— Пропиляхме си шанса, лейтенант. Капанът си стоеше готов, с колкото стръв искаш, и нямаше кой да го види и да го щракне.

— Какъв капан? — смая се Шосвиц.

— Ако предположението ми е вярно, имало е влизане с взлом в базата „Командир Джоузеф“ — снощи или по-предната нощ. След като медиите съобщиха за ареста на Хол.

Когато двадесет минути по-късно пристигна в службата, видя, че Шосвиц го чака пред асансьора.

— Откъде, по дяволите, разбра, че е имало влизане с взлом?

Болд отвърна:

— Отивам да намеря Ла Моя. Кажи на Бърни да доведе няколко от своите експерти. Ще действаме, все едно че се намираме на местопрестъпление. Ще се наложи всички да вземат участие.

— Добре, обаче как, по дяволите, разбра? — излая Шосвиц след сержанта.

Болд не се спря, само извърна глава и каза:

— Няма предлагане, а има търсене.

Военновъздушната база „Командир Джоузеф“ се намираше точно зад филмовото студио: симетричните квадратни парцели, прилични на градини, бяха разнообразени с грозни продълговати бараки и наблъскани в непосредствена близост една до друга тухлени къщички с по три спални в ранчо стил, предназначени за висшите чинове. С деветстотинте си места в къщите и повече от хилядата в общите спални тази база някога беше служба и дом за четиристотин и осемдесет военни, шестстотин и двадесет на редовна служба и двеста и четиридесет цивилни, което означаваше, че обитателите й бяха наброявали средно хиляда и двеста души. Имаше собствен кинотеатър, игрище за боулинг, игрище за голф, детска градина, салон за разкрасяване, книжарница и поща. В момента обитателите на базата бяха двеста военни, сто и шестдесет на редовна служба и седемдесет и шест цивилни. Сегашното селце представляваше бледа сянка на онзи град, разположен върху две хиляди акра земя, в чертите на който се включваше някога третото по големина летище в щата. Улиците бяха прави, с тротоари от двете страни и пусти. Измежду паветата беше прорасла трева. Болд и Ла Моя бяха седнали отпред в служебната кола, Шосвиц отзад — сам. Движеха се след колата на ФБР, тя — след колата на специализираното звено по палежите към ФБР, а тя — след колата на военната полиция — джип с камуфлажна окраска в зелено, черно и кафяво.

Командирът на базата се оказа мъж с изненадващо крехко телосложение, над петдесетгодишен. Членовете на екипа на ФБР, водени от Сандърс, когото Болд познаваше много добре, поеха върху себе си обясненията. Преговорите обаче не доведоха доникъде и тогава Ла Моя, без да чака покана да говори, каза:

— Имаме няколко души убити, господине. Смятаме, че знаем точно какво е било откраднато — хиперголично гориво, но искаме да знаем в какво количество. Аз лично цял ден бих ви слушал как си чешете езиците, обаче в същото време знаем със сигурност, че тоя сбърканяк е решил да изпържи още някого на огъня си. Какво ще кажете ние да се заловим за работа, вие да ни дадете ключовете за съответните складове, после пак ще си поприказвате.

Всички присъстващи го загледаха втрещени. На което Ла Моя, който не можеше да си държи устата затворена, реагира със следните думи:

— Хайде бе, хора! Това са глупости. Не разбирате ли, че нямаме време?

Болд спря да диша. Командирът на базата кимна към униформения помощник до себе си, момчето влезе в сградата, пред която се разиграваше сцената, и дотърча обратно с връзка ключове, която подаде на началника си. Командирът стисна ключовете в юмрук и каза:

— Ще съдействаме с всички сили на едно разследване в убийство, но в същото време е абсолютно наложително и ние да вземем участие, господа. Нашият отдел „Възстановяване на арсенала“ носи отговорността за възстановяване на всяко откраднато военно имущество. Нашият директор на „Криминални престъпления“ ще поеме ръководството и ще докладва пряко на специален агент Сандърс.

