— Страх ме е — измърмори той, признавайки за първи път чувството, с което беше живял, и което му се струваше, че вечно ще го владее.

— Мен също — присъедини се Дафи. — Знаеш ли какво? Няма нищо лошо в това да се страхуваш.

Той вдигна глава, за да я погледне, и за момент забрави всичко. Съществуваше само тази жена и чувството, че вече нямаше лошо, имаше само добро. И той беше на сигурно място, спасен.

Притвори очи и се опита да задържи колкото се може по-дълго това чувство.

Едрият мъж беше Болд — познаваше го. Не беше толкова висок, колкото едър, обаче ръцете му като че принадлежаха на някой друг с дългите си пръсти. Изглеждаха така, сякаш ги държеше в джобовете си по цял ден. За да ги скрие. Да ги предпази. Бен не беше виждал такива ръце.

Другият мъж, който беше дошъл в плаващата къща на Дафи, беше художник, имаше деликатно лице и къдрава коса, нарече се Енрю или Ендрюз — Бен не беше сигурен малко име ли беше това, или фамилия. Той беше сложил скицника си под лампата върху миниатюрния барплот, който разделяше кухнята на Дафи от миниатюрната всекидневна, където се намираше разтегателният диван, на който спеше Бен. Пред барплота имаше наредени три високи столчета, върху един от които седеше Бен, докато Дафи готвеше.

Болд беше донесъл видеокасета, Дафи я нагласи във видеокасетофона и настани Бен пред телевизора. Болд започна да му обяснява:

— Ще видиш петима мъже, застанали в редица…

— Знам какво е разпознаване в редица — прекъсна го Бен.

Искаше тези двамата да си отидат. Искаше Дафи само за себе си. Искаше тази среща с Емили, която тя му беше обещала. За първи път от толкова време насам беше почувствал, че нещата не вървят толкова зле, така страховито, колкото му се бе струвало, и не искаше да губи това чувство.

Болд погледна към Дафи и тя със спокоен тон обясни на Бен, че Болд и другият мъж са дошли да вършат работа и че има ред, по който тя трябва да бъде свършена, и макар че всички разбираха за какво става дума, сержантът трябваше да обясни всичко подробно на Бен. И той го направи, без никой повече да го прекъсва. След като приключи с обясненията, Болд му благодари, което накара Бен да се успокои и да се почувства по-добре. Не беше свикнал мъж като Болд да му благодари, а да му нарежда.

Дафи включи видеокасетофона и на екрана на телевизора се появи позната гледка. Бен вече беше виждал подобно нещо в един филм — петима мъже бяха застанали в редица пред бяла дъска, върху която с линии бяха отбелязани различни височини. Всички бяха с ръце зад гърба. Имаше един висок мъж с брада, до него висок рус мъж с татуировка, подаваща се през разкопчаната му риза, след това Ник, после един мъж с ненормално ухо, стърчащо и малко, и накрая мъж, който много приличаше на Ник, но само толкова. Всички се обърнаха надясно, след това наляво. Заговориха в същата последователност — от дясно на ляво, така че Бен да чуе гласовете им. Нямаше нужда от това, за да разпознае Ник.

— Мъжът в средата — каза Бен. — В чувала имаше наркотици.

— Сигурен ли си? — попита го Болд. — Дали това е мъжът от летището, от микробуса — това е много важно за нас. Трябва ни абсолютно потвърждение. Не искаме после всичко да се обърка. Но ако той не е…

— Името му е Ник. Той е клиент на Емили. Името му е написано отзад на кожения му колан. Кара син микробус с бял покрив. На задната броня има стикер на клуб „При добрия Сам“, а в задната част има револвер, като тези на ченгетата от детективските филми.

— Ти си видял револвер в задната част? — попита Болд.

— Аз бях вътре — каза Бен.

— Наркотици, казваш.

— Нещо, от което да се произведат, мисля. Течност — като мляко. По телевизията показваха лаборатория за наркотици. Там имаше нещо такова.

Болд каза:

— В чувала имаше такава течност?

— В пластмасови пликове. В каквито опаковат неизядената вечеря в ресторантите. Сигурно имаше десетки.

— Пликове?

— Залепени със сребриста лента и върху тях бяха написани химически формули — букви и цифри.

