Винаги имаше надежда, напомни си той, случваха се чудеса. Дали не беше твърде късно вече за молитви? Гневът изригна в него. Не искаше да остава сам на този свят. Не искаше свят без Лиз. Не беше честно. Имаха съвсем други планове.

Спря колата, сирената понижи звук и утихна, но светлината й все още проблясваше. Ужасът му избликна в кикот — това беше някаква шега, грешка. Маклюър я е объркал с друга пациентка.

Облекчават болката. Болд затисна с ръце ушите си. Не искаше думите на Маклюър да нахлуят в мислите му. Не искаше да чува гласове. Искаше спокойствие. Избавление. Искаше да се събуди, да измие кошмара с едно плисване на вода върху лицето.

— Събуди ме — примоли се той.

На вратата се показа Марина, усмивката й бавно изчезна — като топящ се восък, заменена от безпокойство.

— Господин Болд?

— Тя тук ли е?

Марина поклати глава.

— На работа.

На работа ли се е върнала? Не можеше да си припомни къде беше спал през нощта, какъв ден е.

— Децата?

Майлс подаде любопитното си носле иззад Марина и изписка:

— Тате!

Разпери ръчички, Болд го вдигна и се разплака. Марина, която беше кръстосала ръце пред гърдите си, потрепервайки от студ, стоеше на входа и не сваляше очи от разплаканото лице на Болд.

— Всичко наред ли е?

Майлс обви ръчички около врата на баща си и се притисна силно към него. Болд улови погледа на Марина и тя веднага схвана какво се искаше от нея.

— Аз ще се погрижа — каза му тя, докато той й подаваше Майлс.

Болд кимна, сълзите се стичаха от брадичката по гърдите му. Не искаше свят без Лиз, не искаше да мисли за нея с болка. Искаше да я отведе със себе си, сякаш ако напуснеше работа, така щеше да напусне и болестта си — да я остави някъде там и да я забрави.

Колата му полетя по улиците, шофирана като че от някой друг. Сподиряха го клаксони, надавани от възмутени шофьори; докато пресичаше на кръстовищата, вниманието му беше приковано към спомените, а не към пътя. Беше изпълнен със съжаление, съзирайки толкова много пропуснати възможности да се отнесе по-добре с нея, да й бъде по-добър съпруг, по-добър любовник, по-добър приятел. До каква степен тази болест е болест на тялото, запита се той, и в каква степен се дължи на обкръжението. Дали ако беше по-често вкъщи, и по-малко погълнат от работата си, тя нямаше да се разболее? В мислите му всичко се обърка; изпитваше едновременно самосъжаление, срам, смразяващ страх. Натисна амбреажа и се помоли за избавление.

— Спести й мъченията — прошепна.

Сградата, където се помещаваше офисът на Лиз, беше в центъра на града, извисяваща се достатъчно високо, че от нея да се виждат двата залива — Елиът и Пъджет Саунд. Бяха я построили в средата на седемдесетте години, в началото на икономическия растеж, който затъмни революцията в сферата на високите технологии и преселението на калифорнийците. Болд паркира на забранено място, сложи надписа „ПОЛИЦЕЙСКА ПРОВЕРКА“ върху таблото, за да противодейства на прекаленото усърдие на някой пътен полицай, и заситни по ниските стъпала, водещи към изпълненото от алуминий и стъклопласт лоби.

Вътре пое с големи крачки към асансьорите. Беше сам в асансьора — първото свястно нещо, случило му се днес.

— Елизабет Болд — каза той на секретарката във външната приемна.

