— Аха, страхотно алиби.

И през следващите четиридесет минути продължиха все така да се въртят в кръг, но нищо важно не излезе на повърхността. Единствено въпросите на Ла Моя получаваха саркастични отговори. Ако Дафи повтореше някой свой въпрос, Гарман й отговаряше. Болд проумя какво се криеше зад тази негова реакция — той се страхуваше най-много от Ла Моя — и имаше за какво: Ла Моя не кръжеше около същността на нещата, а сечеше направо, опитвайки се да си проправи път навътре в нея — попадайки на следа, той се чувстваше като че най-сетне е излязъл на пътя, който щеше да го изведе до целта, и беше способен само с няколко въпроса да изобличи заподозрения. Гарман веднага беше усетил това и с всички сили се стараеше да предотврати възможността Ла Моя да влезе в познатия ритъм. Този път битката беше спечелена от Гарман, но щеше да има и други.

Беше се приближил плътно до образа на заподозрения и Болд не смяташе да се отказва от него. Беше скъсил дистанцията помежду им, беше прехвърлил ласото през главата му — така че сега оставаше Гарман сам да стегне примката около врата.

Този разпит всъщност щеше да ускори това.

Денонощното наблюдение над него започна половин час след като си тръгнаха.

Стивън Гарман беше заподозрян номер едно.

Светът на Бен рухна в пламъци. Първо този мъж, който се опитваше да го убие, след това откриването на тялото… даже не искаше да мисли за това. Обаждането на деветстотин и единадесет и връщането при къщата, за да наблюдава ареста на пастрока си.

И въпреки че беше забравил толкова много неща за майка си, тъй като представата за нея беше засенчена от постоянните и непоколебими закани и наказания, сега тя отново зае място в душата му. Откриваше присъствието й в мислите си, като образ спомен, като успокояваща, гальовна сила — понякога полъх, понякога толкова реална, също като че беше понесен от течението на океана. Носейки го към нови и различни хоризонти.

Дните, непосредствено следващи инцидента, бяха едни от най-хубавите в живота му. Емили го беше настанила в отделна стая — негова собствена, отделила му беше кърпи само за него, приготвяше храна само за него и даже сандвич за обяд в училище. Не посмя да й каже, че не ходи на училище — беше твърде изплашен, че синият микробус може да се върне, че целият този кошмар ще се повтори отново. Затова вместо на училище ходеше да се катери по дърветата, да наблюдава яхтите и сърфовете в езеро Вашингтон, прилични на пеперуди, трепкащи с крилца по повърхността на прозорец. Петстотинте долара не бяха с него — беше ги оставил в къщата, а не смееше да отиде там.

Хубави дни бяха, независимо че Емили не му позволяваше да й помага с клиентите както преди — защо, Бен не проумяваше, но и не протестираше. Нямаше намерение да насилва нещата. Вечер тя изключваше неоновия надпис, заключваше вратата и двамата играеха на карти или редяха пъзел — Емили нямаше телевизор, нещо, което го беше смаяло, щом го разбра, но после откри, че изобщо не му липсва. Преди да заспи, тя му четеше — а това му се случваше за първи път. Освен учителите, никой друг не му беше чел през дванадесетте години от живота му.

Когато полицията го задържа, той се уплаши до смърт. Беше убеден, че знаят за петстотинте долара и отначало изобщо не искаше да говори. Но когато Дафи Матюс му беше дала възможност да избира между центъра за временно въдворяване на малолетни и нейната плаваща къща, Бен започна да говори. Никога не беше виждал плаваща къща, а можеше да си представи какво е положението в центъра. Това негово проговаряне счупи леда. А и му беше трудно да не говори — след всичко, което беше изживял. Дафи се оказа добър човек, с когото се разговаряше леко — като че винаги знаеше какво ще й каже, преди още да си го беше помислил. Направо го изумяваше с тази своя способност.

Въпреки това Емили много му липсваше и болка свиваше сърцето му, което не намираше покой, след като беше открил трупа в скривалището.

