Тази забележка на Шосвиц напомни на Болд за разговора с Дафи, че повечето от осъдените подпалвачи бяха признавали, че наблюдават избухването на пожарите. Да станеш свидетел на това как започва и се разгаря един пожар, се оказваше важна мотивация, ако не и основният мотив за извършването на подобен род престъпление. Болд обмисли дали да не се върнат до къщата и да се качат в колата на Лиз, но после реши да се обади на някой приятел да дойде до магазина и да ги прибере оттам — така лека-полека в главата му взе да се оформя план за действие. Той отново беше полицай, обзетият от паника баща беше отстъпил на заден план.
Стълбата и този, който се беше катерил по нея, са били в двора им същия следобед. Ако това е бил подпалвачът и ако къщата трябваше да бъде вдигната във въздуха, значи в този момент той наблюдаваше къщата. В зависимост от избраната гледна точка и разстояние възможно беше да ги е видял как излизат, а може и да не ги беше видял. Твърде възможно беше и да се намира още в квартала. Болд изложи тези свои разсъждения на Шосвиц. Колкото повече го слушаше Лиз, толкова по-бледо ставаше лицето й.
След кратък спор, по време на който Болд откри, че е готов и да принесе в жертва къщата си, ако трябва, в крайна сметка се споразумяха, че няколко екипа — от лабораторията, от пожарникари и от сапьори — ще дежурят, но не в непосредствена близост до къщата, не и преди да се разположи мрежата от полицейски постове, обхващаща района от парк „Уудланд“ до Северозападно пето авеню. Мрежата щеше да започне да се затяга лека-полека с надежда да оплете и залови подпалвача. Шосвиц, който обикновено винаги се оправдаваше с ограничен бюджет, горещо аплодира тази идея. Вероятно защото този път заплахата се отнасяше за живота на полицай, имащ непосредствено отношение към разследването на преследвача си, Шосвиц не спомена и дума за пари. Ако не беше заради колега, едва ли би се съгласил да подкрепи безрезервно такава мащабна операция.
След двадесетина минути Лиз и децата се отправиха към къщата на Уили и Сюзан Афхолдър, където щяха да пренощуват. Ако му се отдадеше възможност, Болд също щеше да се присъедини към тях. Срещнаха погледите си, докато се целуваха с Лиз през отворения прозорец на форда на Сюзан — сърдечна, любяща целувка, която за него означаваше един цял живот, цял свят от спомени. След като потеглиха и след като червените светлини на стоповете угаснаха, Болд усети със сърцето си, че даже и да е имала връзка с друг мъж, то всичко между тях е приключило. Съпругата му и семейството му отново бяха едно цяло. Надвисналата над тях опасност ги беше сплотила.
До девет и петнадесет осем полицейски коли бяха заели позиция на пресечки и възлови места в радиус от километър около къщата на Болд. Два бракувани училищни автобуса в синьо, обикновено използвани за превоз на обвиняеми, бяха побрали тридесет и четирима полицаи, очакващи заповед за действие, девет от които с универсални уоки-токита и слухови апаратчета за радиовръзка, останалите с ръчни приспособления с вибриращ сигнал. Единият автобус беше пратен в северната част на завардената зона — на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесет и девета улица, а другият — на юг, на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесета улица, всеки от тях побрал по седемнадесет полицаи.
Точно преди автобусите да заемат позиция, черният микробус на спасителния отряд, състоящ се от девет отлично подготвени за бързо реагиране при спешни случаи от всякакъв род специалисти, се разположи край югозападния ъгъл на зоологическата градина. От спасителния отряд бяха преценили, че паркът „Уудланд“ е най-вероятният път за бягство на подпалвача. Всеки от членовете му беше въоръжен и снабден със система за радиовръзка, прикрепена на главата и оставяща ръцете свободни, както и с приспособления за нощно виждане.
Болд влезе през задната врата в кафявия микробус — бивше притежание на фалирал организатор на състезания с хрътки, сега полицията го използваше като полеви команден пулт. Беше паркиран на хълма близо до „Палатин“ — на пресечка и половина от къщата му.
