— Естествено.

— Тя те спечели завинаги. Ето това е. В деня, в който се роди Майлс, разбрах, че съм те загубила завинаги.

Беше точно тази тема, която изобщо не му се искаше да обсъжда.

— Какво ще каже Оуен за момчето?

— С момчето ще се настаним в плаващата къща — отвърна Дафи. — Оуен и аз… — не довърши тя, вместо това предпочете да надигне бирата. — Наистина сме добре — довърши.

— Не си ме загубила — каза Болд.

— Разбира се, че съм. — Не смееше да го погледне. — Ние имахме своя шанс — напомни му тя. — Не съм като лисицата от приказката за киселото грозде. — След което изрече замислено: — Може би между нас нямаше да се получи. Кой знае?

И двамата знаеха, че щеше да се получи, помисли си той. Между тях винаги се беше получавало. Това си мислеше, но каза друго:

— Аз тогава се бях разделил с жена си. Без да сме се развеждали…

— Не ми напомняй. Много добре си спомням онази нощ. Чудно как някои неща се врязват в паметта, а други — не. Аз съм тази, която би трябвало да може да обясни как става така, нали? Затова ми беше обучението, специализацията, стажът. А къде остана животът ми? Забрави! Обективен и субективен подход — ето това е. В непроходимата мъгла. На Боб Дилън ли беше, или на Джони Мичъл? Може и двамата да имат такава песен. Хей — подвикна му тя закачливо, — ти от дете ли харесваш джаза, или имаше преходен период? Фолк рок? Рок? Или ей така, просто влюби се в джаза и край.

— Може да дойде ден, когато нашите партньори умрат, искам да кажа, това ще бъде нашият ден.

Не беше сигурен защо й казва това.

— Като в „Любов по време на холера“4 ли?

— Не съм чел тази книга.

— Много си загубил. — След което добави сънливо: — Била е писана за нас, така смятам. Може би си прав. — И допълни: — Доста некрофилско обаче.

— Работата е там — смени той темата, — че момчето може да промени хода на разследването.

Позата, в която се беше излегнала Дафи на леглото — подпряна на един хълбок, с кръстосани крака, с ръка, свита в лакътя и подкрепяща главата й — цялата тази гледка му идваше малко в повече. Тази нейна буйна коса, леко премрежените от изпитото количество бира очи и сънливият й вид…

Тя каза:

— Чудя се защо така съм се прехласнала по теб…

— Не си.

— Съм, съм. И двамата го знаем.

— Ще поставим Ричланд под наблюдение — каза Болд. — Също и Гарман, смятам, че трябва.

Тя продължи:

— Разбирам го от начина, по който ме гледаш понякога. Не ти ли идва наум, че и аз мога да изпитвам същите чувства? До мозъка на… костите ми?

— Тя ще ни се обади ли, ако той се появи? — попита той.

Дафи отвърна на секундата:

— При положение, че при нас е момчето, ще се обади. На нейно място най-голямото ми притеснение ще е заради това, че щатът веднъж като го всмуче в системата си, и повече няма да го пусне.

— Дали от социални грижи изобщо ще му позволят някога да се върне при нея? — усъмни се той. — Нямат кръвна връзка помежду си, нали?

Разнесе се сигнал на мобифон. Болд стана и се протегна, за да го вземе, но се оказа, че се обажда нейният, в чантата й. Тя се отзова, известно време слуша, после пак проговори.

— Да, разбрах. — И натисна бутона за прекъсване на връзката. На Болд поясни: — Става въпрос за заподозрения в убийството в скривалището, решихме да проверим дали има дете със същата фамилия в училищата в квартала. Сюзан е проверила училищните списъци и ми съобщи какво е открила. Вече знаем името на момчето: Бенджамин Сантори. — Тя примигна. — Хубаво име, нали?

— Това е само началото — каза той, опитвайки се да остане спокоен.

— Ето това е — възкликна тя. — Началото за нас, краят за него. Той е на дванайсет години, Лу. Видял е труп. Видял е размяна на наркотици на летището. Тя го защитаваше от нас, от съда, от казването на истината. Можем ли да я виним?

И отпи голяма глътка бира.

