Дафи пое смяната си и към края й вече беше успяла да разхлаби съпротивата му, противопоставяйки Болд на себе си, говорейки му, че той е от стария тип полицаи и че такива хардлайнери като него не търпят жени да вършат същата работа като тях, не им харесва, че разпитваните винаги се сприятеляват с нея.

— С доста неща трябва да се примирявам тук — довери му тя.

Хол имаше жилава коса и светлокафяви очи. В подножието на шията му отляво имаше тъмнорозово петно — родов белег, а не изгорено. Ръцете му лежаха в скута, оковани в белезници.

— Отнасят се с мен като със сексуален обект — задълба Дафи. — За повечето съм само цици и дупе. А аз съм просто различна — каза тя, напомняйки му индиректно за обгорялата му ръка, която също го правеше различен в очите на другите — и затова ми се доверяват.

— Много добре знам за какво говорите.

За трите часа и двадесетте минути работа с него това беше четвъртото му по-дълго изречение. Дафи усети тръпки на възбуда.

— Заради ръката — изрече с разбиране тя.

Той кимна.

— Хората мислят, че си ненормален.

— Съвсем вярно.

— Защото е вярно и за мен — каза тя. — И аз съм ненормална, защото не пикая права.

Искаше да му създаде колкото се може по-конкретна представа за себе си, да го накара да мисли за нея като за жена, а не като за полицай; да противопостави себе си на останалите — положението, в което самият Хол се намираше в момента.

Той се усмихна.

Само от тази негова усмивка Дафи можеше да си извади следното заключение за неговия характер: внимателен, мил, чувствителен. Не че вярваше, че действително е така.

— Имате ли братя и сестри? — попита тя, знаейки предварително отговора.

— Аха. По-малка сестра.

— А родителите?

— Мъртви са. Баща ми — в катастрофа на магистралата. Майка ми… Тя просто се самоубиваше с алкохол. След смъртта на баща ми и всичко останало.

— И моите също ги няма — излъга тя. — Тогава направо стигнах до дъното. Мръсен период.

— Баща ми карал свине от Де Моан за Линкълн. И знаете ли какво станало? Казаха, че едното от колелата попаднало в канавката. Всички прасета се събрали на една страна, катурнали ремаркето и то повлякло и кабината. Камионът се преобърнал на средата на шосето. И това е. Тогава бях на четиринайсет.

Тя му кимна съчувствено. Вдигна ръка и се почеса по врата, давайки по този начин уговорения знак на Болд.

Сержантът нахлу в залата за разпити начумерен и гневен.

— Сега е мой ред — обяви той. — Ти напускаш.

— Няма начин — възпротиви се Дафи. — Той не иска да говори с теб.

— Това ама изобщо не ме интересува — отряза я Болд. — Убил е една жена и я е напъхал в скривалището…

Както седеше, Хол се извърна към него и отпусна ръце върху масата.

— Това са пълни глупости.

— Ти ме прекъсна, сержант. — Тя погледна часовника си. — Не сме свършили още с Ник — каза тя, наричайки го с умалителното му име. До този момент го беше наричала само Никълъс. Идеята й беше да установи връзка помежду им, изолирайки Болд, доколкото беше възможно. — Имате ли нещо против, ако ви наричам Ник? — обърна се вече към заподозрения, който изглеждаше объркан и изплашен. А на Болд подхвърли: — Ако Ник иска да говори с теб вместо… — И остави нарочно изречението недовършено.

— Не! — възпротиви се заподозреният.

— Ето, виждаш ли? — натърти тя, извръщайки се към Болд. — Трябва да изчакаш да ти дойде редът.

— Нищо няма да изкопчиш от него — настоя Болд. — Нека аз да го подхвана. Такива като Ник са ми ясни и малко ми остава да го накарам да пропее.

— Не се отказвам — противопостави му се Дафи. — Изходът е там. — След което добави: — Ако главата ти не е твърде дебела, за да се промуши през нея. — И тя погледна към Ник. Заподозреният се ухили. Чудесно, помисли си тя. Мой е. — Напусни! — изсъска на Болд.

Сержантът хвърли поглед на Хол и излезе от тясната стая.

— Тези обвинения са пълни глупости — изрече на един дъх Хол. — Не съм убивал никаква жена.

