Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Болд много добре разбираше важността на тази цифра. Няколко стотици хиляди души живееха в окръг Кинг. Ла Моя току-що рязко беше стеснил периметъра на разследване само върху стотина души.

Детективът продължаваше наперено:

— След като има само един дистрибутор, е фасулска работа да разберем кои са му били клиенти — складове и магазини за железария и кухненски принадлежности, за строителни материали, фирми за вещи под наем. Даже ги преброих! Седемнайсет за цял Западен Вашингтон, за окръг Кинг — само четири. Моделът е от типа стълби за професионалисти. Така да се каже, беемвето на стълбите, което е още по-добре за нас, тъй като само ограничен брой търговци имат разрешение да ги продават. Още нещо. Скъпи са, което означава, че няма как толкова пари да се занесат на ръка: или са платени с чек, или с кредитна карта. Проверил съм го: нито една от тези стълби не е била платена с пари в брой! Дотук съм стигнал в проучванията си.

— Говори ли вече с търговците?

Болд усети да го обзема оптимизъм, Ла Моя притежаваше способността да превръща и най-малката светлинка, която би внесла яснота в някой случай, в цял сноп лъчи, който направо да те заслепи.

— Позна. От този вариант за безкасово плащане ние само печелим — продължи Ла Моя. — Тъй като всички складове и магазини разполагат с качени на компютри описи на налични и продадени количества, поискахме им да ни изготвят списък на продадените стоки. Някои се отзоваха веднага. Останалите чакаме всеки момент да ни изпратят.

Болд почувства като че не му достига въздух.

— Налага се да преровим всичките им записи, продажба по продажба, за да разберем на кого са продали стълбите? — За момент се замисли. — По-добре не се занимавай с това, Джон. Твърде дълга и бавна работа. Забрави. Много време ще отиде.

— Чакай малко! — възрази детективът с все същото дръзко изражение на лицето — негова запазена марка. — Искаш ли да научиш кой си е купил такава стълба?

— Не и ако трябва да изразходваме толкова време и сили. В минали години сигурно бих натоварил с тази работа някой от колегите от „Криминология“, той да свърши черната работа, но сега…

— Чакай! — отново го прекъсна Ла Моя. — Ти не ме слушаш изобщо.

Имаше още един-двама детективи, ако се осмеляха, които да му говорят по този начин. Той скръсти ръце и се въздържа от каквато и да било забележка. Ла Моя никога не прибързваше, а внимателно изиграваше ходовете си, което означаваше, че нямаше да е така настъпателен, ако нямаше с какво да се подплати; той обаче никога не се държеше по този начин с Болд в присъствието на други хора.

— За това имаме скенери — продължи Ла Моя. — Могат да пренесат каквото искаш — статии, реклами или карти на екрана на компютъра ти. Имаме и оптично разпознаване на писмени знаци — софтуер, който конвертира печатен текст от сканиран графичен образ в данни, които текстовите редактори и дейта-бейз-програмите могат да обработват. Вече отдавна сме във века на компютрите, сержант. Само неандерталци като теб все още се лутат в мъглата.

— Имам представа от сканиране — възропта Болд. — Е, не в детайли — призна си той, — в основни линии.

— Ето какво ще направим. Първо сканираме списъците. После ги минаваме през системата за оптично разпознаване на знаците, след което можем да търсим на базата на каквато класификация искаме: „Вернер“, стълба, според номера на изделието, по цената. Ще надушим всичко около всяка продадена стълба. За всяка продажба се записва и начинът на плащане — с чек или кредитна карта. Записва се и номерът на банковата сметка, така че… Днес следобед, утре, най-късно вдругиден ще разполагаме със списък на всички продадени стълби от този модел. Ще знаем номерата на чековите книжки или банковите сметки на купувачите. И ще можем да издирим самите купувачи — и накрая ще знаем и имената им, сержант. — Следващото изречение беше казано с гордост: — Казвам ти, ще го пипнем тоя.

Много добра работа, помисли си Болд, и го изрече гласно. Това, което не каза, беше, че научаването на тези сто имена пак можеше да не ги приближи до подпалвача. Все още не бяха разбрали как набелязва жертвите си и как се промъква в домовете им. Толкова много въпроси чакаха отговор, толкова много несвършени неща имаше. Не искаше да обезсърчава Ла Моя. Защото страшно се нуждаеше от добър пробив — може стълбата да се окажеше този така необходим прелом, както вярваше Ла Моя. Работата на водещия следовател беше да заложи няколко мрежи във водата и да чака къде ще се уловят риби.

