Когато Дафи се появи в училището, Бен разбра, че има проблем. Всичко извън обичайния ход на нещата за него означаваше проблем. Тя размени няколко думи с учителката и Бен беше повикан да излезе, което той и направи, сподирян от подвикванията на останалите ученици. Дафи го очакваше в коридора, от притеснение сърцето му беше ускорило пулс.

Беше облечена с черни дънки, пуловер и кожено яке. През рамо беше прехвърлила широката дръжка на голямата си чанта.

— Искаме да те помолим за една услуга, Бен.

— Кой? Ти и Сюзан?

— Аз и Болд. Сержантът.

— Не го харесвам.

— А трябва — натърти тя, леко притеснена от забележката му. — Добре е да го имаш на твоя страна.

Не искаше да си го признае, но харесваше Дафи. Даже й съчувстваше, защото изглежда всичко, което правеше тя, е да ходи на работа и да говори по телефона. Беше му казала, че обича да тича вечер, но откакто той се бе настанил при нея, беше успяла само веднъж да излезе да тича.

— Каква услуга?

— Сержант Болд иска да ти зададе няколко въпроса. Да ти покаже някои снимки. Знаеш ли какво значи разпознаване в редица?

— Аха.

— Може и да ти поискаме да разпознаеш някого.

Не искаше да й показва съвсем директно какво е отношението му към всичко това.

— Ами ако не искам? — попита я с ироничен тон.

— Тогава ще те принудя да го направиш — беше откровеният й отговор.

— И как смяташ да ме принудиш?

— Ще те подкупя най-вероятно.

— Как?

Тя отговори на въпроса му с въпрос.

— Какво ще кажеш за една среща с Емили?

Стори му се, че извика прекалено силно:

— Да!

Но се постара да си придаде абсолютно незаинтересован вид. Не искаше да й разкрива истинските си чувства.

— Не може да стане в нейната къща — поясни Дафи. — Може би в библиотеката или на друго подобно място. Ще го организираме.

— Организирай го — каза Бен и тъй като тя го наблюдаваше очаквателно, добави: — Моля те!

Докато вървяха към колата й, Бен я попита:

— Ти разведена ли си?

— Не — отвърна му тя, истински изненадана от въпроса му.

— Майка ми беше разведена, преди да се запознае с него.

Той не й беше говорил за себе си, но тя изглежда знаеше много за живота му. Отначало се беше страхувал, че полицията го преследва заради петстотинте долара, че ще го арестуват и пъхнат в затвора. Но разбра, че не е било заради това, знаеше, че е заради Ник. С истинско удоволствие щеше да им помогне да тикнат Ник в затвора.

— Много хора се развеждат в последно време — обясни Дафи. — Това не прави от майка ти непълноценен човек.

— Мислех си, че си е отишла — каза той и гласът му като че заседна насред гърлото му. Дафи запали двигателя, но погледна към него, преди да нагласи скоростта. — Отиде си, в известен смисъл. Разбираш, нали? — Усети сълзите му да напират и извърна глава към училището. — Той ми каза, че тя ме е изоставила. Че ни е изоставила и двамата. И аз му повярвах.

Усети как една сълза се търкулна по бузата му и не отмести поглед от страничния прозорец, защото не искаше тя да го види. Колата потегли назад.

— Бен, ти си достатъчно голям, за да разбереш, че хора като Джек Сантори вършат зло. Те нараняват другите хора. Тези от нас, които стават техни жертви, са изправени пред труден избор. — Тя потегли, но отново спря и се обърна към него. — Ако свикнем с мисълта, че сме жертви, почти сигурно е, че няма да се измъкнем. По-добрият избор е да вървим напред. А ако разговаряме по този проблем, само можем да си помогнем.

Твърде много спомени нахлуха в мислите й. Усети, че ще се разреве с глас.

Сълзи се затъркаляха по бузите й. Плачеше и той. За части от секундата тя му напомни неговата майка, тъй като майка му много плачеше… Той си спомни за лъжата — тя никога не го беше напускала — и се разрева неудържимо. Тя беше лежала долу на студа и влагата, сред мишките, паяците, мравките и бог знае какво още. Нищо не беше останало от нея, освен кокали и златната халка.

