— Разбрано — отсече тя.

— Ще ти изпратим пакет чрез колетна служба — каза Болд. — Колетна служба, Мартинели. Разбрано?

— Колетна служба. Разбрано.

— Сълзотворен газ, противопожарно облекло и бутилка кислород.

— И батерии — напомни Мартинели.

— Добре — потвърди Матюс.

— Ако установим, че наблюдава къщата, ще излезеш от нея, като преди това изгасиш всички лампи.

— За да се увери, че момчето не е с мен. Да. Разбрах.

По линията се възцари тишина.

Продължи Болд:

— Вероятността да те последва е твърде слаба, но при положение, че те проследи, ще трябва да отидеш някъде. Не може просто да обикаляш с колата. На кино или в близкия супермаркет.

— Той може да подготви къщата за взривяване, докато ме няма.

— Знаем какво може да направи — сопна й се Болд. — Наблюдаваме къщата от всички страни.

— Ти се справи много добре — каза й Дафи, питайки се в същото време защо Гарман не беше погледнал в кутията.

За да научи адреса.

Пикап на колетната служба спря пред „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет в четири и петдесет и пет и Джон Ла Моя в кафява униформа изкачи стълбището и почука на вратата. Направи й знак, че й носи обещания пакет. Подаде й го и й прошепна:

— Всички работим сега за теб, Мартинели.

След което двамата се впуснаха в обичайния за такъв случай разговор заради евентуалния си наблюдател. Мартинели влезе в къщата и се върна с раницата на Бен — все едно че беше решила на свой ред да изпрати колет. Ла Моя отиде до пикапа и се върна с разглобяема картонена кутия, каквито използваха за бързи поръчки. Зае се да я сглобява, а в това време Мартинели попълни адреса на самозалепващия се етикет и бланката за бърза поща. След което сложи раницата в кутията, а Ла Моя я затвори и облепи.

В раницата на Бен беше видеокасетата със записа, направен в автомивката от скритата камера — с ясна картина, от която щяха да добият по-добра представа за това, какво беше правил Гарман в колата. От „Техническо обслужване“ нямаха търпение да получат този видеозапис.

— Ще бъдеш наблизо, нали, Джон? — попита Маргинели видимо притеснена.

— Съвсем наблизо. Ти си най-известното момиче в града тази нощ. Само не се притеснявай.

— Той е побъркан, нали?

И двамата разбираха за кого става дума.

Тя продължи:

— Държах ръката му. Не мога да ти опиша какво чувство изпитах.

— Трябва да тръгвам — прекъсна я Ла Моя. — Стой вътре. Това е най-разумно. Щом се появи той, и го залавяме.

Взе кутията с пратката и тръгна към пикапа.

— Добре — каза тя и на висок глас благодари на мъжа с кафявата униформа.

Полицайката в нея усети още нещо: Ла Моя също беше притеснен — от третата им среща насам не се беше държал така приятелски. Някой го беше накарал ли да се държи така?

Искаше й се всичко да е приключило.

После влезе в къщата и отвори пакета. Освен изброеното от Болд, имаше и батерии. Веднага подмени изтощилата се батерия на уоки-токито си — точно навреме, за да чуе съобщението на екипа за наблюдение.

Джони Гарман току-що беше напуснал автомивката.

Наблюдател №1: Имаме проблем! Заподозреният си тръгва с велосипед, не с кола! Поема в източна посока по Осемдесет и пета улица. Облечен е със син пуловер, с вдигната качулка, дънки, кара сив велосипед. С очила. Без каска.

Болд: Велосипед… В източна посока по Осемдесет и пета улица. Разбрано. Следи го, първи.

Дафи и Болд все още се намираха в боклукчийската кола, паркирана през две пресечки от автомивката. Диспечерът излая поредица от заповеди за разгръщане на наблюдателните екипи. Но настроението беше потиснато. Беше почти невъзможно да се следи велосипед. Гарман караше бързо, изпреварвайки колите отдясно и поемайки с пешеходците по пешеходните пътеки, ако светеше червено. Владееше всички трикове в това отношение. Диспечерът се опита да го следва и да направлява наблюдението, но му беше все по-трудно да се справя. Гарман въртеше здраво педалите и поддържаше висока скорост без умора — на юг през университетския квартал и през моста „Монтлейк“. Пътят стана стръмен и ако усетеше, че го следят, много бързо щеше да им се изплъзне. Всъщност на два пъти визуалният контакт с него беше изгубен, а след това изведнъж го виждаха да минава съвсем близо покрай наблюдателния пост — и краката му все така неуморно въртяха педалите. Стигайки „Мадисън“, той пое по нея на запад, към града, предизвиквайки смут сред преследвачите си, които полагаха какви ли не усилия, за да не го изпуснат. Очакванията им бяха, че той ще продължи на юг и поредният сменен екип, определен да го преследва в този участък, насити радиовръзката с възклицания и ругатни, свидетелстващи за тотално объркване. Без да е имал такова намерение, Джони Гарман ги подлагаше на невероятно изпитание.

