Живописното пристанище, толкова красиво през нощта заради отразените в тъмната водна повърхност светлини, заради белите очертания на редиците яхти, заради мачтите им, толкова крехки — като зимния скреж по стъклата на прозорците, беше разположено върху дига край морето, в подножието на хълма, където се намираше имението. По домофона, вграден в предната врата, Дафи го накара да обиколи къщата и да я изчака в задния двор. След като заобиколи разпрострялата се нашироко сграда, Болд видя, че осветлението и в двора, и в басейна е включено. Обстановката му напомни за Италия — той и Лиз не бяха ходили в Италия, откакто се беше родил Майлс — още една от онези промени в начина им на живот, която в определени моменти, подобни на този, приемаше облика на съжаление.

Дафи имаше на разположение всичко това. Скоро щеше да бъде и нейно. Запита се как ли се чувстваше човек в такъв случай.

Стъклената врата се плъзна и тя се показа иззад крепонените завеси в яркорозов халат и увила главата си с хавлиена кърпа.

— Съжалявам — извини се тя. — Бях… Исках да поплувам. Но първо реших да си взема душ. Тъкмо бях излязла…

— Тогава аз трябва да се извиня, че съм те притеснил.

— Корки спи — каза тя, имайки предвид осиновената дъщеря на Адлър, тъкмо навлязла в тийнейджърската възраст. — Предпочетох да се обадя още след първото позвъняване, за да не се събуди.

— Аха.

— Притеснявам ли те така? — попита тя, определено имайки предвид халата и факта, че най-вероятно под него нямаше нищо.

— Тук ли живееш? — попита Болд.

Не беше много сигурен защо тези думи се изплъзнаха от устата му, не беше много сигурен и защо това се беше оказало толкова важно сега.

— Бих могла да се преоблека, ако сметнеш, че трябва. — Тя извърна глава в посока, обратна на залива, към центъра на града, с обсерваторията и небостъргачите. — Той замина за цяла седмица в Южна Америка. Тази вечер, мисля, е в Перу. Поредната сделка. Не исках да оставям Корки на грижите на някоя детегледачка. След като аз мога да го направя. Не ми се струваше честно.

— Той пътува често.

— Да, много често.

Съжаление? Може би известно неудоволствие, че Болд е изрекъл на глас подобно нещо. Естественото разминаване в начина, по който двама души обясняват промените в живота на другите, даде си сметка Болд, искайки му се подобна промяна да не се беше случвала. Искаше му се вечно да може да споделя усещането за интимна близост с тази жена, тази освобождаваща близост, където беше позволено всичко. Вината беше на Оуен Адлър. Интимният си живот, тайните си сега тя споделяше с този мъж, Болд оставаше външен човек.

Тя седна в шезлонга, кръстоса крака и първо коляното, а след това и част от бедрото й се оголи. Болд извърна глава и се загледа в искрящо чистата вода в басейна. Вградени лампи следваха извитата му линия. Самолет прелетя над залива, ясно се видяха трепкащите му светлини.

— Ракетно гориво.

Тя подскочи и отметна глава назад. Струйка вода се показа изпод хавлиената кърпа на главата й и плъзна по шията й, изви по посока на ключицата й и се просмука в ръба на халата, едва прикриващ гънката между гърдите й.

— И аз така реагирах — кимна той.

— Емили Ричланд спомена военновъздушните сили.

Очите й бяха широко отворени, бузите й — поруменели.

Болд каза:

— Има и нещо друго. Бърни ми съобщи, че според отпечатъците от стълбата той или тя тежи най-много шейсет — шейсет и пет килограма. Малко е.

— Смяташ, че може да е тийнейджър? — предположи тя. — Вторият текст е от Платон: „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата“. Доста невероятно един тийнейджър да е чак толкова задълбочен.

— Комплексирано дете, преживяло ужасен родителски развод. Напълно е възможно, мисля. — И добави: — Ти най-добре можеш да прецениш дали е така.

— Смятам, че е между двайсет и трийсет, завършил колеж. Може просто да е много слаб. Това според мен е по-достоверно.

