— Напротив, точно заради тях дойдох.

— Кажи ми тогава какво има.

— Друга жена ще изгори.

— Не е задължително.

— Със сигурност така ще стане. И аз трябва да водя кораба, а ми се иска да сляза от него.

— Напълно разбираемо е. Много ти се струпа.

— Много. Благодаря ти също много.

— На Боби ли ще прехвърлиш случая? — попита тя, очите й го пронизваха. — На Джон? На кого можеш да прехвърлиш дело от такъв род? На Пфауц? На Люблянски? Кажи ми, на кого?

— Гарман живее сам. Преживял е, както сам е казал на Фидлър, отвратителен брак. Работил е дванайсет години в пожарното управление — Сиатъл. Много добре подготвен. И много затворен, страни от другите, никакви съвместни почерпки. В постоянен конфликт с началниците си.

— Спри за малко, Лу. Нека да поговорим за теб — окуражи го тя.

— Държи всичко да е изпипано до най-малки подробности. Педантичен. Настойчив и неотстъпчив. Никой не си спомня някога да е имал среща с жена — нито с мъж.

Знаеше, че я беше заинтересувал достатъчно — заради потъмнелите й ириси и сключилите се вежди.

Тя каза:

— Можем да поговорим за Гарман и по-късно…

От тона й личеше обаче, че не е убедена много в думите си.

— Няма да се разсърдя, ако намериш начин да си поговориш с него — обяви той. — Накарай го да ти се изповяда.

— Можеш да прехвърлиш случая на някой друг — каза му тя. — Шосвиц ще мърмори, ще те обвинява, но в края на краищата ще се умилостиви, щом разбере, че просто се чувстваш неспособен да си свършиш работата. Искаш ли аз да му кажа, че имаш нужда от глътка въздух? Мога да го направя.

— Гарман обаче е доста едър. Много над шейсет — шейсет и пет килограма. Бърни сам каза, че може и да греши, а в крайна сметка Гарман е централна фигура в този случай: пожарен инспектор и получател на писмата.

— Знаеш ли, има толкова много примери от толкова много войни — където войникът се бие за общата кауза с цялото си сърце и душа, печели битки, медали, бие се до смърт, непобедим е във всяко едно отношение, железен. След това по време на отпуска се жени, след известно време му се ражда дете и това е краят на този етап от военната му кариера. Граница, която повече няма да прекрачи обратно. И става опасно и за него, и за другите да се връща там, където вече е бил.

Разсъжденията й му подействаха като удар в гърдите. Той не искаше да се превръща в пречка за разследването — тя беше стигнала до същността на притеснението му. Искаше му се да може да продължи да отблъсква опитите й да го накара да говори за себе си, опитвайки се на свой ред да я накара да говори за Гарман. Сам не се усети как от устата му се изтръгна:

— Ако има друга жертва, не знам какво ще правя.

— Ще отидеш на работа на следващата сутрин — изрече тя със спокоен тон. — Както го правиш всеки ден, както винаги си го правил. Каквото и ние правим. — Погледът й отново стана изпитателен. — Заради разговора с майката и сестрата на Инрайт е, нали? Ти вдъхваш живот на мъртъвците, докато други нарочно правят точно обратното. Защо? Защото това те мотивира — заключи тя. — Защото това ти припомня какви са били жертвите преди случилото се — каквито и да са били впрочем. Защото нищо не е останало от тях — беше категорична тя. — Ако разполагаше с повече видими признаци, щеше да си като куче, подушило кокал, но сега почти с нищо не разполагаш и това те кара да чувстваш работата си лишена от цел, смисъл и съдържание. Как се среща той с жертвите си? Как подготвя къщите им за взривяване? Как разбира със сигурност, че са сами? С това не искам да кажа, че мога да си представя какво ти е, защото не мога да се поставя на мястото ти. Никой не може, може би някой би могъл, но едва ли в пълна мяра. Няма по-добър от теб, Лу. Ти не го съзнаваш, но ние, които работим с теб, го знаем. Ти си най-добрият. И ако умре още една жена, значи е било писано да умре. А ако още една умре? Може би да, може би не. Просто трябва да се примириш, не мога да си представя обаче колко сила се изисква, за да го направиш. Ти за всички нас си нещо като локомотив. Даже Шосвиц те ползва за такъв. Нито за миг обаче не си помисляй, че Джон или Боби, или който и да било друг от останалите може да се справи по-добре от теб. Подходът им ще бъде по-различен, разбира се. Но дали ще ги изведе до по-добър резултат? Едва ли. Ти изваждаш наяве силата на хората от твоята група. Караш ги наистина да работят като един екип. Всички ти се възхищават. Именно заради това. Има и други начини да се върши тази ваша работа, но няма съмнение, че твоят е най-добрият. Ставаш сутрин от сън и отиваш на работа. В някои дни имаш чувството, че някой ти е изпил силите, в други е направо поносимо. Именно тези, вторите, трябва да си спомняш повече и по-често. Но ако искаш да развея белия байрак, ще го направя. Бих направила всичко за теб.

