Болд беше точно по средата на нанадолнището.

Отначало не си даде сметка за това, което за сетен път доказа, че най-трудното в едно разследване е да разбереш в коя фаза се намира то; за жалост някои от екипа все още стояха на върха с лостовете, докато скалата се търкаляше надолу. Възможното участие на военния с обгорялата ръка, за който беше съобщила гадателката, изказаното предположение на лабораторията към специализираното звено на ФБР, че е използвано ракетно гориво като запалително средство и най-накрая откритието, че Гарман е купил същия тип стълба „Вернер“ като оставилата намерените отпечатъци — всичко това беше бутнало скалата надолу. В тази фаза задачата на Болд беше да се придържа край нея; да фокусира разследването към нещо по-лесно управляемо, по-податливо.

Задачата му обаче беше значително затруднена заради две събития, които бяха последвали непосредствено: първото беше пристигането в деня след разпита на Гарман на четвърто писмо — четвърти цитат и парченце зелена пластмаса. Второто беше, че Емили Ричланд се беше обадила на Дафи същия ден.

Дафи се втурна на петия етаж, останала без дъх от тичането по стълбите от деветия етаж надолу. Тонът й беше истеричен, думите й като че напираха да излязат едновременно:

— Тя се обади. Емили! Ник, мъжът с обгорялата ръка, току-що се е уговорил да се срещне с нея в пет часа днес. Разполагаме само с два часа. Ще успеем ли?

Болд се усети внезапно връхлетян от притеснение, то го проряза целия и остави болка в главата и стомаха му. Два часа? Наблюдение, спасителен отряд, сапьорска група — абсолютно повторение на екипа, организиран преди по-малко от седмица. Нямаше седем дни откакто Бранслонович лежеше в гроба. В съзнанието му отново се всели онова призрачно видение.

— Ще се постараем — изръмжа той.

В четири и четиридесет и седем следобед един плешив мъж с куртка и панталон в цвят каки и с ботуши, стигащи до глезените, излезе през вратата на лилавата къща на Източно двадесет и първо авеню. Детективите му бяха прикачили прозвището Генерала. Генерала беше със стегнати в метални рамки очила и синя барета. Носеше малко кафяво кожено куфарче, запъти се с огромни крачки към огромна кола без опознавателни знаци и надписи и се отдалечи с нея. Съдържанието на куфарчето беше останало в къщата на Емили — миниатюрен микрофон и радиопредавател, захранван от батерии, закрепени под ръба на масата, край която приемаше клиентите си, както и широкообхватна черно-бяла фиброоптична камера, инсталирана към съществуващата шпионка за наблюдение в кухнята, откривайки гледка към гърба и раменете на Емили, както и леко поизкривена, но с широк ъгъл на визиране гледка към лицето на клиента й. Видеопредавателят беше свързан с кабел към телевизионната антена, монтирана на покрива на лилавата къща.

Оперативната кола — същата онази боклукчийска кола, която бяха използвали преди по-малко от седмица, беше паркирана в една от пресечките на Източно двадесет и първо авеню.

В тревната площ на съседната къща беше забита табела с надпис „Продава се“. Под този знак имаше по-малка метална табела с надпис „Без расови ограничения“, към която бяха прикачени шест разноцветни балона и прожектори, осветяващи надписа. Всички лампи в тази къща бяха запалени. Виждаше се един мъж с мустаци и зелено спортно яке с щампован надпис на фирма за недвижими имоти, както и впитите дънки и каубойските му ботуши.

Ла Моя излезе от къщата, за да посрещне останалите полицаи под прикритие, дошли за наблюдение на лилавата къща, всеки от тях със слухово апаратче в дясното ухо. В задната част на къщата, откъдето щеше да се води наблюдението, очакваха заповеди двама от сапьорската група и двама полицаи от спасителния отряд.

Други двама членове на сапьорската група бяха в кабината на камион с платформа, върху която след малко щяха да качват паркирала на забранено място кола. Местонахождението им — непосредствено до алеята, водеща към лилавата къща — им осигуряваше лесен и бърз достъп до синия микробус с белия покрив, който щеше да се появи всеки момент.

