Провалът беше в основата на повечето лични проблеми, които тя като професионалист трябваше да полага усилия да разреши. Провалът да се справиш със системата, която отблъскваше всякакъв шанс за усъвършенстване на закона. Провал в усилията да прочистиш улиците от калта и тинята, от боклука и утайката. Провал в усилията да помогнеш или да убедиш висшестоящите във важността на случая. Провали и у дома: в диалога; в леглото; като родител; като партньор. Тези провали вършеха разрушителната си дейност бавно, незабележимо. В момента, когато започнеше да боли, на практика се оказваше, че е твърде късно да се сложи край на разрушенията, единствено можеше да се направи опит да се запуши дупката, да се намери нещо, с което да се запълни празнотата. Това нещо се явяваше под формата на цигари, на алкохол, на кокаин и амфетамини, пристрастеност към секса или към физическото насилие. Ранните предупредителни сигнали бяха дръзко поведение, бурно несъгласие с най-обикновени неща, отсъствие от работа или училище.

С течение на годините тя беше разбрала, че и заподозрените не бяха по-различни: заменяха болката с престъпление. И тя не беше по-различна. Самото предположение, че може да се провали, й причиняваше болка.

— Никого не съм убивал — изрече Хол. — Никога. Трябва да разберете. Повярвайте ми. Никого. Никога.

— Ръката — вметна тя, знаейки, че тя е неговата болка. — Разкажете ми за ръката.

— Не!

— Хората се заглеждат в нея и извръщат глави. Говорят зад гърба ви. Карат ви да мислите за нея, даже и тогава, когато сте успял да забравите. И така не можете да избягате от това. То ви следва навсякъде, залепило се е за вас като друг човек — някой, когото изобщо не разбирате.

— Сега не говорим за ръката ми.

— Аз говоря.

— Говорим за обвиненията в убийство. Никога…

— Аз говоря за ръката ви — прекъсна го тя. — Мислите, че работя против вас? Може да се окаже, че е била удушена с голи ръце. А на вас това ще ви е от полза.

— Истина ли е? — попита той.

— Казах може да се окаже. Сега ми разкажете за тази ръка. Откога е така?

— Три години и седем месеца — отвърна той.

Очите му добиха унесен израз.

— Как стана?

— Беше нещастен случай. Бях на дежурство…

Тя довърши:

— Във военновъздушни сили.

— Аха и какво от това?

— Как стана?

— Бяхме заложили взрив. Фосфорест. Направи засечка. Оказа се, че проблемът е в детонатора. След това избухна по-рано.

Тя се загледа в обгорялата му ръка — достатъчно дълго, за да е сигурна, че той изцяло е погълнат от мисълта за нея. След това го попита:

— Защо бяхте в онази къща?

Той извърна глава.

— Защо не ми кажете? — подкани го тя. — След като не е свързано с жертвата.

Ноздрите му потръпнаха, а в очите му се появи див израз. Обясни просто:

— Едно дете ми открадна парите.

Дафи усети прилив на ентусиазъм. Още, подкани го тя мислено.

— Казаха ми, че са в къщата. Кълна ви се. Нали ги намерихте у мен — това са моите пари.

Тя го попита:

— Знаете ли какво са открили във връзка с трупа — от лабораторията? И в скривалището, където е бил?

И тя пръсна документите, които й беше дал Болд върху масата.

— Казвам ви, изобщо не знам за никакъв труп.

Тя реши да възприеме по-груб подход, да се държи заповеднически, по военному — ситуация, напълно позната на Хол. Пое дълбоко от вкиснатия въздух на стаята и тръсна:

— Виж какво, господинчо, като ти задавам въпроси, очаквам нещо повече от обикновен отговор, очаквам да ми се каже истината. Ако истината ти идва в повече, тогава няма какво да правим тук. Сега разбра ли ме, господин Хол?

— Да, госпожо.

— Така е по-добре. Сега ще ти кажа какво са открили в скривалището, освен трупа. А в замяна на това искам да ми кажеш истината — за разнообразие — и тогава може би, казвам може би, ще мога да ти отърва кожата от сержант Болд, който изобщо няма да се церемони и ще те прати в затвора и повече няма да ти обърне внимание. Да не мислиш, че сержант Болд го е грижа за твоята версия?

— Не, госпожо.

