Ревността го захапа и той за малко да й се противопостави, но докато да се противопостави на заподозрян беше играчка за него, то не така стояха нещата с жена му. Беше много по-лесно за него да се измъкне с едно необвързващо изречение от рода на „Ще видим“, но много добре разбираше, че така нямаше да спечели битката. Искаше да я принуди да му даде обяснение защо е тази спешност, а едновременно с това не искаше да знае. Най-накрая реши просто да отложи разрешението на този проблем — отклони въпроса й, до следващото обаждане, разбира се.
Гласът на Ла Моя го върна в реалността.
— Ето какво открих. Някакъв идиот от военновъздушни сили е отменил етапната програма „Титан“ за направляеми ракети. Ракетното гориво по тази програма се състои или от два течни продукта, или от течен и твърд, които при комбиниране се самовъзпламеняват. Няма нужда от запалителен механизъм. Част А се съединява с част Б и бум! — пожар, контролирано изгаряне. От химичната реакция се получава кислород, което я прави напълно подходяща и за горене, продължаващо и във въздуха. Терминът е хиперголично: двуелементно, самовъзпламеняващо се гориво. Цяло семейство са. Но смисълът е, че трябва да се комбинират двете части. После изпратили двете части в различни посоки, колкото се може по-далеч една от друга. Със сигурност е имало обсъждане да се унищожат и двете части, обаче на някакъв гениален дръвник му хрумнало, че можем да ги продадем зад граница и да си върнем част от направените разходи. — Той продължи с още по-саркастичен тон. — Сигурно е струвало много повече да ги натоварят и извозят до определените складове, отколкото да ги създадат. Така че не ги унищожили, а решили да ги оставят на склад. Част А заминала за Айдахо, част Б — за Калифорния. Част А — за Тексас, част Б — за Невада. Разделяли са братче от сестриче. След което започнало закриването на бази. Инвентарът им го местили както си поискат. Това отива тука, това — там. На този етап работата става малко мъглява — или заради обичайните бюрократични тъпотии, или защото може да се е появил клиент, каквито са слуховете — частите А и частите Б били преместени в базите в нашия щат. Ако обаче слухът за купувач е бил верен, значи сделката е пропаднала, защото и части А, и части Б са си останали тук и се стигнало до втори кръг местене на инвентара. Така част А и част Б били закарани в различни складове, но в една и съща база — базата на военновъздушни сили „Командир Джоузеф“.
Болд каза:
— И така приключва трети кръг.
— Трети кръг всъщност не е приключил още за много от базите. Свели са ги до нещо като складове в режим на поддръжка. Поддържа се инвентарът, но хората са съкратени — чиста далавера си е да задействаш такава схема в година на избори; никой не може да те обвини, че базите са били закрити — просто са със занижени функции, и толкова. Страхотен удар! В резултат на това там са останали само по няколко души административен персонал. Военни полицаи — да охраняват входовете. Но иначе официално там няма никой. А секретните материали възлизат на по-малко от двайсет процента от предишната им бройка — когато базите са били действащи.
— Слабо място.
— Точно. И много подходящо за далавери.
Болд предположи:
— Никълъс Хол е бил военен полицай в „Командир Джоузеф“.
— Бил е. Обаче дали той е организаторът, или някой му е подшушнал, че може да завърти нещо от това, което пази, не знам. Но господин Обгоряла ръка е бръкнал в меда и е припечелил доста, за да си подслади дните. — Поглеждайки през прозрачната стена, Ла Моя завърши: — Чудя се дали не обмисля да започне тренировки по тенис на маса…
Болд се разсмя гръмогласно, след което въздъхна с облекчение:
— Добра работа, Джон.
— Дяволски добра. Бих казал, че съм си заработил поне десет минути с него, а, сержант?
Дафи малко преди това беше излязла от „Бокса“ и тъкмо влизаше при тях, когато чу последните думи на Ла Моя и моментално отказа:
— Нека да го оставим за малко на мира. После пак ще се заема с него.
Ла Моя се беше оказвал невероятно ефективен при разпитите. В момента Болд си помисли за него като за неочакван коз. Знаеше как да играе според правилата, както и противно на всякакви правила. Можеше да стане както пръв приятел със заподозрения, така и най-големият му враг. Затова каза на детектива си:
— Само не го докосвай.
