Дафи крачеше по велосипедната алея и тъй като всичко тук й беше абсолютно непознато, тя се оглеждаше с любопитство — заинтригуваха я редиците каменни блокчета, с височина до коленете й, от двете страни на алеята. Тя приближи най-близкото, привлечена от закрепената в основата му плочка.

Върху плочката имаше грубо изрязани фигури и знаци, наподобяващи пиктограмите8 на индианците. Околовръст на плочката бяха изрязани думи. Трябваха й няколко секунди, за да разбере къде е началото на изречението. Не се оказа просто изречение, а цитат от Ницше: „Изпитанията ни водят към вечността“. Втурна се към съседната плочка — по-примитивно изкуство и цитат на Лао Дзъ: „Изходът, посочен ти като съвет, не е верният изход“. С туптящо от вълнение сърце се втурна към следващата плочка, а думите, които видя, се бяха запечатали вовеки веков в паметта й.

Думите на Платон. Цитатът, придружен с топчето разтопена зелена пластмаса. Дафи продължи със същата скорост от плочка на плочка — като пчела от цвят на цвят. Имаше стотици цитати и пиктографски фигури и знаци. Началото на един цитат прикова вниманието й и тя се спря, за да го дочете:

Първото послание — Дороти Инрайт. В психологическия портрет на заподозрения го беше нарекла високообразован. Начетения! Оказа се най-обикновен плагиат, който явно често се разхождаше или караше колело в този парк. Беше усетила, че позоваващият се на Библията — върху кората на дърветата — комплексиран човек не се връзваше с поетичния интелигент от първите послания, но сега, след това откритие, всичко си идваше на мястото; двата образа се сляха в един: плагиат, необразован, но пожелал да се представи за интелигентен; съзнание, проникнато от значимостта на Библията; социопат, обсебен от манията да пали пожари или да избива жени.

Преглеждайки всяка плочка, Дафи откри всички цитати, изпратени до Гарман. И още едно важно откритие беше направила: подпалвачът беше минавал по тази част на алеята — значи живееше някъде наблизо.

— Бързо! Бен! — извика тя, за да покрие разстоянието, което ги делеше. — Трябва да си тръгваме! Веднага!

Болд чакаше съдебния лекар на окръг Кинг, доктор Ричард Диксън, в сутерена на медицинския център „Харбървю“, когато доктор Рой Маклюър — приятел на Диксън и личен лекар на Лиз, се приближи до него.

Обстановката в чакалнята се състоеше от кожен диван и списания отпреди три месеца.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и Маклюър приседна на ръба на дивана.

— Как понасяш всичко? — попита го той със сериозен вид и изпълнен със съчувствие поглед.

— Положението е нетърпимо — призна Болд.

— И аз така бих го нарекъл. Истинската битка е на психологическо ниво. Нагласата на психиката влияе деветдесет процента на резултата.

— Аха — съгласи се Болд.

— Ами децата?

— Децата?

— Майлс и Сара — беше отговорът на Маклюър.

— Добре са, надявам се — сви рамене Болд. — Честно казано, не съм ги виждал известно време. Лиз се грижи за тях.

— Е, това е напълно разбираемо — кимна Маклюър.

— Виж, Рой, имам чувството, че говорим за съвсем различни неща.

— Ще се чувстваш така от време на време. Животът ще ти се вижда безсмислен. Може да се изкушиш да се затрупаш с работа, но по-доброто решение е един внимателно обмислен разговор. Просто седни до нея и й кажи колко се тревожиш за нея, накарай я да усети подкрепата ти.

— Аз говорех за работата си — уточни Болд.

Усещаше се твърде уморен да води какъвто и да било разговор. Искаше му се Маклюър да си тръгне.

— Аз говоря за Елизабет.

Не думите на лекаря засегнаха Болд, много повече го заболя от злокобния тон, с който бяха изречени. Стомахът му като че се разбунтува, усети гадене.

— Лиз?

— Да не би да не си повярвал?

— Рой, за какво, по дяволите, говориш? — извика Болд. — Твърде съм уморен, за да размишлявам над загадките ти.

— Говоря за лимфомата на жена ти, Лу. Говоря за живота на жена ти. За децата ти. За теб. Как се справяш.

