Коул Роби се прехвърли през ниска ограда и пое по алея, водеща от аварийния изход на близката къща навън — което се считаше за градска собственост и поради това обществено достояние. Промъкването през дворовете не беше много законно, но понякога им помагаше да си вършат работата по-лесно.

Както обикновено, винаги търсеше прикритието на по-сенчестите места, движеше се с бавна крачка, приведен, с отпуснати рамене. В дясното му ухо през слуховото апаратче на уоки-токито се изливаше непрекъснатият поток на радиообмена, досаден до втръсване, но въпреки това той се заслушваше в него, надявайки се да чуе ключови думи, фраза, която би се оказала уместна за неговата позиция, за неговото местоположение, така че почти не го изключваше. При всяка полева операция, в която участваха униформени полицаи, имаше твърде много разговори по радиостанцията. Ако оставеха всичко само в ръцете на спасителния отряд — каквото беше и мнението на Коул — операция от този род би протекла много по-просто.

Усети как часовникът на китката му вибрира. Спря, пристъпи извън сянката и погледна наляво, после надясно. Изчака. След миг се огледа отново, този път видя двама от неговата група, по един от двете му страни, отстоящи на двадесет, най-много на тридесет метра от него. Нищо особено не се беше случило като причина за този вибриращ сигнал — обикновена предпазна мярка, която предприемаха на всеки четири минути.

След четири минути отново щеше да получи вибриращия сигнал и да изчака за визуален контакт с колегите от двете си страни. Ако в рамките на минута някой от тях не се отзовеше, тогава Коул щеше да потърси радиовръзка с него чрез командния пулт. Ако и това се провалеше, тогава Коул и колегите му от спасителния отряд щяха да се заемат с претърсване на района, докато се разбере каква е причината за изчезването. Понякога се оказваше, че причината е съседско куче, яростно съпротивляващо се срещу нашественика, и на практика лишаващо го от поле за действие. Понякога полицаят просто губеше ориентация и се изгубваше — понякога и най-обучените допускаха такива грешки. Веднъж — само веднъж обаче, напомни си Коул — липсващ член на спасителния отряд беше открит с прекършен гръбначен стълб и счупен череп. Коул успя да се справи с преживяното тогава, но Дейвид Джеферсън, който смени името си на Абдул Незнамкойси, сега работеше като телефонист за една фирма за телемаркетинг, прикован към инвалидна количка. Коул беше отишъл да изяде по една пица с него преди няколко месеца — животът му беше цяло нещастие: жена му го беше напуснала след отвратителен бракоразводен процес и беше натрупал дългове за двадесет хиляди долара. Коул не искаше подобно нещо да му се случи. Бавно напредваше. Тази част от парка, точно зад зоологическата градина, която шефовете смятаха за най-вероятния маршрут за бягство, се простираше пред него и представляваше неговото поле за действие, неговият маршрут. Беше дяволски тъмно под тези дървета — за визуален контакт изобщо не можеше и да става дума, щом влезеха с колегите си там вътре. Сърцето му подскочи и пулсът му надскочи сто и десет удара в минута. Обичаше работата си.

Болд отвори очи и примигна на матовата червена светлина, опитвайки се да види какво толкова имаше да му покаже полицаят от „Полеви операции“ Тито Лий.

Сочейки картата, Лий започна:

— Подредили сме спасителния отряд в една редица ето тук и вървят ето натам. Движат се с добра скорост и ще бъдат на позиция след пет, най-много десет минути. В този момент разполагаме със стена от човешка сила между шосе „Фини“ и зоологическата градина. Патрулните ни коли, всяка в своя периметър, са на позиция. Двата автобуса също са на позиция, но няма да помръднат никъде, докато не получат сигнал. Щом поискаш да затегнем мрежата около оня кучи син, веднага ми кажи.

— Какво… чий беше този женски глас, който чух преди минути — попита Болд.

— Имаме една полицайка под прикритие — като служител на „Контрол по животните“, с камион, от западна страна. Обикаля с много бавна скорост, като че дебне някого или нещо, което всъщност отговаря на истината. — Изглеждаше горд, че се е досетил за подобна маскировка, и се ухили. — Така се сдобиваме с оперативен работник на самата улица, тя се движи по посока към вашата къща. Там ще излезе от камиона и ще тръгне от врата на врата към „Уудланд“, уж търсейки някакъв доберман, за когото са съобщили, че е изчезнал.