За всичките години откакто жена му работеше тук, на пръстите на едната му ръка се брояха случаите, когато беше идвал да я търси. Едва сега си даде сметка, че през цялото това време беше носил работа за довършване вкъщи почти всяка вечер, докато Лиз го беше правила много рядко. Тя печелеше почти четири пъти повече от него и го беше молила с настойчиво постоянство да се откаже от полицейската работа или поне да се откаже от следователската работа, защото не можеше повече да издържа на напрежението заради опасностите, на които той се излагаше. Двете години неплатена отпуска, които той си беше взел за раждането и отглеждането на Майлс, бяха най-щастливият период от съвместния им живот. Беше съблазнен да се върне, от една страна, заради доста странен случай — кражба на човешки органи, от друга страна, от чара и ума на Дафи Матюс. Но като се огледаше назад, докато чакаше секретарката да уведоми Лиз за пристигането му, Болд си помисли, че връщането му на работа в полицията всъщност беше грешка. Бяха се открили отново един друг през тези две години, Болд имаше своите изпълнения на пиано в щастливите часове — по израза на Беър Беринсън — на късния следобед, а Лиз имаше своя съпруг, който не беше емоционално и умствено погълнат от работата си.

— Тя е на заседание. Ще приключи след малко. — Жената посочи с ръка трите кресла, предназначени за чакащите. — Да ви донеса ли кафе?

— Не, искам да я видя веднага — каза Болд. — Аз съм нейният съпруг. Не мога да чакам. Къде е заседанието?

Жената го изгледа умоляващо:

— Извинявайте, господине…

— Джени — припомни си Болд името на помощничката на Лиз, — трябва да говоря с Джени. — Без да дочака разрешението на секретарката, той се запъти с широка крачка към офиса на Лиз. Подмина заседателна зала — откъм вратата се носеха гласове. Отвори вратата, без да чука, огледа се, но не я видя. — Елизабет Болд — каза. Всички поклатиха глави в синхрон. Една жена обаче му посочи да продължи по коридора. — Благодаря ви.

Излезе и внимателно затвори вратата след себе си.

Джени вече тичаше по коридора към него. Двамата бяха телефонни приятели, иначе се бяха виждали едва два-три пъти.

— Лу? — извика тя с разтревожен глас.

Изглежда все пак добре го познаваше, за да разпознае катастрофалността на случилото се по вида му, може би пък — помисли си той — това не беше трудно да се забележи.

— Не е нещо с децата, нали?

— Къде е тя?

— На заседание.

— Трябва да я видя веднага!

— Тя е с президента и с председателя на борда. Няма да продължи много дълго.

— Не ме интересува с кого е — изръмжа глухо. — Веднага искам да я видя! — извика. Погледна право в кафявите й очи и додаде: — Ще вдигна такъв скандал, какъвто изобщо не можеш да си представиш, Джени. Веднага! Няма значение колко важно е заседанието. Ясно ли е?

Пейджърът му нададе вой. Джени погледна към кръста му. Болд отмести якето си и също насочи поглед натам — към устройството, прикрепено за колана му. Като че беше прикрепено към някой друг, съвършено различен човек. Вдигна глава и погледна към дъното на коридора, към завоя, от който започваше коридорът на властта — по думите на Лиз. Тя беше там, в един от тези кабинети. Пейджърът го накара като че да изтрезнее. Натисна бутона за изключване на звука. Ето, отново е изправен пред проблема службата или семейството и независимо от разсъжденията през последния час, съжалението и разкаянието не беше така лесно да изхвърли пейджъра на боклука. Начетения беше на свобода, готов да убива хора. Болд беше абсолютно сигурен в това.

А Лиз беше на заседание и Джени изглеждаше решена да прегради с тялото си достъпа му до коридора на властта.

— Колко дълго ще продължи? — попита Болд.

В същото време освободи пейджъра от колана си и го наклони, така че да може да прочете съобщението на екрана. Това движение беше в нарушение на всичко, което си беше мислил досега. Вътрешният му глас попита: „Как можа?“. Нямаше какво да каже в своя защита. Разбира се, че имаше задължения към групата си, града, към нищо неподозиращите невинни жертви, но нито едно от тях не намери място в мислите му в този момент. Единствената констатация, явила се в мислите му, беше за това, как му е абсолютно ясно, че ще се отзове на съобщението и че каквато и да е причината за него, то щеше да го отдалечи отново от нея; че тя щеше да остане в заседателната зала, а той отново щеше да отиде да се пече на огъня в отдела си, притичвайки се на помощ при поредния спешен случай.

Болд погледна с тъга към Джени.