Дафи беше като зашеметена.

— Мога цяло десетилетие да изучавам Ла Моя и да не успея да напиша едно смислено обяснение за това как постига това, което постига. Това не е просто принуда, а нещо много повече.

— Това си е Ла Моя — поясни делово Болд.

— Това имам предвид и аз — съгласи се тя. — Долен тип и все пак няма как да не го обичаш.

— Много се радвам, че е на наша страна.

— Понякога ми е чудно защо — каза тя.

— Той ми се обади — каза Хол, нарушавайки мълчанието си.

Изведнъж станал спокоен, любезен, съучастник, Ла Моя го погледна в очите:

— Дай ни каквото искаме, Ники, и ще можеш просто да си излезеш оттук. Нищо не ти обещавам обаче. Само трябва да знаеш, че ако се изметнеш, ще направим живота ти ад! Като ези-тура е, Ники. Хайде, избери вратата. Иди и я отвори. Обаче не ми губи времето и не ги карай пак да ме викат, за да ти рия лайната. Нали сам си се натикал в тях. И сега аз трябва да те измъквам. Вратата е пред теб. Или ще пееш истината, или ще се инатиш. Изборът е твой. Избери едното, Ник, и то бързо, защото ми губиш времето. Прибирам се вкъщи в края на работния ден — запомни го. А ти не. Не още. Аз се прибирам вкъщи, в собственото си легло, пред моя си телевизор и при мъничката ми, топличката ми приятелка от Пуерто Рико със сладкото дупенце, дето ще ти се събере в едната шепа само, разбираш ли? Прелестна работа. Истината или напротив, Ники? Времето тече. — Ла Моя беше станал от стола и се беше надвесил през масата към заподозрения. — Звънецът звъни, Ники Хол: слизай долу в ареста!

Даже без да вижда лицето на детектива, Болд знаеше, че изражението му е като на ненормален, на ръба на окончателното побъркване. Ла Моя живееше винаги на ръба и в моменти като този не беше възможно да се разбере доколко всичко това е преструвка и доколко истина.

Дафи каза:

— Не мога да повярвам — но ще успее.

— Аха — въздъхна Болд. — Знам.

Ла Моя отново удари по масата:

— Истината или напротив, господин Обгоряла ръка. Ти започваш да говориш или аз започвам да говоря. Матюс не може да те спаси. Болд не може да те спаси. Само аз мога да те спася. Е, какво ще бъде?

— Той знаеше, че двете части на горивото са складирани в базата — отприщи се Хол. — Трябва или да е служил там, или да е работил по някаква линия. Веднага си помислих, че така ще да е.

— Чудесно. Моля се да продължиш, мой човек. — Ла Моя вдигна крака и ги подпря върху масата, опъна ръце и ги сложи на темето си, след това се отпусна върху облегалката и напомни: — Слушам те, Ники. Слушам те.

Извърна леко глава към невидимата прозрачна стена и намигна.

Болд протегна ръка и обърна лентата.

Сякаш усетил го, Ла Моя изрече официално:

— Аз съм детектив Ла Моя, господин Хол. Кажете ми каквото знаете.

Направи го заради новата лента, която знаеше, че вече трябва да се е завъртяла.

Хол продължи оттам, където беше спрял.

— Бях там на служба от военната полиция. Щях да обикалям ония сгради години наред, без да знам какво охранявам.

Ла Моя отново се извърна към прозрачната стена — изгледа ги дръзко и победоносно и широко се ухили.

— Понякога мразя Ла Моя — промърмори Дафи.

— Аха — кимна Болд. — Разбирам какво имаш предвид.

Дафи заведе Бен в аквариума, защото той никога не беше ходил там и защото това беше място, което тя много харесваше и често посещаваше — просто за да си почине, да се пошляе и да поразмишлява в свят, който смяташе за изцяло различен от нейния. Никога не обръщаше внимание на самите водохранилища и на обяснителните табели; рибите пленяваха вниманието й с немигащите си очи, ритмичното потрепване на хрилете, плавния ход около водораслите и фалшивите корали.

Независимо от честите й посещения тя не се бе научила да различава видовете риби. Не можеше да различи делфин от морска свиня или риба лоцман от щука.

