Наближи форда и видя, че блести от чистота.

Последните няколко метра се наложи да измине с по-широка крачка, защото Гарман отвори вратата от срещуположната страна на колата и излезе навън, продължавайки да трие страничния прозорец.

Тя му извика:

— Млади човече! Млади човече! — И продължи, както Дафи я беше инструктирала: — Почисти ли вътре?

Видът му я накара да се вцепени от ужас — срещу нея стоеше човек с широки рамене и много по-висок. Този човек беше съвсем различен от предишния. „Той ме е набелязал“, помисли си тя, водена от интуицията си. Стойката му беше много по-агресивна, уверена и предизвикателна. Тя посочи петно от вода. Ноздрите на Джони Гарман се разшириха. На Мартинели й се зави свят. Но както я беше инструктирала Дафи, отсече:

— На „Лейкууд авеню“ не търпим петната!

Повече не погледна Джони Гарман; жената, за която се представяше, малко се интересуваше от мнението и чувствата на околните. Вместо това отвори вратата, прокара пръст върху плота в основата на предния прозорец и на лицето й се изписа видимо задоволство, че се е освободила от лепкавата бъркотия, която беше сътворило ангелчето й.

Седна зад кормилото и потегли, само след минута вече се усети в безопасност. В безопасност, но докога, запита се тя; положението й беше като на порцеланова касичка прасенце.

Дафи беше като зашеметена. Трябваше да изчакат известно време, преди да могат да прегледат записа, направен във вътрешността на форда. Но и без да го е прегледала, беше сигурна, че Гарман не е отворил кутията с регистрационния талон на колата и адреса. Струваше й се невъзможно да е сгрешила в преценката си за него. Но се беше провалила. Друга жена — друга клиентка — предстоеше да умре тази вечер. Тя прошепна:

— Не мога да повярвам.

Болд изглеждаше не по-малко поразен от нея.

— Може би има достъп до системата за регистрация на МПС — предположи Болд. — И така научава адресите. Всъщност ние нищо не знаем за него.

— Не, не знаем — съгласи се Дафи, макар да подозираше, че и тя, и той вече знаят доста.

— Може би е компютърен хакер. Как иначе би могъл да научава адресите на жените?

Не се осмеляваше да я погледне, а това за Дафи беше показателно.

— Господи, Лу — прошепна тя.

Болд каза:

— Продължаваме, както е по план. Мартинели свърши страхотна работа. Сега отиваме при къщата и ще го чакаме да се появи. — Слуховите апаратчета в ушите им изляха поток от разменени реплики и инструкции. Болд не реагира на нито една от тях. — Сега остава да видим какво ще направи. Ще го проследим. Наблюдава го многочислен екип. Няма да го изпуснем, Дафи. Ще се справим. Нашият човек тази вечер няма да се прибере да чете книжки. Това го знаем със сигурност. И ще го докажем.

— Съжалявам — помоли за извинение Дафи с дрезгав шепот.

Но не него, сигурен беше той. Извинението й беше насочено към новата жертва на Джони Гарман — към онази, заради която той беше изпратил поредното си послание заплаха. Към тази, за която се опасяваше, че й беше писано да умре.

Бен чака заедно със Сюзан в плаващата къща около час, след което и двамата ги обзе безпокойство. Дафи закъсняваше и независимо от молбите му, Сюзан не пожела да го остави сам. След срещата с Емили в парка Бейкър Ридж той непрестанно мислеше за нея. Беше му дошло до гуша от всички методики, системи и програми на Сюзан и Дафни. Искаше му се да приключи с всичко това и да се махне.

Сюзан, опитвайки се да звучи сдържано и спокойно, предложи да отидат в Полицейското управление — Бен подозираше, че му предстои да прекара няколко часа в скучно очакване, и затова каза:

— Тя ще се обади.

— Тя продължава да е на онова заседание от час и половина. Не мога да остана с теб, Бен. Ще се наложи да я изчакаш там.

— Ще я изчакам тук — натърти той най-малко за пети път.