В този момент Бен седеше на дивана в плаващата къща на Дафи, а по телевизията даваха черно-бял филм.

През последните два дни той не беше оставал сам, освен в банята и тоалетната. Замисли се за бягство, но единственото място, където можеше да отиде, беше къщата на Емили, а това щеше да бъде и първото място, където щяха да го потърсят. Освен това Дафи го беше предупредила, че ако се държи лошо, това щеше да навреди на Емили. Не беше посочила как точно щеше да й навреди, но беше ясно, че Емили щеше да се раздели с работата си, а той щеше да изгуби завинаги възможността отново да заживее при нея. Това беше немислимо. Тя беше единственият му близък човек. Нямаше начин да избяга. Понякога Емили му липсваше ужасно.

Дафи го вземаше всеки следобед от училище — място, оградено от телена ограда. Отиваха да хапнат някъде. После се разхождаха. Беше го завела в аквариума, центъра за наука — места, които досега не беше виждал.

След като вечеряха, се прибираха в плаващата й къща — там той гледаше телевизия или четеше книга. Плаващата къща беше малка, но му харесваше. Стените бяха тънки. Дафи сигурно си мислеше, че Бен чете, а той подслушваше телефонните й разговори. Разговаряше с някого на име Оуен — и от това, което беше чул, заключаваше, че нещата между тях не се развиваха добре. Два пъти му беше затваряла телефона и беше плакала след това. За него беше неочаквано, че и хората от полицията също можеха да плачат.

Два пъти беше поглеждал крадешком и сред документите на Дафи — бюрото й, на което понякога работеше, се намираше на първия етаж, където спеше Бен, и той искаше да знае дали тя не си води записки за него. Така че изчиташе всичко, което откриеше, включително и от дебелата папка, която тя постоянно разнасяше до службата си и обратно. За Бен това не беше по-различно от надничането през прозорците на колите.

Не беше сигурен с каква цел точно, но Дафи го беше накарала да запълва всекидневно по една страница от дневника си. А като пишеше в дневника си, тогава не се налагаше вечер да разговаря с нея — само с другата жена — Сюзан, през деня. И за да избегне разговорите, той пишеше. Беше му казала, че може да пише за всичко — училище, дома му, Емили, сънищата, можеше и да си съчинява каквото поиска.

През нощта беше сънувал, че участва в археологически разкопки в Египет за каквито беше чел в специалните репортажи на „Нешънъл джиографик“. Беше се придвижвал по корем във вътрешността на една пирамида, по камъните, в прах и кал. Това му напомни за „Индиана Джоунс“. А когато стигна самата гробница, всичко там беше от злато — златни пръстени с всякакви размери, а мумията на жената на фараона беше обвита с бинтове. Разви главата на мумията и видя лицето на майка си. Побягна изплашен навън, забравяйки за златото. Залута се из лабиринта. Събуди се паднал на пода.

Бен приближи молива си към третата страница на дневника си и започна бавно да описва съня си.

„Снощи сънувах, че съм в Египет.“

За Болд разследването приличаше на огромна скала на върха на планина. Отначало следователят трябваше да изкачи планината, сдобивайки се с каквито успееше да намери подходящи сечива за изпълнение на предстоящата задача — това бяха уликите и доказателствата. Като стигнеше скалата въоръжен със сечивата, опитваше различни системи от лостове, за да я помръдне, събираше и екип, с чиято помощ да стане това. Заедно с хората от екипа се заемаше с най-важната част — бутането, и те пъхаха лостовете, натискаха, повдигаха, бутаха. Колкото по-добре беше организирана работата на екипа, колкото по-добре синхронизираха и по-правилно насочеха усилията си, толкова по-бързо скалата се поддаваше на натиска. Веднъж вече задвижена, трябваше едно последно усилие, за да бъде отместена от ръба, да бъде оставена във властта на земното притегляне — за това бяха необходими едновременните усилия на всички от екипа. Лудешкото препускане надолу по склона на планината беше самостоятелно изпълнение на вкаменената стихия. Най-важната задача пък сега на екипа беше да се предотврати разбиването на скалата на малки късчета.