Бен, за разлика от нея беше израсъл с документалните филми за животни по телевизията и знаеше както названията на голяма част от рибите, така познаваше и хранителните им навици и как се чифтосват.

— Записвам си ги и си ги пускам късно вечерта, когато Джек заспи, защото той гледа само спорт и комедии.

Каза го така, сякаш беше нещо съвсем естествено и тя усети пронизваща болка. На няколко пъти й беше казвал подобни неща, открехвайки малко по малко истината за живота си, и колкото повече Дафи имаше възможност да придобие по-цялостен поглед върху това, което за Бен беше нещо нормално, част от ежедневието му, толкова повече й се искаше да го промени. Именно това желание да подобри условията му на живот я свързваше с невидими нишки с Емили Ричланд.

— Ти чувстваш ли се някога по този начин? — попита Бен, сочейки едрата червена мексиканска риба, оттласкваща се от прозрачната стена на водохранилището и приближаваща се безброй пъти към нея — движение, прилично на непрекъснат поток от бързи целувчици.

Намираха се в тази част на аквариума, която представляваше огромна зала с огромни водохранилища, представящи обитателите на океаните.

— Какъв е този начин? — попита тя.

Искаше да види света и през неговите очи, да добие впечатление за света чрез неговите формиращи се сетива.

— Затворен, хванат в капан — отвърна той с тъжен вид, спирайки загледан в рибата, която сякаш му пращаше безброй целувки. — Какво ли й е на тази риба, като се блъска така в стъклото? Сигурно изобщо не може да си представи какво е отвън. Какво ли си мисли за нас? За това място, което може да види, но не може да достигне. Ето така. — И той залепи лице върху стъклото на водохранилището, не откъсвайки очи от бавно отдалечаващата се риба. — Вечер сменят водата им с морска. С хранителни добавки и лекарства. После я филтрират, за да стане прозрачна и да можем ние да ги виждаме.

— Ти така ли се чувстваш? Като хванат в капан?

— Не от теб — поясни той. — Иначе да. — И кимна с глава към мексиканската риба, която отново се зае да удря муцуна в прозрачната бариера. — Също като мен на прозореца в стаята ми вечер, разбираш, нали? Гледам къщите на другите хора. И се чудя как ли е при тях. Дали животът им е различен. — Той я увлече няколко крачки по-нататък, без да отминава водохранилището, и спря отново пред него. — Емили казва, че не трябва да е така, но аз не съм толкова сигурен. Хората не са такива, каквито ни се струват. Така стоят нещата. — За миг замълча. — Емили не е такава. Ти също не си. Обаче повечето хора са такива.

— Мисля, че не бива хората да се класифицират така, в отделни групи, и да се правят генерални обобщения за тях. — Запита се как е възможно с Оуен да обсъжда на кое парти да отидат, а с това дете тук да разискват важните моменти от живота. — Мисля, че е по-добре хората да се възприемат всеки поотделно, като отделни индивидуалности. По-добре е да оценяваш човек според заслугите му и да се опиташ да не го съдиш много строго.

— Аха, обаче как да го постигнеш това? — попита Бен. — Първото, което аз правя, когато видя някого, е да го преценя. Разбираш, нали? Като ей тоя приятел — каза той, сочейки към рибата. — Нали го виждаш как ни измерва с поглед? Оттук ни гледа, оттам ни гледа. Направо ни дебне. Също като мен. Мисли си, че някой ще го издебне, ще го улови и ще го изяде — ето това си мисли. Или някоя друга риба си го мисли — обаче е вярно. Така става. И тука така става, приятееел! Ако не внимаваш, има да се хапеш после по задника!

— Подбирай си изразите — скара му се Дафи, но той не реагира.

Продължи нататък и тя го последва. Ако Оуен беше с нея, тя щеше да води, даде си сметка Дафи. Защо беше склонна да върви след това момче, след като по принцип не обичаше да следва някого?

Бен се извърна и я погледна.

— Плачеш ли?

— Не, имам алергия — излъга го тя.

— Чудя се дали рибите имат алергия — произнесе с невинен вид той и се извърна към водохранилището, пред което се намираха. — Виждаш ли перката на тоя приятел? Виждаш ли? Някой се е хвърлил отгоре му и я е сдъвкал. Ето за това ти говоря, Ди. Само да се обърнеш, и веднага се намира някой, който да ти се нахвърли.