Болд, Боби Гейнис и Дафи се бяха настанили върху седалката с мека мъхеста тапицерия, извърнати към големите, огледални отвън прозорци на съвсем обикновена светлокафява каравана, паркирана на срещуположната страна на улицата, точно срещу обявената за продан къща. Гейнис беше с тяло на гимнастичка и яркосини очи, опулени като на дете сутринта на Коледа. Облечена бе с ватирана фланела, дънки и работни ботуши с грайфери на подметките. Болд държеше в ръка мобифон, чрез който можеше да поддържа постоянна връзка посредством друго телефонно устройство с командния пулт на диспечера в оперативната кола. До краката му бяха сложени две портативни радиостанции — едната настроена на секретната честота на полицията, другата приемаше директно от радиопредавателя, прикрепен под масата в лилавата къща. Мобифонът, лежащ на седалката до Гейнис, представляваше портативен факс апарат, захранван от батерии. На пода лежаха два револвера, полицейска палка, газов пистолет и две кутии пълнители за револверите. До тях бяха двете бронирани жилетки с щампован върху тях с ярки жълти букви надпис „ПОЛИЦИЯ“. Болд си помисли, че с целия този арсенал са готови за малка война.

На втория етаж на обявената за продан къща единствено прозорецът на стаята, служеща за мокро помещение, не светеше — там се намираше фотографът на полицията, въоръжен с два тридесет и пет милиметрови никона, всеки от които зареден с филм с различна чувствителност. Всяко движение щеше да бъде регистрирано и всяка дума.

Велосипед, мотоциклет и две коли без опознавателни знаци и надписи бяха разпределени по съседните улици, готови да последват микробуса, след като напусне района. Сега водачите на тези превозни средства стояха нащрек и очакваха пристигането на микробуса.

В четири и петдесет и седем се чу ясната дикция на мотоциклетиста по радиовръзката:

— Микробусът на заподозрения, сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест, току-що премина през патрул „Браво“, насочи се в западна посока. Прието?

Диспечер: В западна посока. Прието.

— Точен е — каза Болд, гледайки си часовника.

Дафи с познатото изражение на човек, изпълнен с решимост, се готвеше да състави бърз психологически портрет на заподозрения.

Диспечер: Сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест е регистриран на името на бял мъж, двадесет и девет годишен, Никълъс Грентън Хол. Адрес по местожителство: Паркланд, Южна Двеста и втора улица, сто трийсет и четири.

— Ето го — промълви Гейнис, наблюдаваща през процепа между завеските, закриващи стъклото между кабината и задната част на караваната.

Виждайки как микробусът наближава, Болд усети желание за мъст. В съзнанието му отново изникна образът на Бранслонович в пламъци сред дърветата — като горяща статуя. Един човек, отговорен за смъртта на толкова други хора.

Дафи каза:

— Той от военновъздушните сили ли е? Можем ли да го потвърдим?

Болд повтори въпроса в микрофона на мобифона. Диспечерът отвърна, че в момента тече пълна проверка на заподозрения. Сержантът повтори информацията за Дафи. Тя кимна, сдържаното й лице не показа никаква емоция.

Не бяха изминали и тридесет секунди и Болд, който все още несъзнателно притискаше мобифона до ухото си, информира Дафи:

— Осем години е бил във военновъздушни сили. От три години е цивилен служител във военната база „Командир Джоузеф“.

— Уволнението — смяната на работата — съвпада с нараняването на ръката. Сигурна съм.

— Той нашият човек ли е? — попита Гейнис, не откъсвайки лице от завеските и наблюдавайки приближаването на синия микробус.

Болд сви рамене. И той погледна навън. Ла Моя беше на верандата на обявената за продан къща. И се сбогуваше с Бримзли и Майърс — двама детективи от отдел „Наркотици“. Бримзли и Майърс бяха сред най-добрите стрелци с револвер в полицията. Болд беше поискал двамата да са пред къщата по времето, когато заподозреният се очакваше да пристигне. В случай че наблюдението се провалеше — а практиката показваше, че това ставаше ясно още през първите две минути — искаше най-добрите му хора да са навън: познаваше Бримзли и Майърс много добре, за да отсъди сега, че те сякаш изведнъж бяха надебелели — и двамата бяха с бронирани жилетки, неговата беше под спортното яке, нейната — под синия дъждобран. Двамата полицаи се спряха на пътеката, извърнаха се и помахаха с ръка на агента по недвижимите имоти — и двамата бяха с лице към лилавата къща, готови за стрелба.