Когато Болд се обади за хеликоптер, Дафи разбра, че са изпаднали в истинско затруднение. За хеликоптерите се плащаше по неколкостотин долара на час. Новината, вместо да върне увереността на Дафи, постигна точно обратния резултат: паника сграбчи сърцето й. Наблюдателните екипи не се справяха.

Нареждането за хеликоптера се оказа твърде късно дадено. Отново без ни най-малък намек и предупреждение заподозреният пое на юг, по „Бродуей“, после зави наляво при „Кълъмбия“ и навлезе в къса глуха уличка, качи колелото на тротоара, което му позволи да заобиколи жалоните, побити в асфалта, за да попречат на движението на колите. След това пое надолу по хълма, пресече Дванадесето авеню и буквално изчезна.

Кола без опознавателни знаци за принадлежност към полицията премина през тревната площ при „Шосе Джеймс“, боксувайки и плъзгайки се в калта, но визуалният контакт така и не беше подновен.

Джони Гарман беше изчезнал.

Студена пот изби по врата на Дафи и тя ядно я изтри. Откъм Болд се разнесе миризма на пот — той беше не по-малко напрегнат.

— По дяволите — промърмори той, след като чрез радиовръзката потвърдиха изчезването на Гарман.

— Той се движеше на юг, Лу. „Лейкууд“ е на юг — припомни му тя, споменавайки улицата, където го очакваше Мартинели като възможна негова жертва.

— Защо тогава мина по „Мадисън“? Защо зави по „Бродуей“? — попита реторично Болд. — Ще ти кажа защо: защото ни усети. И ни изигра.

— Не смятам така — възрази Дафи. — Никой от наблюдаващите екипи не докладва за проявени признаци на страх и паника. Той следваше някакъв маршрут. До микробуса му? До лабораторията му? Следвал е свой маршрут. Може би до компютъра, откъдето да разбере адреса на Мартинели? Маршрут.

Болд нареди да се установи наблюдение върху „Тунеления парк“. Направо не беше на себе си. Отчаянието беше лишило от цвят лицето му и изцъклило очите му. Още два наблюдателни екипа бяха изпратени на „Лейкууд авеню“.

— Изгоряхме! — процеди той.

И след това, усещайки иронията в коментара си, се разсмя с цяло гърло. Беше истеричен смях.

Дафи изпита желание да го докосне — както заради него, така и заради себе си. Сълзи бяха избили в очите му — отново — и тя си помисли, че той ще рухне — съвзе се, както се беше съвземал толкова пъти досега, много бързо.

При нея съвземането не можа да стане толкова бързо, както се оказа. Тя се разкъсваше от вина заради неуспеха си да предугади поведението на Гарман и от страх заради пожара, който неминуемо щеше да избухне. Но последната капка се изля в горчивата чаша на този неин ден съвсем по друг повод. Диспечерът се извърна заедно със стола си към Дафни — боклукчийската кола се носеше по улиците на Сиатъл — и й каза:

— Матюс, съобщение за теб от управлението: някой на име Бен е избягал. Не ми казаха фамилията, нито откъде е избягал, но настояха да ти кажа, защото си била заинтересована.

Дафи ахна, като че студен душ се изсипа върху нея.

— Няма ли да свърши този ден? — изръмжа ядно тя.

Бен стоеше и упорито чакаше на отсрещната страна на улицата, на която се намираше малката лилава къща с познатия неонов надпис, макар всяка изминала минута да му се струваше час. Дом — не можеше да я нарече по друг начин. В алеята беше паркиран камион шевролет и Бен веднага влезе в кожата на следовател и анализатор, отбелязвайки наличието на стикер върху бронята му, обявяващ, че шофьорът има честта да е родител на завършил с отличие ученик, металната кутия за инструменти, прикрепена на плота до кормилото, насочваше към професията на строителен или някакъв друг вид работник.