Пръстът й се задържа над ключа за осветлението, тя се чудеше дали по този начин нямаше да задейства детонатора на взривното устройство. Огледа се в кухнята, възприемайки всичко в нея като възможен детонатор — мебелите, крановете, мивката, термостата, телефона — сякаш каквато и стъпка да предприемеше, това можеше да задейства бомбената инсталация. От тази мисъл я побиха трънки. Прииска й се моментално да излезе навън.

Реши да се довери на Бърни Лофгрийн, че детонаторът със сигурност пак е във водопроводната инсталация, а не в електрическата. Преброи до пет и натисна ключа за осветлението. Нищо не се случи.

Прекоси кухнята и се запъти към всекидневната, бавно и предпазливо, стъпка по стъпка.

Дали е имал време да зареди бомбата? Едва ли. Е, тогава нека наблюдава къщата цяла нощ и колкото си иска да мие прозорците на сутринта, след като Дафи си замине.

Тя светна още няколко лампи, минавайки от стая в стая и викайки името на Бен. Изведнъж студени тръпки я разтърсиха цялата — представи си, че е на мястото на Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц. Поредната жертва. Гарман наблюдаваше къщата — усещаше го.

Бен чу задната врата на собствената си къща да се затръшва и веднага погледна към отворения прозорец на стаята си — намираше се в грубо скованата барачка на дървото точно срещу този прозорец. Джек Сантори беше все още в ареста, така че кой, по дяволите…? Лампата на кухнята светна, след това и на всекидневната.

За да избегне възможността да бъде видян, Бен се беше вмъкнал в спалния си чувал и свил на пода в барачката на дървото, чакайки всъщност да се зазори. Тогава щеше да се върне при Емили и да й изложи плана си: да избягат заедно. Нямаше да има повече полиция. Нито Джек Сантори. Щяха да започнат отначало. Беше твърде развълнуван и възбуден от идеята си, за да може да заспи. Вместо това просто лежеше в тъмнината и се вслушваше в шумовете на квартала, изчаквайки да стане време за тръгване. И изведнъж се хлопна задната врата. Бен осъзна, че именно заради прекомерното любопитство му се бяха струпали всички досегашни беди. То просто беше взело връх над него. Обсебило го беше. И сега се бореше с желанието да разбере кой е влязъл в къщата, като в същото време не преставаше да си повтаря, че щом слънцето изгрее, и ще бъде свободен. Трябваше да усмири поривите си дотогава. Да седи мирен.

Лампата в неговата стая светна.

Трябваше да погледне по-добре. Трябваше да разбере какво става.

Измъкна се от спалния чувал, но изчака за момент, преди да напусне барачката, защото светлината от фаровете на колите по Тридесет и първа и Тридесет и втора улица близнаха върховете на дърветата, които растяха в западния край на парк „Фринк“, и Бен не искаше да бъде забелязан. Все още държеше под контрол изгарящото го любопитство, което напираше да излезе навън. Не искаше да действа прибързано.

Светлинната струя отмина и Бен стъпи на най-големия клон, за да се изкатери по-нагоре, откъдето щеше да види по-добре какво става в собствената му стая.

Шумовете на града го заляха — еднообразното профучаване на колите, далечният гръмотевичен тътен на излитащите и кацащи самолети, стенещите сирени на фериботите. Катеренето започна.

Вратата на някаква кола недалеч се затръшна, но той не можа да разбере къде точно. Когато светлинната струя от фаровете й плъзна по дърветата, Бен спря да се движи, изчаквайки, докато освети неговото дърво и отмине нататък.

Тогава забеляза мъжа, притаил се в клоните на едно от близките дървета.

Ако беше способен да се владее, щеше да потисне възклицанието от изненадата, но тъй като още не беше овладял това изкуство, приличното на дълбока въздишка ахване привлече вниманието на мъжа от близкото дърво. Намираше се на същата височина като Бен — на около десетина метра от земята. Деляха ги три дървета, мъжът се беше закрепил сред най-голямото разклонение на дървото.

