосили града в ясна есенна утрин, за да седнат в кухнята на колега, за да побъбрят по работа. Бърни Лофгрийн беше един от тях. Заради него Болд направи цяла кана кафе, зареди албума на Скот Хамилтън и наряза пъпеш. Почисти го от семките, махна корите и подреди нарязаните парчета в чиния. Лофгрийн пристигна точно в този момент.

— Да не би да не си спал цяла нощ? — попита го Болд.

— Отидох в службата в пет часа и веднага се залових с отпечатъците, но не заради черните ти очи. Твоят лейтенант мазник ме засили веднага да се хващам на работа. Носят се слухове, че има втора жертва. Новината е, че вече го водят сериен подпалвач. Даже са му прикачили и име: Начетения. — Той сви устни. Лофгрийн, цивилен служител в полицейското управление — Сиатъл, постоянно беше залъгван с обещания от политици при всяка кампания. — Знаеш ли колко стълби се продават в Сиатъл всяка година?

— Нямам представа — отвърна Болд, мислейки си в същото време: „Прекалено много“.

— И аз.

Дребният мъж се разсмя, а винаги, когато го правеше, притваряше огромните си очи и клатеше глава, сякаш всеки момент ще кихне. Нямаше друг като Бърни Лофгрийн на света.

Болд сложи парченце пъпеш в устата си и зачака събеседника си да премине по същество. Лофгрийн имаше особен начин да губи времето на другите.

— Сигурно не ти е направило впечатление, обаче и аз подминах факта, че при стълбите разстоянието между страничните греди — ширината на стълбата, се оказва много важно. А ние притежаваме великолепни отпечатъци на тези греди, все едно сме се сдобили с отпечатъци от пръсти. Самоудължаващите се стълби, предназначени за продажба на частни клиенти, каквито можеш да си купиш в магазини на едро и магазини за намалени стоки, се продават с най-различни ширини. Някои производители предлагат шейсетсантиметрови, други — шейсет и пет сантиметрови или седемдесетсантиметрови — всичко зависи от якостта на скъсване на използвания материал, обикновено алуминий или алуминиева сплав. Стълбите за частни клиенти според стандартите трябва да са с основи с малки размери, които да се захващат стабилно за долната опорна повърхност, за да се предотврати залитането на стълбата. При всяка фирма нарезът върху захвата е различен, какъвто е случаят с различните видове нарези по автомобилните гуми. Ние търсим стълба, произведена от „Вернер“. Тази информация е много важна, защото се оказва, че стълбата не е от онези, които си купуваш за домашни нужди. Във „Вернер“ произвеждат стълби от дърво, алуминий и фибростъкло. Отпечатъците, които си открил, са от сериите от фибростъкло, и то от така наречените професионални модели за елтехници, монтьори, художници.

21
{"b":"257089","o":1}