— По никой начин! — изрева Шосвиц. — Бейън и Фидлър остават там, където са — да обработват Гарман старши, докато признанията му станат като за пред съда. Като нещо, което лесно да се обясни. — И пак посочи с палец към тавана. — Сега какво ще правите другите? Ето какво, извръщам се с гръб към вас и не ви виждам. Обаче не искам и да ви чувам. Никой нищо да не е чул! Аз знам, че търсите улики срещу Гарман. Трябва ви синът му като възможен свидетел — е, това е! Чу ли ме? Понякога сам се учудвам какви идеи ми идват. Свидетел. И толкова. Някой, който да даде показания, че Стивън Гарман е запалил онзи пожар, за който ти ми каза, в Монтана ли, или където е бил там. Какъв гений съм, а? Благодари се, че съм аз на главата ти, Лу. Попаднал си в добри ръце. Спасих ти задника, така да знаеш.

— Свидетел — повтори Болд.

— Точно така. — Това окончателно възвърна равновесието на лейтенанта. — Откога не си ял?

— Не съм гладен.

— Да ти поръчам пица?

— Не, благодаря.

— Тогава по-добре уиски. — Отново загледа панталоните на Болд. — Свиват ли се?

— Джони Гарман е Начетения, лейтенант.

— Пак ме правиш на луд, Лу.

— Ако беше с нас, когато разпитвахме Гарман в килията му, щеше да си убеден, че това е истината. Той го прикрива, това прави той.

— И добре го прави, ако е така. — Лейтенантът се приближи и улови с два пръста ръба на панталона му. Материята видимо му се понрави. — Иди и намери свидетеля, Лу. Доведи го тук и като си поприказваме, тогава нещата може коренно да се променят. Но дотогава да не съм чул нито дума. Нито че някой друг е подочул нещо. Никакви коментари, никакви обяснения и от твоите хора. Аз пазя твоя задник, ти пазиш моя. — И той погледна Болд право в очите. — Гледай да не оплескаш нещо. Иначе ще се оправяш сам.

Болд кимна. В очите му избиха сълзи.

— Така или иначе съм сам — измърмори той, вървейки към вратата, мислейки си за Лиз и за живота, който щяха да изгубят.

Шосвиц сломена нещо за панталона му, но Болд не го чу. Ушите му пищяха. Усети, че дясната му ръка се свива в юмрук.

— Той къде е? — поиска да узнае Дафи.

Бен беше залепил око на шпионката в кухнята на Емили. Оттам обаче не се виждаше входната врата, която Емили беше отишла да отвори след позвъняването.

Бен разпозна гласа на Дафи. Сърцето му се сви и той се почувства отчаян. Защо каквото и да направеше, все някой оставаше разочарован?

— Бен? Не е тук — отвърна с непочтителен тон Емили. — Нали беше при теб?

— Все едно не съм чула какво си казала — отвърна Дафи. — Ще опитам отново същия въпрос, но преди да го направя, нека те предупредя, че като го задържаш при себе си, прикриваш в негово лице свидетел. Много внимателно размисли какво ти казах. Виждала ли си днес Бенджамин?

— Махай се оттук.

Дафи й каза:

— Имам достатъчно основания да претърся тази къща и точно това смятам да направя.

Това беше напълно достатъчно за Бен. Направи крачка към задната врата, но си спомни, че Дафи веднъж вече го беше издебнала точно там.

Затова реши да се измъкне през прозорчето на банята. То се намираше на отдалечената от алеята странична стена, с изглед към съседната къща.

Още докато скочи на земята, и се затича. Със сигурност щяха да претърсят и неговата къща — ако не го бяха направили вече. Може да вземе спалния чувал от стаята си и да преспи на дървото под прозореца. На сутринта щеше да се върне при Емили.

Валеше, но това изобщо не го впечатли. Имаше чувството, че никога не е бягал толкова бързо. Шляпаше по тротоарите, свиваше в алеите и се прехвърляше през познатите задни дворове. Тичаше, сякаш животът му зависеше от това. Тичаше към свободата си.

Нищо по-сладко от това.

— Вярваш или не, доста сме напреднали с мастилото — съобщи Бърни Лофгрийн на Болд, спирайки го в коридора.

