— А къде е тогава? — излая Шосвиц във вътрешността на преоборудвания микробус.
Матовата червена светлина, струяща отгоре, превръщаше гнездата за очите му в черни дупки и удвояваше и изкривяваше формата и на без това внушителния му нос. В този момент в очите на Болд той имаше направо сатанински вид. Зъбите му блестяха в червено. Вдигнатият му показалец се размаха по посока на Тито Лий. Въпросът на лейтенанта беше в отговор на съобщението на Лий, че помощник-детектив Бранслонович, която действаше под прикритието на ловец на кучета, не е в камиона си.
Полицаят от „Полеви операции“ отвърна, на свой ред задавайки въпрос към диспечера:
— Ще можем ли да я открием на оперативното поле?
Шосвиц, който не понасяше да си има работа с предположения, изкрещя:
— Искам я веднага в оня камион, вътре, със заключени врати, в тази минута. Дали може и как може, ще обсъждаме по-късно. Разбрано?
Лий изгледа за миг Шосвиц.
Диспечерът също изглеждаше стреснат и това притесни Болд, защото ролята на диспечера в този вид операции беше една от най-важните.
— Всичко, което можем да направим — обади се Болд, вземайки страната на Тито Лий, — е да се опитаме да я открием. Тя носи ли уоки-токи? — попита той диспечера, за да го върне към обичайната му работа.
— Има радиостанция в камиона — отвърна той, обяснявайки, че би трябвало да чува всички нареждания с помощта на тази радиостанция. — Инсталирах радиопредавател в камиона. Така че даже и да е на разстояние от него, не е проблем веднага да се върне и да се отзове. Няма пълномощия за уоки-токи — допълни той.
Така Болд разбра, че тя, както и други участници в операцията, не разполага с универсално уоки-токи, с което беше възможно да се оперира на секретни честоти — само няколко души разполагаха с тях. Тази техническа ограниченост я изключваше от техния кръг.
Болд каза:
— Може да съм разбрал погрешно, но дали радиопредавателят в камиона ще може да…
— О, по дяволите, прав си — прекъсна го Лий. — Тя е ограничена в рамките на приемо-предаване на близко разстояние.
За да се минимизира радиотрафикът и да се предотврати възможността за подслушване от страна на медиите, за част от приемо-предавателите също бяха въведени ограничения.
Шосвиц се намеси:
— Значи пускаме съобщение по мрежата, че искаме Бранслонович да осъществи връзка с командния пулт. Това ще я накара да се върне в камиона или да се обади от уличен телефон и ще можем да я измъкнем оттам. Ясно ли е? — попита той реторично, като вниманието му вече беше насочено към практическото осъществяване на това. — Хайде, действай — нареди той на диспечера. После извърна глава и улови погледа на Болд. — Какво? — попита го, все така крещейки.
— Нищо не съм казал — сви рамене Болд.
Но вътре в себе си си помисли, че Бранслонович е помощник-детектив и е много добре запозната с полевите операции. Щом е така, значи и друг път й се е случвало да бъде търсена по този начин. Значи, продължи с предположенията си той, първия път, когато получи съобщение чрез универсално уоки-токи, тя щеше да го игнорира и по-късно да се оправдае с това, че връзката сигурно е била много лоша. Втория път може да се види принудена да се обади, но когато тя пожелае — и пак можеше да мине доста време, преди да го направи. При всеки нов призив да се обади щеше да се затвърждава и подозрението й, че истинската причина за тези настойчиви обаждания е единствено обстоятелството, че се намира в опасна зона и тъй като е жена, ония идиоти начело на операцията искат да я изтеглят оттам. А истината беше, доколкото Болд можеше да схване, че тя най-вероятно наистина се намираше в опасна зона, на няколко пресечки от къщата му.
— Ти не си съгласен с мен — обяви Шосвиц, гледайки сержанта си.
— В такъв случай ще ми дадеш ли ключовете си? — каза Болд, изправяйки се от касетата и прегърбвайки се под ниския таван на микробуса.