Усети, че му се завива свят. Не му харесваше, че му говори така, не и облечена само по халат и със заголено бедро. Нито имаше нужда, нито желаеше такъв, зареден с напрежение и двусмислие разговор. Искаше да се освободи от това усещане за тежест в главата си, но никой не му даваше някаква надежда, че нещо можеше да му помогне. Знаеше, че щеше да се почувства излекуван чак когато съдът произнесеше присъдата над виновника, а дотам водеше толкова дълъг път, че понякога имаше нужда да разбере дали няма някакъв друг изход от тази ситуация. Имаше нужда да си поеме въздух.

— Благодаря ти — избъбри той, тъй като в случая единствено тази реакция му се струваше честна.

— Ще помисля по какъв начин да си поговоря с Гарман, че той да не се настрои подозрително. Ще го накарам да се разберем — обеща тя. — Ти се опитай да поспиш — предложи му.

Той само кимна. Вече съжаляваше, че дойде.

— Обещавам да не казвам нищо. На никого.

Искаше му се да се вмъкне под този халат. Да потърси успокоение. Да избяга. Желаеше тази жена, която не беше негова съпруга, но не му беше и непозната. Искаше му се да остане, да усети близостта й.

Болд си помисли за Лиз и за подозренията си, че има връзка с друг, изненада се, че като че ли наистина иска да я хване в изневяра. Дали просто не търсеше лесен изход от заплетената ситуация? Дали всъщност децата не се бяха оказали повече, отколкото тя можеше да понесе? Как се осмеляваха такива мисли да се появяват изобщо, макар и само в строгото уединение на собствената му съвест! Дали се тревожеше заради Дафи, която, както се оказа, истински обичаше Адлър, и фактът, че я губеше, беше всъщност за добро? Или може би беше, както му се искаше да вярва, така влюбен в децата си, в съпругата си, в живота си, че му изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно — и ако беше твърде хубаво, за да е вярно, значи нещо трябваше да се появи на хоризонта, за да му отправи предизвикателство или даже да разруши всичко, ако се окажеше невъзможно да го обуздае. Извънбрачна връзка. Сериен подпалвач. Нещо.

Нищо не можеше да го учуди вече.

Бен не беше престанал да внимава за микробуса. Не беше го виждал от онази дъждовна сутрин — преди седмица, но усещаше, че е някъде наблизо. Страхуваше се от него. Нямаше почти никакво съмнение, че портмонето му беше изпаднало от джоба му, докато се беше крил в микробуса, а в него имаше четири долара, но и негова снимка и адресна карта, която вървеше към портмонето, с попълнен четливо адрес и телефонен номер. Чувството за вина, че е взел онези долари, ангажираше всичките му мисли. Според него имаше две възможности: да върне парите или да избяга. Емили не искаше и нямаше да ги вземе, беше ги нарекла мръсни пари. На него мисълта да се раздели с толкова много пари му беше неприятна. Бягството му изглеждаше най-приемливият вариант.

За днешния ден беше планирал да се прибере от училище следобед с Джими. Най-важното беше да се държи далеч от дома си — заради попълнената адресна карта в портмонето. Джими беше много едър за възрастта си, с тесни очи и огромни ръце. Не беше сред най-близките му приятели, но пък никога не го беше дразнил заради стъкленото му око, както правеха повечето деца. Джими си беше добро момче. Сигурно щяха да играят на видеоигри или да гледат някой филм, което по принцип беше чудесен начин да се спаси от писането на домашни и връщането в празния му дом — но с наближаването на края на училищния ден на Бен все повече му се приискваше да не се беше съгласявал. Ужасяваше се от мисълта да напусне сградата на училището.