— Вижте, по-добре е да не се правите на ням — каза тя и продължи с любезен и спокоен тон: — Ако повярват, че ми сътрудничите, ще можем да ви оставим тук. Иначе ще ви изпратят в щатския затвор. Защото веднъж като ви затворят там, могат да минат седмици, даже месеци. А сега в съда са затрупани с много дела.

— Аз не се правя на ням — отрече Ник. — Не знам нищо за никаква жена.

— Вижте, работата е там, че могат всякак да докажат, че сте бил в къщата. А какво сте търсил там, ако не да премахнете уликите, че сте я познавал?

— Не я познавам.

— Не сте я познавал — поправи го тя. — Пак ви казвам, тези момчета нямат много ум в главата. — Повишавайки тон, тя продължи: — Толкова са тъпи, колкото изглеждат. Изобщо не им щракат релетата.

— Те наблюдават ли ни сега? — попита той.

Тя кимна утвърдително.

— Подслушват ли ни?

Тя отново кимна.

— Можем ли да говорим — само вие и аз? Без тях?

— Ще проверя.

— Проверете — помоли той. — Ще говоря с вас, но насаме. Нали разбирате? Без записи.

— Добре — кимна тя. Всичко казано в тази зала се записваше. В тетрадка, на касетофон или с камера. Но закон за „Бокса“ беше да се угажда на клиента. — Нека да проверя — избъбри, давайки му надежда.

— Не съм убивал никаква жена — повтори той, повишавайки тон. — Никога не съм бил в тази къща. Повярвайте ми.

Тя излезе от стаята. Болд и Шосвиц я посрещнаха на вратата, водеща към зоната с офисите.

— Страхотна си — възхити й се Болд.

— Мисля, че потръгна.

— Мислиш? Ти направо го срази — похвали я Болд.

— Смятам, че ще разкаже за срещата на летището — каза тя, — ако го притиснем с обвинението в убийство.

Шосвиц напомни:

— Срещу Сантори сме повдигнали същото обвинение.

— Той не го знае — възрази му Дафи, след което попита Болд: — Какво става с микробуса и с фургона, в който живее?

— От лабораторията са проверили микробуса. Кучетата не са надушили нищо.

— Как така?

— Защото няма въглеводороди — отвърна просто Болд. — Тренирани са да надушват само тях. Такъв е изводът. — Болд ги остави за миг и отиде в офиса си, взе от бюрото фотокопия на доклади от лабораторията. Подаде ги на Дафи и натърти: — Ето ти оръжието, с което можеш да го притиснеш.

Тя прегледа документите в ръцете си, сравнявайки данните от цялостния доклад и паметната записка, която според отметката беше съставена само преди двадесет минути.

— Сгрешили ли сме? — попита тя Болд зашеметена.

— Изобщо няма да ни навреди, ако ни отговори на някои въпроси.

— Нещо против аз да му задавам въпросите? — попита тя. — Или държиш да си ти?

Шосвиц се намеси, за да ги предупреди:

— Много внимавайте как ще се справите. Не искам никакви…

— … издънки. Разбрано — довърши тя.

Болд й каза:

— Твои са, ако ги искаш.

Тя засия. Лейтенантът поклати глава от неудоволствие и се отдалечи.

— Не е особено доволен, че момчето е при теб. Притеснява се, че това ще ни излезе през носа.

Тя усети как се изчервява.

— И преди сме постъпвали така. Шосвиц си е такъв, за всичко се притеснява. — После махна с ръка в посока към залата за разпити. — Да отивам ли?

Болд й рече насърчително:

— Прегази го.

— Ще ни оставят да поговорим насаме — информира тя заподозрения. В маломерната стая беше горещо и тя се почувства неудобно. — Няма да подслушват без мое знание — додаде.

Това не беше лъжа, въпреки че тя я използва, за да го заблуди. Те подслушваха, и то с нейно знание. За нея най-важното беше да измъкне Бен от бъркотията. Това можеше да стори само при пълни самопризнания, удостоверени с подпис. Независимо от усилията, тя не виждаше това да става; почувства се обезсърчена, но не победена. Човек трябваше да улучи правилния подход; защото един разпит беше като течна маса — непостоянен и променлив.