Беше с фланела, покриваща голяма част от лицето му, макар да беше добавил и очила, за разлика от първия път, когато Бен го беше видял. Защото той веднага го беше познал.

Друго момче на възрастта на Бен би се вцепенило от страх, но Бен благодарение на Джек Сантори се беше научил при опасност да реагира бързо и да бяга бързо. Светлината на фаровете бръсна и техните дървета и отмина. Тъмнината първо погълна мъжа с очилата, след това и Бен.

Бен се заспуска надолу по-бързо от всеки друг път. Мяташе се като маймуна, от клон на клон, надолу, надолу и все по-надолу. И по-бързо. И още по-бързо. Щом премина ефектът от временното заслепяване заради светлината от фаровете, той погледна наляво и видя, че мъжът също се е устремил надолу. И се справя много по-добре от него.

Бен се движеше бързо, но този човек беше направо със свръхестествени умения. Вече беше преполовил разстоянието, делящо го от земята, не преставайки да се оглежда през цялото време за Бен.

Нямаше да бъде мирна среща. Видът на мъжа беше като на Джек Сантори в лош ден. Имаше намерение да го подхване, както Джек го правеше. Да го пребие. За да го накара да не казва на никого — противно на това, което беше намислил Бен.

Надолу… надолу… надолу.

След нова порция бръснеща светлина от фарове Бен разбра, че в това състезание нямаше да излезе победител. А победените плащат, както обичаше да казва Джек Сантори. На мъжа с очилата му оставаха два-три клона, а на Бен — близо четири метра.

Решението, което взе, беше не толкова плод на съзнателно обмисляне, а продиктувано от инстинкта за самосъхранение. Ако се беше замислил, щеше да разбере, че за скок беше твърде високо, независимо от мекото приземяване — заради влагата почвата под дърветата се беше размекнала. Тогава нямаше да се поддаде на инстинктите си, а щеше да слезе още няколко клона по-надолу и тогава да скочи. Но нещо като че го тласна напред, изхвърли го от клона, на който се намираше, в скок с широко разперени ръце, започнал с крясък и приключил със страхотно натъртване и на двата му крака при сблъсъка със земята.

Беше се ударил лошо, но нямаше нищо счупено — разбрал го беше веднага. И ако стъкленото му око не беше изхвръкнало още докато летеше между мокрите листа и клони, и не си беше разкървавил носа, може би никога нямаше да му дойде наум за това, което последва. Беше играл този спектакъл толкова често, че нямаше как да не се сети и сега за това, как беше плашил приятелките на Джек Сантори. Преструвайки се на мъртъв.

Притаи дъх, изблещи здравото си око и изобщо не понечи да изтрие кръвта от носа си — остави я свободно да шурти. Сдържането на дъха се оказа най-трудната задача, но и най-важната за успеха на представлението. Момичетата се плашеха именно заради неподвижната му гръд.

Мъжът от съседното дърво вече беше слязъл от него, когато Бен се беше приземил, и се затича към него. Шмугна се през храсталака, оказал се на пътя му, и се озова край непомръдващото тяло на Бен по същото време, когато откъм къщата долетя устремения към дърветата глас на Дафи:

— Бен? Бен?

Мъжът се извърна нервно по посока на гласа, после се наведе над лежащото момче и погледна право в очите му — при вида на червената безформена маса на вдлъбнатината за липсващото око видимо потръпна. После го побутна с крак, проверявайки за признаци на живот. Номерът на Бен се състоеше точно в това: да насочи вниманието на отсрещния изцяло към липсващото око, за да не му дойде наум да го огледа по-обстойно.

Двамата се измериха с поглед, Бен доби съвсем ясна представа за физиономията на надвесения над него човек, който от своя страна видя пред себе си мъртво момче със счупен врат.

Мъжът без лице, с очи като дупки, изрязани в кората на тиквен фенер за празника на Вси светии, се затича и се изгуби между дърветата, щом чу задната врата да се затръшва — явно Дафи се беше отказала повече да търси Бен.

Бен не помръдна, чу как мъжът се върна обратно и зави към неголемия парк, не помръдна и когато чу познатия шум от задвижващата се верига на велосипед.