Шосвиц седеше на стол, закован за пода, седнали бяха и двамата оперативни работници — диспечерът на командния пулт и полицаят от отдел „Полеви операции“. Лицето на Шосвиц се беше изопнало и пребледняло, очите му се бяха разширили и изразяваха шок и изумление, а пръстите му не спираха да потропват.
Болд погледна часовника си. Даже най-секретните полицейски радиочестоти бяха засичани от най-упоритите журналисти, наблюдаващи работата на полицията. И в най-добрата технология можеше да се направи пробив, стига човек да имаше на разположение време и решимост. Поне двама от репортерите, които той лично познаваше, бяха способни на подобни фокуси. Прецени, че бяха изминали петнадесет минути от началото на операцията. Специално си отбеляза времето — часът беше девет и двадесет и три. Нуждаеха се поне от четиридесет и пет минути преднина пред любопитните журналисти, за да подготвят операцията така, че медиите след това да не могат да им попречат. Обзе го нетърпение.
— Всички ли са по места? — обърна се полицаят от „Полеви операции“ към Шосвиц, който на свой ред се извърна към Болд и го погледна на фона на матовата червена светлина, пълнеща променения интериор на микробуса.
Нямаше стол за Болд и той приседна върху преобърнатата празна зелена пластмасова касета за млечни опаковки. Сержантът кимна на лейтенанта; подобни моменти караха Болд да се чувства неловко, заради цялата тази йерархична обвързаност и задължителност за верижно препредаване на нареждания, валидни за всички в случай на операция от такъв характер — когато бяха ангажирани звена, отреди и отдели за подсигуряване на всяка нейна фаза и част. С един само поглед в посока към сержанта Шосвиц каза на Болд, че поема отговорността за цялата — плод на светкавично решение — операция. Резервираността на Фил Шосвиц беше начин да се дистанцира от всички и да се концентрира.
Диспечерът натисна няколко щифтчета и изрече:
— Внимание, всички постове…
Болд слушаше размяната на нареждания, притворил очи, опитвайки се да си представи видимия резултат от целия този поток от думи.
Докато обитателите на съседните къщи гледаха телевизия, патрулни полицаи и полицаи от спасителния отряд заемаха позиция в техните тревни площи, в алеите, водещи към домовете им, край гаражите им. Едно дете на девет години информира родителите си, че е видяло през прозореца на стаята си в задния двор да се появява нинджа. Бащата се провикна по стълбите нагоре към детето да си ляга и да престане да ги безпокои.
Мрежа от хора, стегнала като в менгеме къщата на Лу Болд.
Болд, притворил очи, си представи жестокия убиец, прокрадващ се в тъмнината, очакващ нетърпеливо зрелищното огнено шоу, което беше подготвил, очакващ събитието, което Болд се молеше да се размине.
Полицаят от спасителния отряд Коул Роби беше притежател на един от гласовете, който Болд чу да се отзовава сред почти непрекъснатия радиотрафик. Той беше висок мъж, близо метър и осемдесет и пет, и тази вечер беше облечен целия в черно — и униформата, и ботушите. Беше си нахлупил униформеното черно кепе с козирката назад, която покриваше врата му, самозалепващата се лента бодеше челото му. Коул имаше дъщеря — деветгодишна, на име Роузи, и съпруга — от четири години, която наричаха Джо — от Джоузефин. Роузи без съмнение беше най-удивителното, което му се беше случило в живота. Джо по всичко изглежда беше най-добрата жена на света, след като успяваше да ходи на работа на две места и да се грижи и за Роузи. Само преди няколко дни насред църковната служба Коул Роби беше осъзнал, че има всичко, за което някога е мечтал, всичко и даже повече, отколкото човек би могъл да се надява. В тази вечер, прокрадвайки се през дворовете, давайки си сметка, че много от живеещите в околните къщи със сигурност бяха въоръжени, давайки си сметка, че задачата му е да залови един незнаен, неидентифициран подпалвач, твърде възможно опасен, твърде възможно и убиец, сърцето му блъскаше лудо в гърдите му — със сто и десет удара в минута, мислеше си, нека някой друг да го открие. Нямаше желание да става герой. Всъщност сериозно обмисляше да подаде молба за преместване в друг отдел. След всичките тези години специализирано обучение и тренировки, за да си извоюва място в спасителния отряд, работата зад бюро изведнъж беше започнала да му се струва много по-привлекателна.