— И е сама? — попита Болд, обзет от лоши предчувствия. — Мислех, че всеки ще си има партньор в тази…

— Кой е сам? — намеси се Шосвиц заинтригуван.

Лий отвърна на лейтенанта, пренебрегвайки Болд:

— Ловец на кучета — жена. Една от цивилните помощник-детективи — Кони Бранслонович. Действа под прикритието на ловец на кучета — повтори той заради недочулия Шосвиц.

— Никой не трябва да остава сам, без подкрепление в операция като тази — извика Шосвиц, притеснен до неузнаваемост. — Кой те упълномощи за това?

Лий поясни с отбранителен тон:

— Разполагахме само с четирийсет и пет минути, лейтенант, за предварителна подготовка. Не е като да…

— Искам я вън от онова място.

— Да, господине.

— Веднага.

— Да, господине.

— Изпрати й някой. Не ме интересува дали ще се вози в клетката за кучетата отзад, но искам да са двойка. Смятах, че всичко е ясно, след като точно това изискване поставих още в самото начало.

Шосвиц се беше постарал думите му да звучат агресивно и безапелационно. След като свърши, се извърна и погледна към Болд; лейтенантът ненавиждаше неочакваното. Той се плашеше от тези операции — твърде малко му оставаше до пенсия, за да поставя кариерата си на карта заради подобни самоинициативи. Мразеше в момента и Болд; сержантът го усещаше.

Коул Роби се движеше ритмично и плавно, пазейки се от резки движения. Ако някой съзреше тъмната му фигура, можеше да я сбърка със стъбло на дърво или със сянка, откроена от светлина от фаровете на кола, пробягваща по дърветата, между които се движеше. В този момент той като че нямаше вече телесна обвивка, не беше тяло, състоящо се от сетива и сърдечен пулс, докато преодоляваше едно след друго дърветата, по същия начин като че беше овладял способността да се трансформира в дух, понесъл се над материалното, превърнал се в Бог. Това усещане беше нещо, което не беше споделял с никого, освен с Джо, която напълно разбираше тази негова трансформация, а ако не разбираше, напълно го подкрепяше — подкрепяше това, което помагаше на съпруга й да се завърне невредим след изпълнение на служебния си дълг. По време на това негово превращение в дух Коул Роби вярваше, че е инструмент на Бога — всезнаещият, всеобхватният. Даже и да имаше насреща си подпалвач психопат, нямаше значение; щеше да се справи по най-добрия възможен начин и да се надява на свръхестествени напътствия. Тези същите свръхестествени напътствия вярваше, че ще го насочат в правилната посока през гората, ще го изведат на място, чиято значимост той можеше и да не разбере, но щеше да приеме с охота. Разбирането, даже познанието за случващото се, беше извън способностите му в този момент. Обучението му заемаше място, много по-нискостоящо в ценностната му система в сравнение с вярата му и увереността в необходимостта от избор на подходящ момент. Той прие ролята си, посоката си, маршрута си безропотно и докато другите възприемаха погрешно това негово поведение като проява на изключителна лоялност към тима, за него истината беше друга. Така наречената му лоялност не беше нищо повече от вярност към учението за съществуването на съдба и наличието на Божествена сила.

— Иди и го хвани — беше последната съзнателна мисъл у Коул Роби, преди да се трансформира в дух и да се постави изцяло в услуга на своя Пазител.

С крайчеца на дясното си око той регистрира бързо примигване на бяла светлина от фенерче, извърна се и препредаде същия този сигнал на колегата си отляво без бавене. Между дърветата се понесе същият припламващ сигнал, по веригата между членовете на спасителния отряд. Всичко беше наред. Увереността му се дължеше на тайната му. Разбираше и приемаше посланията, макар в същото време да не се съмняваше и че е най-добрият от колегите си на терена. Усещаше се обаче част от съвсем друг тим. Само времето щеше да покаже, но нещо му подсказваше, че това е неговата нощ.