Тя се наклони напред. Халатът се открехна и извади на показ гърдите й. Болд извърна глава и отново се загледа в басейна и танцуващите ивици светлина. Не искаше да се заглежда. С Дафи винаги се чувстваше изложен на опасност — невъзможно беше да избяга от това чувство.

— Ла Моя проследява всички продажби на стълби „Вернер“. Чрез компютърните записи на платените в брой покупки. Сигурен е, че ще открием нещо.

— Джон? И как така е престанал да разчита единствено на личните си връзки и запознанства, за да събере сведения? — вметна тя остро. — Зная, зная — ти всъщност си благодарен за това, че имаш на разположение Ла Моя. Вярвай ми, аз също високо го ценя. Но ние всички трябва да сме благодарни, че има само един такъв като него. Придава си важности като за петима.

— Бърни, разбира се, не може да се закълне сто процента. Имаме работа с предположение. Ако е сбъркал, значи е сбъркал; няма как по друг начин да си създадем вярна преценка. Почвата е попила водата от маркучите на пожарникарите, което на практика прави всякакви изчисления и тестове неточни и направо невъзможни. — Продължи да размишлява на глас: — Интересно как самото действие на потушаване на пожара до такава степен отнема възможността да се намери някаква, каквато и да била достоверна улика или доказателство.

— Ирония на съдбата, ето какво ще ти кажа аз.

— Значи двайсет и пет годишен и дипломиран? — Беше се постарал да не допусне разочарованието да натежи в гласа му.

— Това притеснява ли те? — заинтересува се тя. — Всичко, което казвам, се основава на колективна мъдрост. Обсъдихме с колеги случая и стигнахме до ето това: между двайсет и пет и трийсетгодишен, завършил колеж, сексуално неудовлетворен. Мрази майка си, приятелката си или някого, с когото е бил свързан. Може и всички наведнъж. Съдия и екзекутор. Интелигентен, скромен, живее сам. Работата му е под неговите способности.

— Много здраво си се потрудила — промърмори Болд.

Чувстваше се неудобно с тези психологически портрети, но се стараеше, доколкото беше по силите му, да им вярва — в много случаи се бяха оказвали верни.

— Сигурно притежава карта за някоя библиотека и се движи с градския транспорт. Значи трябва да добавим и че е дребен, слаб човек, като се имат предвид изчисленията на Бърни.

— Карта за библиотека ли? И се движи с градския транспорт? — повтори той.

— Толкова му позволяват доходите, а те са ограничени, доколкото ги има. Хора като него са обзети от страст към това, което е обсебило вниманието им, обичат да изпипват нещата, които ги занимават. Иначе работят нещо, което не изисква мислене. И така, той обмисля убийствата си, бомбите си, по цял ден мисли за тях. Спи малко, храни се малко, защото мисли, а това напълно пасва на информацията, че е слаботелесен. Излиза от работа и веднага се заема с бомбите си.

— В апартамента си?

— Едва ли. Не. Някъде далеч от хорски очи. Някъде, където никой няма да го притеснява. Гараж. Или изоставена сграда.

— Каквито изобщо не се намират в Сиатъл — с известен сарказъм вметна той.

— Разбирам, че си разочарован.

— Фидлър ми предаде доклада си за Гарман, пожарния инспектор от експертната група към градския съд…

— Знам кой е Гарман — напомни му тя леко подразнена. — Този, който получава подобни писма заплахи, винаги се подлага пръв на проверка.

— Ти провери ли го? — натърти на всяка дума той.

— С теб говорихме за Гарман, и това беше всичко. Какво ти става?

Болд вдигна очи и задържа погледа си върху нея. Красотата й беше опияняваща. Често му се беше искало да не е чак толкова красива.

— Не съм сигурен дали ще мога да се справя — призна той.

— Това е нелепо.

— На ръба съм да се откажа. Все повече губя вяра в себе си и си мисля за отказване.

— Това се нарича страх и безпокойство. Здравословно е. — Тя го загледа изпитателно, след което реторично попита: — Не си дошъл заради Бърни Лофгрийн, ракетното гориво или Стивън Гарман, нали?