Болд се беше запътил към командно-съобщителната зала, за да обяви отмяната на операцията по наблюдението на къщата, където Мериън Мартинели очакваше Джони Гарман като възможна негова жертва. Той възнамеряваше да остави само Ла Моя на пост и да изпрати Гейнис в „Тунеления парк“, където Дафи беше открила цитатите от писмата — това бяха най-добрите възможни сътрудници, с помощта на които можеше да надуши отново следите на Гарман. Той самият щеше да поеме нощната смяна от Ла Моя — както я наричаха гробарската смяна, а паркът щеше да остави без надзор между два и шест сутринта. Смяташе, че даже и с този рехав екип ще успее да се справи с наблюдението. Не му идваше наум как по друг начин би могъл да постъпи.

Очите на Лофгрийн бяха невидими зад запотените стъкла на очилата му. Личеше си, че е смъртно уморен, и въпреки това маниерът му си оставаше все същият — въодушевен и ентусиазиран. Болд истински му завиждаше за тази способност.

— Не е нито „Бик“, нито „Паркер“, „Пейпърмейт“, „Крос“, нито някой от химикалите, които се произвеждат с хиляди. Това е много добра новина, вярвай ми. Направихме схема на химическите съставки на мастилото и…

— Виж, Бърни. Ценя това, което правите. Наистина. Но Фил прекрати разследването по случая. Никакви съвместни инициативи между отделите, ако не са във връзка с вече задържаните.

Лофгрийн изглеждаше съкрушен.

— Той откъде ще разбере какво обсъждаме с теб? — И зашепна: — Зарежи го Шосвиц. Аз съм цивилен. Да не мислиш, че може да ме уволни? Ще ме хване, ама друг път. — Той застана плътно до Болд. Дъхът му миришеше на кисело. Болд изобщо не беше настроен в този момент да слуша лекциите на съдебния лекар. — Ще кажем, че се опитваме да докажем вината на Стивън Гарман. Никой копче не може да ни каже. Виж, във ФБР имат всичко на файлове — цветовите схеми на всички произведени мастила: за писалки, флумастери, ленти за пишещи машини, касети за принтери, за каквото се сетиш. Снабдихме се с безброй схеми, за да се получи сравнението по-прецизно. — Болд се почувства раздразнен, не му се слушаха подобни обяснения в момента. — Ще успеем да идентифицираме мастилото, Лу — а това е много важно. Защото всичките му писма са написани все със същото мастило. Ако ми доведеш твоя човек с химикал в джоба, ще докажа, че той ни е пращал посланията.

— Изгубихме го, Бърни.

— Защо е бил с велосипед. Чух за това.

— Не. Искам да кажа изгубихме го изобщо. Ако утре се появи в автомивката, което е твърде вероятно, Шосвиц ще му прати призовка за разпит. Ще му поиска да даде показания за избухналия преди години пожар. Сигурен съм, че лейтенантът ще го направи. И това ще бъде краят. Този човек е ужасно предпазлив. С ченгел да му вадим думите, пак нищо няма да измъкнем.

— Страшно съжалявам да го чуя — призна Лофгрийн с видимо понамалял ентусиазъм. — Е, добре — претегли ситуацията той. — Тони и аз просто продължаваме да работим. — Погледна часовника си. — Прибираш ли се?

— Не мога да си го позволя — отвърна Болд.

Искаше му се да се прибере у дома и в същото време нямаше желание да се изправи лице в лице с Лиз. Искаше му се да я успокои, но тя трябваше първа да заговори за болестта, а не той. Не беше сигурен какво точно иска.

Вечерният здрач бързо чезнеше под напора на тъмнината. В скоро време съвсем щеше да се стъмни и наблюдението и на двата поста щеше да бъде силно затруднено. Дафи беше изскочила от боклукчийската кола преди около четиридесетина минути и оттогава нищо не беше чувал за нея. Ако я уговореше да им помогне, тогава щяха да станат екип от четирима — вместо двадесет и нещо допреди часове. Но и четирима щяха да се справят с наблюдението през нощта.

Втурна се към командно-съобщителната зала, за да даде необходимите нареждания. Надяваше се пейджърът му да не звънне — беше си наумил, че ако това се случи, значи щеше да има още един пожар, още една жертва. И макар така да се докажеше твърдението му, че Начетения е още на свобода, не желаеше това да става на толкова страшна цена.