Шосвиц се противопостави рязко на намерението на военния отдел „Криминални престъпления“ да оглави разследването. Болд го улови за лакътя и няколко пъти го стисна във възпиращ жест, показвайки в същото време абсолютна готовност за съвместна работа — нещо, за което лесно избухващият Шосвиц по-късно щеше да му благодари.

Първата от сградите беше назована „Арсенал Г“, намираше се в западния край на огромна самолетна писта. „Арсенал Г“ беше всъщност бивш хангар за самолети и представляваше огромна конструкция от гофрирани метални стени и покрив, от който висяха лампи с матови крушки, и с един-единствен прозорец. Девет души щяха да участват в огледа, в това число Лофгрийн с двамата си помощници и двама военни полицаи от базата. Щом останаха относително сами, Ла Моя прошепна на Болд, че когато представителите на военния отдел „Криминални престъпления“ пристигнат от „Макорд“, тогава ще започнат и проблемите. Агентът от ФБР Сандърс вървеше начело. Блестящо метално резе излезе от скобата и ръждясалата порта се отвори със скърцане.

Един от военните полицаи обясни, че по време на сутрешния обход преди два дни, между осем и девет часа, вратата била намерена отворена. Лофгрийн и помощниците му веднага се заеха с вратата, фотографирайки я в различни ракурси и проверявайки за отпечатъци. От отдел „Криминални престъпления“ към военновъздушни сили после щяха да роптаят срещу влизането без разрешение във военно владение. Болд и останалите последваха Сандърс вътре.

Още с влизането си, сержантът беше поразен от ефекта на перспективата. Отвън хангарът изглеждаше огромен, озовал се вътре човек имаше чувството, че размерите му са се утроили. До самия връх на арковидния покрив имаше може би осемнадесет метра, срещуположната стена създаваше алюзията, че отстои на разстояние цяло футболно игрище. На тази площ в двадесет и две редици, един върху друг — така че достигаха височина около дванадесет метра, бяха подредени двесталитрови бидони, прилични на подредените една до друга макари на тъкачните станове. Сигурно бяха няколко хиляди, помисли си Болд, тук имаше най-малко десет хиляди литра гориво. Петнадесет литра от това гориво, смесени с втората си съставка, можеха да изравнят със земята най-обикновена къща. Унищожителната сила на съдържанието на този хангар беше така стряскаща, че отначало, докато другите последваха военния полицай по сякаш нямащия край проход между извисяващите се купчини бидони, Болд остана прикован на място, погълнат от абсурдността на видяното. Хол е могъл да източва по малко от който си иска бидон, а управляващите власти в типичния си маниер, заради финансовите си и от друг характер затруднения и нежеланието да си създават нови, щяха да му осигурят необходимото прикритие. Абсолютно стриктна отчетност, особено като се има предвид малобройният състав на базата, изглеждаше направо невъзможна — такова нещо щеше да отнеме месеци, години може би.

Болд не беше усетил, че Ла Моя стои до него, само на няколко крачки зад сержанта си, очаквайки заповедите му — понякога, помисли си Болд, Ла Моя заприличваше на полицай.

Загледан в хилядите бидони, той промърмори:

— Би могъл да си източи гориво, достатъчно да убие десетки жени, стотици! Колко е взел, никога няма да разберем.

Поклащайки глава, Ла Моя въздъхна:

— Бог да пази Америка!

Емили липсваше на Бен. Дафи не отговаряше на нито един от въпросите му за нея, преструвайки се, че тя не съществува. И така той се чувстваше подхвърлян напред-назад, ден след ден, между разговорите със Сюзан, часовете с децата от центъра за временно въдворяване на малолетни и вечерите с Дафи. Беше си мислил, че животът с Джек Сантори заради принудата да понася парада от пияни момичета и отвратителните пъшкания откъм спалнята, можеше да се нарече ужасен и отвратителен, още по-отвратителна беше изолацията. Единственото, което го спираше да не избяга, беше предупреждението на Дафи, че така Емили ще се лиши от работата си. Бен не би й причинил това на никаква цена, даже и заради собственото си щастие.