— Предупреждавам те — обади се Ла Моя, — стълбата сигурно е била открадната. Залагам десет срещу едно, че накрая така ще се окаже. Но от кого? Кога? Все ще можем да разберем нещо, сержант. Ако искаш да преобърна колите, добре, няма проблем. Но не ме карай да се откажа от работата по стълбата. Казвам ти: надушвам нещо. Стълбата е много добра следа. Струва си да се тръгне по нея.

— Много добра работа си свършил — повтори Болд, макар ясно да си личеше, че е по-скоро обезсърчен, отколкото да усеща каквато и да било надежда. — Наистина.

— С помощта на компютрите. — За първи път Ла Моя звучеше колебливо. — Все нещо отнякъде ще излезе. Шест души работят по случая почти без отдих. Това значително повишава шансовете ни.

— Вземи още някого като оглеждаш колите. Може пък да се окаже, че са пазарували в един и същ супермаркет, или че са си купували хамбургери от един и същи снекбар. Може той да е бил също там и така да ги е забелязал. Може да е останала някоя неизхвърлена опаковка, сметка. Или чанта. Аз всъщност обичам да се ровя в коли. Предпочитам ги. Щом толкова ти се иска да продължиш със стълбите, тогава си стой при компютрите, Джон. Трябва ни и да разберем що е то ракетно гориво. Бейън и Фидлър трябва набързо да ни ограмотят. Палежите се оказаха трудна работа, аз поне нищо не разбирам.

В този момент Дафи отвори с гръм и трясък вратата на служебния вход за отдел „Убийства“, лицето й беше поруменяло, а гърдите й се повдигаха в забързан ритъм. Пак си беше сложила сутиена „Уондърбра“. Тя се втурна към Болд и Ла Моя с нетърпящ възражение маниер, който веднага накара сержантът да повярва, че най-накрая пробивът е станал. Познаваше този плам в очите, този устрем, неведнъж го беше изпитвал. Нямаше мъж в управлението, който да не я изпиваше с поглед.

Тя се спря пред тях, направи усилие да се овладее, изпълни гърдите си с въздух и обяви:

— Стивън Гарман крие нещо. Знае много повече, отколкото дава да се разбере. Иска ми се да го притисна, и то да го притисна много яко. Ще го смажа като гнида.

27.

Върна се късно ужасно притеснен.

Прекрачи прага и заключи отвътре вратата, преди още да е подушил миризмата на чуждия човек.

Не съзнанието му, а подсъзнанието му изпращаше сигнали, че къщата, домът е неприкосновено място, с неизменни шумове и неизменни миризми; място с познати шумове и познати миризми, всеки и всяка от които си имаха познат произход. Те бяха знак за сигурност и подслон.

А миризмата, която изведнъж усети, беше не на място: остра, солена. Не приличаше на киселата миризма на алкохол, с която беше привикнал, нито миризмата на момиче. Това беше…

… миризмата на вътрешността на микробуса.

В същия този момент една ръка го стисна за рамото, Бен изпищя и опита да се изтръгне, за да продължи по стълбите нагоре. Нисък гневен глас изрече нещо, но Бен не различи думи, обърна внимание на усещането, което те предизвикваха у него — внезапно изтръпване, което го проряза от горе до долу, съчетано с все по-стегната хватка около рамото му. Реакцията му беше изцяло инстинктивна: да избяга в стаята си; да заключи вратата; да се измъкне през прозореца; да хукне колкото му държат краката към къщата на Емили; никога да не се връща тук.

План. Нещо, върху което да се съсредоточи. Ако беше преди няколко години, сигурно щеше да го обмисля по-дълго. Но беше преживял достатъчно, за да научи, че мисленето само можеше да го забави в такива случаи. Хвърли поглед през рамо. Физиономията на нападателя принадлежеше на Ник, шофьора на микробуса, мъжа с обгорялата ръка и кожения колан. Беше по-бърз от пастрока му, по-трезвен, в много по-добра форма.

43
{"b":"257089","o":1}