Натисна бутона на приспособлението, прикрепено към колана му, включвайки се по този начин на радиочестотата на спасителния отряд.
— Пост номер три — представи се той шепнешком. — Зрителен контакт с възможен подозрителен субект. Пет-нула метра. Точно пред мен, с малко отклонение наляво. Височина: едно-пет метра. Чакам нареждане.
— Всички да спрат — разнесе се гласът на командира в ухото на Коул.
Редицата замръзна, докато в същото време командирът се свърза с командния пулт в оперативния микробус — Коул знаеше какво щеше да се случи. Щяха да наредят най-малко на четирима да се насочат към дървото.
С напътствието на Господ, помисли си Коул Роби, операцията свърши още в самото начало. Бяха открили търсения човек. Стоеше на мястото си, с очи, втренчени в онова невидимо дърво, надявайки се с огромна доза увереност, че това, което беше видял, няма нищо общо с авиационния трафик, а преди всичко и единствено със заподозрения, когото бяха излезли да търсят.
И както се разбра впоследствие, именно заради пренебрежението му към очилата за нощно виждане, когато избухна огнената стихия, Коул Роби се оказа единственият полицай от спасителния отряд, който беше без очила и не беше ослепен от ярката светлина; единственият полицай на мястото на операцията, който се оказа способен да действа, да види въртящото се тяло, обхванато от пламъци, като подпалила се коледна елха.
След това, когато той се затича към облечената като с пламтяща оранжева дреха фигура, която се въртеше, като че танцувайки за първи път непознат танц, чу от нея да се носят крясъци — крясъци на жена. Това наистина беше жена. Жена, изгаряща от болка и страх. От огън. И което беше най-лошото, беше глас на приятел. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се убеждаваше, че това — с всяка изминала минута заприличваща на не човек — беше гласът на помощник-детектив Кони Бранслонович.
Болд откри камиона на „Контрол по животните“ паркиран нагоре по хълма над къщата му, между „Грийнууд“, парк „Уудланд“ и съвсем близо до мястото, което бяха нарекли най-вероятният маршрут за бягство на подпалвача.
Огледа се из алеите, покрай къщите, нагоре и надолу по пътя, надявайки се все някъде да зърне Бранслонович. Носеше универсално уоки-токи в джоба на якето си, свързано с кабел към слуховото апаратче в ухото му. Надяваше се да чуе гласа на Бранслонович или на диспечера, обявяващ, че най-накрая е влязла във връзка. Вместо това чу нареждане за тридесет и четиримата полицаи да напуснат прикритието на автобусите и да затегнат мрежата около подпалвача. Операцията навлезе в решителната си фаза.
Радиоканалът преля от раздавани и потвърдени команди, след като цяла една малка армия униформени полицаи плъзна из улиците около къщата на Болд.
Членовете на спасителния отряд се намираха в парка, подредени в една линия, преграждайки пътя за отстъпление на подпалвача. Изведнъж всички тези усилия се сториха съвсем излишни на Болд, така абсурдни. Защото бяха основани на предположението, че къщата му беше подготвена за взривяване със запалителната смес, намираща се някъде вътре в нея — нещо, което до този момент не беше доказано. В мислите си върна събитията назад, за да си припомни логиката на действията си, казвайки си в същото време, че това щеше да му потрябва впоследствие, за да защити взетото решение пред началниците. Но колкото повече претегляше умозаключенията си, толкова повече се убеждаваше, че е бил прав. Щом като униформените полицаи бяха пуснати в действие, значи всеки момент пожарните коли и подвижната лаборатория щяха да се озоват пред къщата му — факт, който със сигурност щеше да прогони подпалвача, ако приемеше за валидна и в този случай теорията, че подпалвачите обикновено наблюдават избухването на пожарите, които бяха подготвили. Макар да съзираше логиката, не беше сигурен, че това обяснение щеше да се възприеме от началниците. Лесно беше да убеди Шосвиц, но той и Шосвиц работеха вече дълго време заедно, бяха си изградили определени делови взаимоотношения и лейтенантът беше привикнал да се доверява, макар и неохотно, на логиката на своя сержант. Но това изобщо не означаваше, че и другите ще го разберат. Едва ли.