— Какво друго видя в микробуса? — попита Болд. Гледайки в очите момчето, той продължи: — Нали знаеш какво е имунитет, Бен? Ти имаш имунитет. Това, което ще кажеш, няма да ти навреди. Не ти четохме правата, нали, защото ти не си заподозрян, ти си свидетел. Каквото и да си направил, е забравено. Миналото ти не може да ти навреди. На Емили също нищо лошо няма да се случи. Разбра ли ме? Не трябва да се притесняваш за нищо.

— Не съм вземал никакви пари — обяви Бен.

Дафи каза:

— Бен… Сержант Болд не е споменал нищо за пари. Ако ни излъжеш, даже и само веднъж, повече не ще ти повярваме. Схващаш ли? Разбираш ли колко е важно да не лъжеш?

— Да забравим парите — каза Болд по-скоро на Дафи, отколкото на Бен. — Да поговорим кой е бил на летището. Когато си се обадил на деветстотин и единайсет, си споменал за сделка с наркотици, нали, синко?

— Аз не съм ваш син.

— Колко души имаше на летището, Бен? — попита го Дафи.

Не мислеше, че би трябвало да казва. Емили го беше предупредила да не влиза в колите. Че това е противозаконно, но въпросът на Дафи постави нещата в съвсем друга светлина.

— Двама — отвърна Бен. — Ник и още един мъж.

— Още един мъж — повтори Дафи.

Бен усети, че кима. Дафи успяваше да го накара да постъпи не както беше предвиждал. Сякаш прилагаше някаква магия. Мъжете го плашеха, но не и Дафи. Искаше тя отново да го вземе в прегръдките си, искаше другите да си отидат и той да остане само с нея.

— Какво? — попита я той, виждайки особения израз на лицето й.

— Сержант Болд иска да му опишеш втория човек.

— Не видях лицето му. Беше се скрил между колите. Беше тъмно. Не можах добре да го видя.

Художникът, седящ до Болд, започна да рисува. Бен видя изумен как вътрешността на паркинга оживява върху листа.

— Гледаше към вътрешността или в обратна посока?

— Към вътрешността — отвърна Бен.

Болд го погледна със замислен вид и каза:

— Когато човек наблюдава нещо, интересното е, че вижда и неща, за които не си дава сметка, че вижда. Ти каза, че не си видял лицето му, защото е било тъмно. Добре. Той между колите ли стоеше?

Бен си припомни какво беше видял, картината беше изненадващо ясна: една тъмна сянка, извърната към микробуса. Възвърна си и усещането за страха, който беше изпитал, не знаейки как да постъпи.

Той кимна към Болд.

— Аха, между колите.

— По-висок ли беше от колите или по-нисък?

— По-висок. — И Бен разбра. — Аха, по-висок — повтори гордо той.

— Като мен? Или като Дани? — попита го, сочейки художника, който защриховаше колите и така рисунката ставаше по-реалистична.

— Не толкова висок като вас — каза Бен на сержанта. — И по-слаб.

Дафи се усмихна, а Болд я погледна неодобрително.

Той каза:

— Значи по-слаб и по-нисък? Рамене, ханш — с по-крехко телосложение ли?

— Аха, така е по-точно.

Художникът рисуваше с бясна скорост. На листа се оформяше фигурата на мъж, приведен между две коли.

Бен инструктираше художника:

— Стоеше малко по-назад… беше малко по-висок. — Не можеше да повярва колко ясна беше картината съзнанието му. А като гледаше и рисунката, споменът му придоби плът и кръв — и знаеше и къде точно да се коригира. — Тук имаше колона… Аха… така. Той се беше облегнал на нея… Аха… точно така! Абсолютно вярно. Страхотно. — Изчака художникът да дорисува мъжа, след това каза: — Главата му беше… не знам… по-слаба, разбирате, нали?

— По-тясна? — обади се Болд.

— Аха. По-тясна. Имаше очила. Големи, мисля. — Художникът коригира главата, докато Бен не я одобри категорично. Три пъти рисува и очила, преди Бен да остане доволен. — И шапка. От ония, разтеглящите се.

— Плетена — подсказа Болд.

— Аха. И поло яка, покриваше и брадичката му, мисля. Може да е било кърпа, като на каубоите по филмите.