Дафи, която знаеше до каква степен Болд ставаше непоклатим, когато вземеше решение, даде следния съвет на Ла Моя:
— Не му задавай никакви въпроси. Само говори, не спирай да му говориш.
— Матюс — ухили се Ла Моя, — казвал ли съм ти напоследък колко те харесвам?
Тя повтори:
— Никакви въпроси. Притисни го с поток от думи.
Ла Моя тръгна към „Бокса“, издърпа нагоре панталоните си и отвори вратата. Погледна към Болд и прошепна:
— Сигурно ще ти се наложи да обърнеш лентата.
Болд и Дафи гледаха и слушаха. Откъм микрофона, монтиран под долния ръб на прозрачната повърхност на стената, чуха Ла Моя да казва:
— Обзалагам се, че си цар в хандбала, Ники. — Отмести празния стол с крак, седна и се наведе напред. — Винаги можеш да получиш работа като инспектор по качеството във фабрика за ръкавици с един пръст. Нали си виждал надписите — „Проверил контрольор номер тринайсет“. Такива ми ти работи.
Ла Моя за момент се загледа в Ник.
— Как беше животът в „Командир Джоузеф“, когато всички напуснаха?
Заподозреният видимо пребледня.
Зададе му въпрос — не се съобрази със съвета на Дафи. Никакъв отговор не последва.
— Какво още? — продължи той. — Би могъл да удряш барабана в някой военен оркестър, марширувайки по улиците. А защо не се захванеш със самите улици? Можеш да станеш пътен полицай, Ники? Изтощително е, знам, че приятелчетата там не са голяма стока, но пък работиш за доброто на обществото, нали така? — Продължи: — Би могъл да караш камион — хващам се на бас. С една ръка и какво от това? Би могъл да караш и да си въртиш далаверите. Сигурно можеш и да го набуташ на съкилийника си с малко помощ?
С пауза от не повече от секунда Ла Моя продължи:
— Знаеш ли кой съм аз, Ники? Аз съм тоя, за когото си се притеснявал да не влезе през тази врата. Срещал си ме в новобранския лагер. Виждаш ме в среднощните си кошмари. Аз съм тоя, който ония там — и той посочи към прозрачната стена — не могат да контролират. Аз съм тоя, който не дава пет пари, Ники. Болд и Матюс, те се отказаха. Аз обаче не се отказвам. Аз съм този, който върши мръсната работа тук. Нали знаеш как е във футбола? Аз съм защитникът — последният човек между теб и зоната, където е краят на играта, зоната на смъртта. А защитниците са си направо луди копелета. Нали разбираш? Я излез насреща на един сто и трийсет килограмов защитник с всичките му подплънки и каската — ще подлудееш, нали? И какво от това? — Ла Моя удари по масата толкова силно, че микрофонът изпращя. — Бил си пазач на „Командир Джоузеф“. И си решил да припечелиш малко доларчета. Не ми клати глава, приятел, защото знам каквото знам. И знам всичко за теб. И ти знаеш, че знам. Ако искаш да ми кимнеш за потвърждение, добре, направи го. Но не ме лъжи. Не се ебавай с мен. Матюс, тя е изключение от правилото, дето важи тука. И така, сега аз ставам правилото. Трябва или да си го набиеш в главата, или ще умреш — мен това не ме интересува, но да ме лъжеш — няма да стане. При никакви обстоятелства да не си го позволяваш.
Пак пауза, колкото да си поеме дъх.
— Може би трябва да се представя — продължи Ла Моя. — Аз съм тоя, който познава всички. Питай когото искаш. Аз съм тоя, който казва на надзирателя да те сложи при някой сапунар, и той ще го направи; аз съм тоя, който казва на готвача да ти сложи хлебарка в супата, и той го прави. Имам много приятели. И много лесно ги завъждам. Както ще се сприятеля и с теб, нали, Ники? Приятелчета сме, нали? Хайде сега да ми кимнеш, Ники.
Ако Болд не беше виждал този номер да проработва десетки пъти преди това, сега щеше направо да остане шокиран, като види как заподозреният послушно кимва.