Непосредствената задача, с която беше дошъл тук, беше по-разбираема и за самия него: налагаше се да мисли като полицай, за да се опита да възстанови маршрута на Бранслонович. Спря и се огледа наоколо, давайки си сметка каква тъмна нощ им се бе паднала за операцията. Извърна се към къщата си, гледайки я този път с други очи — като мишена. Подпалвачът щеше да поиска да си осигури добра видимост, а най-добра видимост можеше да му предложи само хълмът, което обясняваше местоположението на паркирания камион. Бранслонович веднага беше оценила важността на височината на този хълм. Ако подпалвачът искаше да види повече, отколкото само издигащи се в небето пламъци, тогава трябваше да отиде в парка. Болд се втурна към хълма, тичайки с все сила, привел се напред, питайки се как си беше позволил да надебелее до такава стенен, обещавайки си да предприеме нещо по този повод. Някой ден.
Подпалвачът се нуждаеше от място с добра видимост, където можеше да се скрие — изоставена къща може би — или където можеше да застане, без да предизвика нечие подозрение — преструвайки се на елтехник, телефонен техник или кабелен техник. Болд вдигна поглед нагоре и огледа района; не искаше обаче да стои така, зяпайки нагоре, от страх, че ще бъде забелязан, затова бързо се отказа от намеренията си. Заля го вълна на още по-силен страх — ако Бранслонович беше вървяла така, оглеждайки стълбовете, покривите, прозорците, може по този начин да се е издала. Може би, помисли си той, е постъпила достатъчно умно и го е правила в съпровод на думи от рода на: „Пис-пис, котенце“, или нещо подобно. Дали не е тръгнала и тя към парка?
Започна да катери хълма с малко по-забързани крачки, отколкото би подобавало на обикновен минувач. Прииска му се да извика:
— Обади се, Бранслонович. Обади се, Бранслонович.
Колкото по-нависоко се катереше, колкото повече къщи подминаваше, толкова повече го влечеше към парка. Само трябваше да пресече „Грийнууд“ и щеше да се озове сред тъмнината, където човек можеше да се крие на воля. Бранслонович може да се е почувствала по съвсем същия начин: защо да се мотае между къщите, след като само паркът предлагаше такова изобилие от подходящи места за криене? Освен това, продължи размишленията си Болд, за един служител на „Контрол по животните“ беше абсолютно естествено да претърсва парковете. Болд ускори ход. Бранслонович беше в парка — знаеше го, все едно някой му го беше съобщил, макар да не можеше да обясни откъде го знаеше. Знаеше го по същия начин, както знаеше и че къщата му е подготвена за взривяване.
Прекоси тичешком „Грийнууд“, насърчавайки се мислено да се движи по-бързо и по-бързо.
Навлезе в парка и продължи да бяга.
Чу гласа й, преди да я види между стъблата на високите дървета. Намираше се може би на тридесет или малко повече метра пред него. Светлината на фенерчето й беше насочена високо към клоните на дърветата, покрай които минаваше. Не можеше да я разпознае като Бранслонович, не и от такава голяма дистанция; но знаеше, че е тя. Беше като хрътка, уловила следата на подпалвача. Болд много добре я разбираше.
— Хей! Вие ли сте ловецът на кучета? — извика той, стараейки се да й подскаже по този начин, че знае коя е, и едновременно с това постъпвайки като истински професионалист по време на операция. — Вие ли търсите добермана?
Тя изглежда не го чуваше, гласът му се губеше между дърветата. Той си пое дълбоко въздух, за да извика по-силно, но преди още да оформи устните си за първия звук, от земята от дясната й страна се надигна огнен гейзер. Беше стъпила върху жица или върху самия детонатор.
Фигурата пред него беше моментално подхваната от синкаво-жълти пламъци, както и стъблото на най-близкото дърво. Завъртя се веднъж, с протегнати настрани ръце, и извика за помощ — вик на пареща болка и ужас. След което му се стори, че тя експлодира, от олюляващото й се тяло се разхвърчаха синьо-жълти светещи късчета, прилични на разпукващ се букет от фойерверки на фона на тъмната гора. А това, което остана от тялото й, се залюля напред и рухна. Кората на съседното дърво експлодира в тъмночервено — като че беше съдържала гориво, а не живо дърво вътре в себе си — изпълвайки тишината на нощта с шумове, прилични на топовни гърмежи. Ударната вълна лиши Болд от равновесие и го изхвърли, поваляйки го по гръб, на разстояние десет метра от мястото, където беше стоял. Имаше чувството, че е ослепял, оглушал и като че гърбът му беше пречупен на няколко места. Откъм Бранслонович се раздаде един последен смразяващ кръвта крясък; как беше възможно това, след като почти нищо не беше останало от нея. Тази мисъл порази Болд както лежеше върху влажния килим от нападали листа, а ушите му се пълнеха с последния стон, възвестил края на жизнения път на Бранслонович.