— Не се надявай, момчето ми. Или в полицията, или се връщаме обратно в центъра за малолетни.

— В центъра? — не повярва на ушите си той. — Да не искаш да кажеш, че ще спя там?

Досега не беше оставал да спи там и нямаше намерение да го прави и тази вечер.

— Имаш право на избор. В полицията или в центъра?

Бен се ужаси от мисълта да прекара една нощ в центъра за малолетни.

— В полицията — беше отговорът му.

Бен и Сюзан преминаха през контролата на вратата, водеща към отдел „Убийства“.

Вътре всичко вреше и кипеше, полицаи тичаха нагоре-надолу, повечето разнасящи папки и всички изглеждащи съсипани от умора. Пистолетите на някои се подаваха изпод мишници и над коланите. Страхотно, помисли си Бен.

Сюзан непрестанно питаше за Дафни или за Болд минаващите покрай тях, най-накрая един полицай се вслуша в думите й, посочи дъното на коридора и спомена за лейтенант.

Сюзан посочи на Бен един стол, опрян на стената, и му каза да седне и да я чака.

— И аз искам да дойда — възпротиви се той.

— Ще стоиш там! — произнесе със заповеднически тон тя, улови го за раменете, завъртя го и лекичко го побутна.

Бен се отправи към стола.

Сюзан се насочи към дъното на коридора.

Бен остана сам за пръв път от векове насам.

Не можеше да откъсне мисли от Емили. Ами ако просто стане и си излезе през вратата…

Ако продължи да седи на стола, Сюзан ще го заведе в центъра и ще го остави там. Абсолютно беше сигурен в това. И заплахите им да навредят на бизнеса на Емили щяха да увиснат — ако нямаха него като свидетел.

Пъхна ръка в джоба си, за да провери дали там все още си стоят петте долара, които Дафи му беше дала за непредвидени случаи.

Заизмъква се от стола, оглеждайки се наоколо изпод вежди — по всичко изглеждаше, че никой не се интересуваше от него. Сюзан се беше изгубила някъде в дъното на коридора и никъде не се виждаше. Там й беше мястото! Той се запъти с бавна крачка към изхода, сред клокочещия хаос наоколо, все едно че търси тоалетната.

От десетте или петнадесетте души, които бяха най-близо до Бен, само две жени уловиха погледа му, и двете му се усмихнаха изкуствено — по начина, по който го правеха библиотекарките. Той не спря да крачи към изхода, изправил рамене, изпънал гръб — точно както Дафи го беше съветвала — беше сигурен, че някой ще се изпречи пред него и ще му попречи да избяга.

Но никой нищо не му каза.

Бен прекрачи навън и щом зави зад ъгъла, с все сила се затича към асансьорите.

„Емили!“, помисли си той. Сърцето му щеше да се пръсне.

Дафи знаеше, че от момента, в който Джони Гарман беше идентифициран в автомивката, нямаше да остане сам нито секунда повече от живота си. Винаги щеше да има някой, който да го държи под наблюдение или да е в килията с него. Щеше да има адвокати, лекари, съдии и съдебни заседатели; но никога нямаше да остане сам.

Заради немного вероятната възможност Джони Гарман да си има още един помощник, освен Хол и баща си, не поеха риска да се срещнат с Мериън Мартинели.

Болд и Дафи най-много ги притесняваше липсата на телефонна връзка с „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет — телефонът беше изключен, след като къщата беше иззета в полза на града. Тази информация беше съществена, тъй като батерията на уоки-токито на Мартинели беше започнала да се изтощава. В четири и четиридесет и три следобед линията беше възстановена и телефонът в къщата иззвъня. Мартинели се отзова моментално.

— Ало? — прозвуча гласът й.

— Болд и Матюс, от заседателната зала — обяви Болд.

— Чуваш ли ме, Мериън? — попита Дафи.

— Да. Говори.

Отвърна й Болд, а не Дафи.

— Заподозреният е все още в автомивката. Очакваме, че ще остане там до пет часа. След това ще бъде под постоянно наблюдение и ако се насочи към теб, веднага ще те уведомим.