— Точно така. Не се интересува. Бюрото му е задръстено от нерешени убийства, а от негова гледна точка по този случай всичко е ясно. Ти си поредната бройка. От негова гледна точка следващата ти спирка са предварителният съд, съдът със съдебни заседатели и килията за смъртници. — Тя потупа по документите пред себе си, събирайки целия гняв, на който беше способна, и давайки му израз в неумолимия си и пронизващ поглед. — Ясна ли съм?

— Да, госпожо.

— Сега вече имам чувството, че нещата ще потръгнат, Ник. Имам чувството, че ще започнем да се разбираме. И ти ли имаш това чувство?

— Да, госпожо.

— Гледай ме в очите, Ник. Така е по-добре. Нали?

— Да.

— Открили са твои отпечатъци в скривалището, Ник. Където са открили трупа на жената.

Лицето му като че замръзна, в изражението му имаше и шок от изненадата, и осъзнаване какво го очаква.

Тя обясни:

— В това няма никакво съмнение. Разбираш ли сега какво се получава? Това, което ние наричаме улика. Доказателство. И то ще ти спечели смъртна присъда.

Известно време Ник не можеше да произнесе и една дума. След това Дафи видя как той излезе от вцепенението, а погледът му стана празен и отсъстващ. Най-сетне проговори:

— Не, вижте… Вие нищо не разбирате.

Тя му отвърна:

— Не, аз нищо не разбирам. Но Болд е убеден, че е разбрал.

— Схванали сте всичко погрешно.

— Това, което аз схванах — поде тя, — е, че — и това го има записано на лента — според думите ти не си бил в къщата друг път, освен тази вечер. „Не съм бил друг път в тази къща. Повярвайте ми“ — изрече тя, четейки бележките си от разпита му. — И аз ти повярвах. Обаче сега не ти вярвам, да не говорим за сержант Болд.

— Не, не — бил съм там — коригира той предишните си показания.

— Това и на нас ни е ясно, Ник.

— Миналата седмица — добави той.

— Значи казваш, че просто случайно си бил в скривалището. Така ли? — смръщи се тя и добави със саркастичен тон: — Е, това обяснява всичко! Вече няма нищо неясно за мен. — Тя изправи гръб и приглади косата си. Усещаше се много изморена и в същото време във върхова форма. Такъв тип работа обичаше. — Не е открит начин да се разбере от коя дата са дадени отпечатъци. Кои са по-стари и кои — по-нови. Не може да не го знаеш. Дали са от миналата седмица, или от миналата година, за момчетата от лабораторията няма значение. И за съдебните заседатели няма да има разлика. — Тя впи очи в неговите и направо го помоли: — Помогни ми! Кажи ми какво, по дяволите, си правил там, Ник? Как да обясним отпечатъците ти в скривалището на Болд? Ти ли уби тази жена?

— Не, не, не — изпъшка заподозреният, клатейки яростно глава и удряйки с обгорялата ръка по масата.

— Тогава говори.

— Бях на летището — изрече той, напускайки тъмнината на несигурността и лъжата и стъпвайки най-сетне върху стабилната почва на истината.

Изповедта се точеше лека-полека, признанията идваха едно по едно, разглобявайки скалъпената конструкция на фалшивата истина и позволявайки на действителната истина да заеме нейното място. Дафи имаше чувството в такива случаи, че копае в мокрия пясък под грохота на настъпваща вълна — хвърляше пясъка настрани, за да може водата да запълни дупката.

— Там не си бил сам — каза тя.

Той поклати глава, белезниците издрънчаха върху масата.

— Хайде, помогни ми, Ник…

Тя се изправи, опря ръце върху масата и се наклони напред.

— В този танц човек не може да е сам. Болд обаче има начин да се справя в такива случаи — заплаши го тя. — Просто ще те настани не където ти се полага. Случайно ще те прати в килия с разни извратени типове, които наричат сапунари — слагат ти сапунчето отзад — после има да висиш в тоалетната с часове, да хленчиш и да се чудиш дали не си прихванал някоя зараза. И кого ще го е грижа вече за смъртното ти наказание — продължи тя, — ако се открие зараза? Никой, просто няма да те погледнат. Това е начинът на Болд да раздава правосъдие — излъга тя. — Той е от старата школа. Ще ти каже, че го е грижа, обаче няма да е така. Той се стреми да докаже висок процент разкриваемост. Само така ще отчете успех. Ти просто си една бройка. Арестували са те, сега искат да приключат случая. Сам прецени, Ник. Животът ти направо се изнизва през вратата на тази стая.