Отначало усети нежеланието на Шосвиц, но промяната на изражението му подсказа решението на лейтенанта да подбира внимателно битките си — в този случай избраният от него вариант на действие можеше да не даде никакъв резултат, независимо от страстното му желание да не става така. Тъкмо затова подаде ключовете си на Болд. Разбраха се без думи, че Болд е решил сам да тръгне да търси Бранслонович. Лейтенантът не проумяваше какво точно може да е станало, но при всички положения Бранслонович беше в опасност. И Болд изглежда беше уверен в това.
Шосвиц насочи гнева си към диспечера. Още докато стъпваше на земята, Болд дочу как лейтенантът излая:
— Потърси я отново чрез уоки-токито.
Нощта беше безлунна — беше тъмно като в рог. Носеше се дъх на океан, размесен със студения въздух, който извика в съзнанието на Болд спомена за това как беше стоял веднъж на нос Алки и видял празните гнезда вместо очи на полуразложен труп.
Труп, помисли си той, и хукна към колата. Като с ток го прониза усещането, че може да е прекалено късно.
На Коул Роби непрогледната тъмнина под дърветата действаше успокоително. След минута му беше наредено да премине към използване на очилата за нощно виждане, което означаваше да се сложи край на използването на фенерчетата. Това беше умен ход от страна на командира на спасителния отряд, тъй като това позволяваше да се запази тайната за присъствието им на това място, тъй като всеки път, когато видеше припламваща светлинка, за него все едно беше да се използват уоки-токита.
Светът сега представляваше място, оцветено в черно и зелено, с няколко сенки в сиво. Стъблата на дърветата се извисяваха като черни царевични стъбла, за Коул Роби те изглеждаха като неравномерно наредени железни пръчки на решетка от затворническа килия. Трите измерения бяха редуцирани в две — имаше чувството като че влиза в двуизмерен черно-зелен образ на телевизор. С очилата за нощно виждане предметите и движенията се виждаха замъглени, а резките движения изобщо можеха и да не се регистрират. Говореше се, че във ФБР притежават нова разработка на очила за нощно виждане — в момента били подложени на изпитания, което беше евфемизъм за единствено право на собственост. За това, което имаше на разположение ФБР, другите се налагаше дълго да чакат.
Дойде вибриращ сигнал откъм дясната му страна. Коул го прие, изпрати в същата посока свой сигнал, след което го препредаде към полицая, който се намираше на двадесет и пет метра от лявата му страна. Докато правеше всичко това, му хрумна, че действа като на автопилот. Забеляза, че редицата им се разтегля, че разстоянията помежду им се увеличават. В скоро време щяха да излязат извън зоната на достъп на вибриращата сигнализация. Питаше се дали някой друг беше забелязал същото. Точно такива новобрански грешки костваха успеха на операцията. Точно вследствие на тази грешка можеше да се стигне и до убийство на човек.
Движеха се в северна посока, паркът се вливаше в квартала, разположен по склоновете на хълма, спускащ се към езеро Грийн. Светещите прозорци на къщите ослепяваха очилата за нощно виждане, прогаряха бяла дупка сред черно-зелената двуизмерност. След няколко подобни светлинни удара Коул Роби реши да се откаже от тях и ги побутна към върха на главата си. Предишният му опит с подобни топки за голф, както наричаха белите петна помежду си в спасителния отряд, бяха научили Коул Роби, че е по-добре да се откаже от използването на очилата, щом като има все още къщи със светещи прозорци. Дали и другите, или поне някои от колегите му се бяха отказали от очилата, не знаеше и не би могъл и да знае. Разбира се, трябваше да поглежда през тях на всеки четири минути заради вибриращите сигнали, но във времето помежду тях предпочиташе тъмнината без посредник.
В този момент леко припламване на жълта светлина от фенерче високо сред клоните на отдалечено от него дърво го накара да спре. Светлина от самолет, примигнала между клоните, предположи той. Някакъв мокър обект на дървото, отразил светлина, дошла отдолу? Човек? За миг нахлупи очилата, но после се отказа — предпочиташе да се довери на собствените си очи, тъй като периферното му зрение покриваше по-голямо поле. Не можа да се ориентира точно къде беше… Шум на приближаващ самолет го убеди, че… Още едно припламване на жълтата светлина! На височина между десет и петнадесет метра високо в едно от дърветата, намиращо се на около петдесет метра точно пред него.