— Ще те откарам с колата си и ще се върна с такси. Обещавам.

— Тогава ще изпия още една — каза тя и му подаде празната кутия.

Кутиите с бира лежаха в кофичка сред кубчета лед.

— Първокласно обслужване — произнесе нервно Болд, подавайки й бирата.

— Обещавам да не хапя — каза тя, надигайки кутията.

Болд не беше много сигурен. Вече за нищо не беше сигурен. За втори път се разнесе сигнал на мобифон. Болд не се помръдна, но след като Дафи притисна своя до ухото си и поклати глава в отрицателен жест, все пак се наложи да протегне ръка.

— Болд! — отсече той, след което закри с шепа микрофона и каза на Дафи: — Ла Моя.

Няколко пъти изсумтя в микрофона, давайки израз на нетърпеливото си очакване детективът да стигне до най-важното и същественото. Ла Моя говореше развълнуван за скенери, за попадения, разпростирайки се надълго и нашироко за контактите си в сферата на услугите — той беше известен именно с това — с невероятно широката мрежа от познанства във всички сфери на живота.

Болд изслуша напрегнато Ла Моя и след като детективът най-накрая стигна до най-важното откритие, което беше направил, натисна бутона за прекъсване на връзката — сърцето му като че изобщо беше забравило да бие.

— За бога! — възкликна Дафи, виждайки реакцията му. — Какво толкова ти каза?

Болд си пое дълбоко въздух, издиша тежко и притвори очи. След като ги отвори, каза:

— Проверил е кои имена и адреси отговарят на номерата на кредитните карти и чековите книжки, с които са платени закупените стълби „Вернер“… — Дафи знаеше, че не трябва да го прекъсва. Болд я погледна право в очите и хвърли бомбата: — Стивън Гарман е купил една от въпросните стълби „Вернер“ преди две години, от една железария на Осемдесет и пета улица. — След което заключи: — Сега трябва да разберем дали още я притежава.

Болд не откара Дафи до дома й, тъй като тя беше настояла да дойде с него с аргумента, че тя е провела първия разпит на Гарман. Докато се придвижваха с възможно най-висока скорост на разстояние двадесет пресечки северно от хотела на Болд, тя не пропусна на няколко пъти възможността да му го напомни и да натърти, че го е предупредила.

— Не могат да се арестуват хора само заради изградено мнение — реагира той едва при третото напомняне.

— Бирата ме кара да говоря така — оправда се тя.

— Е, добре, помоли тогава бирата да си трае, когато отидем там — сопна й се той. — Отиваме там от чисто любопитство, нищо повече.

Но бирата отново проговори:

— Пълни глупости — и ти го знаеш много добре. Ако стълбата е при него, ще открием и съвпадение в отпечатъците. Обаче няма да е там. На него това доказателство му е известно.

— Което ни кара да се запитаме обаче — контрира Болд, — защо, след като знае за откритите отпечатъци до къщата на Инрайт, е използвал същата стълба и до моята къща?

Думите му се завъртяха из вътрешността на колата като ято уловени в капан птици. Болд притихна, притиснат от логиката на собствените си заключения. Защо наистина?

— Ние не отиваме при него просто за да си побъбрим — това и на двамата ни е ясно. Защо тогава поиска полицейско подкрепление? Ще ти кажа защо: защото смяташ да му щракнеш белезниците и да го закараш на разпит в „Бокса“. За това съм ти необходима и аз. — Тя се принуди да се улови за плота над таблото, тъй като Болд рязко сви встрани. — Какво правиш сега?

— Не съм си представял, че някога ще се зарадвам на факта на всеки ъгъл да има и кафене. — Тя го изгледа неразбиращо. Той я осведоми: — Права си. А сега да ти вземем една чаша силно кафе.

Макар да не беше много съгласна, Дафи остана в колата, щом стигнаха пред къщата на Гарман. Болд и Ла Моя, който беше пристигнал две минути след тях, се запътиха към входната врата. Патрулната кола с единствения полицай в нея се показа наполовина от съседната пресечка.

Гарман беше с очила за четене, памучен пуловер и дънки. Пейджърът му висеше, прикрепен за колана.