Ушите на Болд писнаха, сякаш някой беше взривил бомба в чакалнята. Като че някой беше източил и кръвта му, такъв мраз го заля. Зави му се свят. Очите му засмъдяха, пръстите му се вдървиха, опита се да изрече нещо, но думите не излизаха. Беше напълно парализиран. Не можеше да се движи, нито да говори, нито даже да мига с очи. По бузите му се застичаха пороища сълзи, сякаш някой беше намушкал с нож очите му. Чувстваше как постепенно губи съзнание. Виждаше как устните на Маклюър се движат, но звук не чуваше. Нямаше думи. Лицето на мъжа срещу него доби загрижен вид и на Болд му стана ясно, че вдървяването на пръстите и пищенето в ушите са началото на припадък, който ще го потопи в света на безсъзнанието. Яката хватка на Маклюър го изведе от това състояние и Болд успя да чуе думите:

— Тя не ти е казала.

Беше констатация.

Болд усети, че поклаща глава.

— Това е…? — Не можеше да произнесе думата. Ако я назовеше, щеше да предизвика отприщване на отрицателни емоции. След което започна вътрешно да се убеждава, че може и да не е чул добре. — Да не ми се е…?

Изражение на Маклюър му каза всичко. Болд си представи тъжното й лице, докато лежеше във ваната — това му напомни за зачестилите й престои във ваната, което му се беше сторило много странно, за молбата й да остане насаме с едно от децата. Парченцата от пъзела паснаха идеално едно на друго — точно както ставаше при разследванията.

— Този вид се развива много бързо — обясни Маклюър. — Беше стигнал четвърти стадий, когато го установихме. Тя трябва да си е давала сметка, Лу, но както изглежда, не е погледнала сериозно на това. Предполагам, покрай грижите за децата…

От очите му закапаха сълзи.

— Операцията е насрочена за следващата седмица — продължи с овладян тон лекарят. — Разчитам на подкрепата ти, Лу. Тя ще има нужда от всяка частица сила, която можеш да й дадеш.

Болд имаше чувството, че е затворен в малка черна кутия. Можеше да крещи, колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. Можеше да се озърта, колкото си иска, но нищо и никого нямаше да види. Това е сън, убеждаваше се той. Само сън. Кошмарен сън. Ще се събуди от него и ще види, че е заспал на дивана в „Харбървю“, очакващ да види доктор Диксън. Чувството му за вина плетеше тези номера на подсъзнанието му.

Но Маклюър не изчезваше.

— Ваните? — отрони се немного разбираемо от устата на Болд, но лекарят схвана въпроса му.

— Облекчават болката — каза той. — Тя изпитва непоносима болка.

Имаше много нюанси на сивото. Съществуваше сивото на прошката посред черното и бялото на познанието, сивото на зрялата възраст около слепоочията, сивото на отражението в огледалото, сивото на рушащия се под напора на времето надгробен камък. Болд за миг зърна отражението си в извитото огледало за обратно виждане, преди да потегли за дома си.

Караше и плачеше, раменете му се тресяха, устните му потреперваха, полицейската сирена проглушаваше ушите му. Времето беше спряло и въпреки това в главата му като че цъкаше часовник, все по-бързо и по-бързо. В мислите му нахлуха толкова много спомени, свързани с проявите на мъжкия му инат. Гнетеше го чувство на вина, че я беше подозирал в изневяра. Припомни си картината с бебето на гърдите й във ваната и вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. Всяка седмица, всяка минута сега му се струваха като провалена възможност, пропуснат шанс. Толкова мигове бяха отлетели, докато той беше приемал любовта им, съвместния им живот за вечна даденост. В този момент, докато вземаше последния завой към дома си, му се искаше всичко да започне отначало — като че беше лекоатлет, който се е провалил на финалната права, но знае, че идват нови състезания и възможност за реванш. Всичко му се видя така бързо, толкова кратко. Те бяха се стремили към мечтите си, градили живота си. По време на този процес съдбите им се бяха пресекли, после за известно време се бяха позагубили. Бяха се отдалечили и събрали отново — като два кораба, понесени от отлив и от прилив. Тя беше толкова потайна — така нечестна. Обзе го гняв, страх и ужас — всичко наведнъж, и накуп, емоционална лавина, от която не можеше да избяга, и той лежеше на дъното, затиснат под тежестта й. Човек нямаше къде да се скрие от такава вест — трябваше да се застави тялом и духом да се изправи очи в очи с неизбежното. Не искаше да повярва.