За първи път съживи спомена си за обстоятелствата, при които беше открил халката, откакто си беше обещал да не мисли за това. Когато Дафи протегна ръце и го прегърна, той усети топлината й, вдъхна нейния аромат, притисна се до гърдите й и изпадна в особено настроение, в съзнанието му изплуваха образи, изплуваха чувства, които не подозираше, че е съхранил. Видя себе си като малко дете. Видя майка си гола във ваната, да пляска с крака в горещата вода и да се смее. Той видя синините по лицето й, отеклото й око и подпухналите й устни. Спомни си предупреждението й, изречено с изплашен глас: „Не споменавай пред него нищо за това. Гледай ме все едно нищо не се е случило. Когато той те погледне, дръж се пак така — все едно нищо не се е случило, Бенджамин. Ти си моето добро момче, нали? Обещай, че ще го направиш за мен“. Тя го беше защитавала, едва сега осъзна той, твърде късно обаче.

В съзнанието му видеокасетата продължаваше да се върти и Бен ги чу да се карат и как Джек я удари и как тя извика: „Ще го направя, ще направя каквото искаш. Само не бий детето“. След това леглото дълго време беше скърцало, по-късно той беше усетил цигарен дим и се притесни да не би пастрокът му да е заспал, докато пуши, и отиде да провери. Откри, че майка му седи на един стол и пуши. Бавно слезе по стълбата надолу и се запъти право към нея — тя не пушеше?!, не я беше виждал да го прави, сега се почувства разстроен заради това и й го каза. Тя се беше втренчила в пердето, закриващо прозореца, не изглеждаше да го е чула. В стаята беше тъмно, окото му постепенно привикна към тъмнината, всеки път, когато майка му подръпваше от цигарата, припламващото огънче осветяваше тялото й — той видя, че тя е съвсем гола. После, когато отпусна ръка с цигарата, Бен видя, че тялото й е покрито с червени резки, някои от тях явно така дълбоки, че от тях още се стичаше кръв, и с огромни грозни синини с големината на картофи. Майка му изпусна дима и без да го поглежда, каза: „Иди да си легнеш“. От очите й се затъркаляха сълзи. Той се качи на стълбата, но не отиде да си легне, а се притаи в тъмнината и остана да я наблюдава. Тя изпуши четири цигари една след друга, взе палтото си от закачалката и го облече. Поседя известно време на дивана, а когато Бен се събуди от непредвидена дрямка, тя вече беше седнала на друг стол и гледаше през прозореца — сякаш искаше да е там, навън. Изпуши още две цигари. Бен усети как е подпрял глава върху коленете си и плаче, мокрейки пижамата си. Джек се провикна от спалнята: „Ела тук. Да си поиграем още малко“. Майката на Бен погледна към мястото, където се беше притаил Бен, сякаш обмисляше нещо. Хвърли цигарата — той никога нямаше да забрави тази гледка, защото тя я беше изгасила с бос крак върху килима; след това Бен често беше гледал прогореното място и си беше мислил за майка си. Тя разкопча палтото си, съблече го и го пусна на дивана, после бавно закрачи към спалнята, като същинско зомби. Бен чу как Джек й каза нещо, чу гласа на майка си, но не и думите й, след това характерния звук от тежък удар и дълбокия стон на майка си, покри уши с ръце и побягна в стаята си — и там пъхна глава под възглавницата си както го беше правил толкова други вечери.

— Той я уби — промълви Бен на Дафи помежду хлиповете си. Тя го притисна още по-силно към себе си. — Той уби моята майка и я остави там долу.

Дафи не му каза да се успокои, не му каза, че всичко ще бъде наред. От това се страхуваше най-много той, от думите, че трябва да мълчи и че така всичко ще се оправи. Защото нямаше да се оправи и той много добре го знаеше.

Дафи го притисна пак.

— Можеш да ми разкажеш всичко, за което ти идва наум. Може да не е свързано. Искам да го чуя, ако ти искаш да го споделиш с мен. — Думите й сякаш бяха изречени от ангел. Бен се разплака още по-силно. Тя продължи: — Ти си на сигурно място тук, Бен. Емили, аз, Сюзан — ние няма да си отидем. Ние сме тук при теб. Ние сме твои приятели. Можеш всичко да ни казваш. Можеш да го споделяш с нас. На сигурно място си.