— Около двайсет и пет — трийсетгодишен. Слаб.

— А лицето му?

— Беше се покатерил на стълбата. Лицето му? Не знам. Бях до гаража. Той беше с фланела, с качулка на главата. Разменихме не повече от пет думи. Прибрах се и след това той си беше отишъл, Лу.

Тя протегна ръка, за да завърти копчето на газовата печка. Това копче изведнъж като че изпълни цялото зрително поле на Болд — детонаторът?!

— Не го пипай! — изкрещя той.

Лиз отскочи назад. Ужас обля лицето й.

Майлс извика — ужасът се беше предал и на него:

— Тааатеее!

— Не пипай нищо! — предупреди я той. — И изобщо не мърдай от мястото си.

— Лу? — като че му се примоли тя — да я освободи. От ужаса.

Мислите му се тълпяха една след друга, Болд изхвръкна навън сред тъмнината и сковаващия ужас. Мияч на прозорци. Стълба.

Вътре беше тъмно и навън беше тъмно, докато той тичаше по задното стълбище надолу и право към колата си, за да вземе зачисления му от полицията фенер от жабката. После заобиколи тичешком къщата, ослепително ярката светлина се плъзгаше ветрилообразно по тревата, хвърляйки треперливи отблясъци и сенки наоколо. Болд погледна към прозореца на кухнята и видя Лиз с разширени от уплаха очи, приковала поглед в него. Изражението й сякаш му казваше да не е посмял да причини подобно нещо на семейството си — на нея, на децата, на общия им дом. През всичките му години в полицията нито една от отправяните му заплахи за физическа разправа не беше прекрачвала прага на дома му. Веднъж само беше имало телефонни обаждания — макар телефонният му номер да не фигурираше в указателя, но и с тях бързо се беше справил. Никога досега заплахата не се беше разпростирала и върху семейството му.

Провери изцяло тревната площ, опасваща къщата му. Представяше си Лиз с късите панталонки и фланелката с умопомрачително деколте как се надвесва над цветята на прозореца. Като че някой беше инсталирал дигитален часовник върху картината, родена от съзнанието му, показващ минутите и секундите, бясно въртящи се напред. И изведнъж всичко се обля в пламъци, огнената завеса се люшна и издълба огромна дупка в къщата му…

Фенерът освети два правоъгълни отпечатъка в тревата: полицаят у Болд го накара да не стъпва в близост до тях, за да не заличи доказателствения материал, какъвто те представляваха. Внимателно се огледа наоколо за отпечатъци от обувки или ботуши, фасове, клечки или каквито и да било други вещи, които можеха да послужат като улики; през цялото време се бореше с подтика си да наближи отпечатъците от стълбата, да ги огледа хубаво, за да разбере дали не са същите като при „Пожара Инрайт“. Не, колегите му от отдел „Убийства“ щяха да го направят.

Всяка тревна площ криеше улики и доказателства за какво ли не. Неговата на пръв поглед му се беше сторила празна на светлината на фенера, но особено районът около отпечатъците от стълбата беше потенциална златна мина за екипа по събиране на уликите и доказателствата. Би трябвало да ги изчака наистина, но вместо това внимателно наближи единия от отпечатъците и насочи светлинния лъч право към него. Съзирайки познатия нарез под формата на V, ядно изруга и се затича към задния вход, срещайки ледения поглед на Лиз през прясно почистения прозорец на кухнята.

— Вземи децата! — нареди й с истеричен тон Болд веднага щом влезе вътре. Въображението му вече беше родило представата за неизбежния и алчен пожар, чийто начален пламък щеше да прониже центъра на къщата му. Втурна се към спалнята им, където Сара лежеше в креватчето си. — Ти вземи Майлс — подвикна.

Машинално посегна към ключа за осветлението в спалнята и отново като че съзнанието му наложи увеличително стъкло върху ключа и той изпълни полезрението му. За малко да го натисне и се сепна. Детонатор?!

— Не пипай нищо! Абсолютно нищо! — извика той, докато обзетата от паника Лиз се затича покрай него. — Просто го вземи и ме чакай.

Изведнъж във всичко наоколо видя потенциални детонатори. Сара, стресната от гласа на баща си, нададе рев.

Лиз спря до вратата на спалнята им, притеснена от плача на дъщеря си.

— Бъди по-нежен — каза му тя.

Болд се извърна точно навреме, за да забележи как ръката на Лиз посяга към ключа за осветлението.

— Не! — кресна й той и вдигна ръка. — Не пипай нищо. Внимавай да не стъпиш върху някой кабел. И двамата използвахме задния вход, нали така? Значи там е безопасно да се мине. Побързай.

Обитателите на обхванати от пожар къщи изскачаха през предните входни врати, без да обръщат внимание на вида си — шофьори на линейки, пожарникари, всички бяха свикнали с гледката на полуголи семейства, препускащи през тревните площи към спасението и спокойствието на кварталното обкръжение. Но в техния случай предният вход можеше да се окаже детонатор и да предизвика пожар.

Лиз взе Майлс на ръце. Болд посегна към дъщеря си, взе я на ръце и притисна топлото й бебешко телце към себе си. От нервно напрежение се беше облял в пот.

— Добро момиче — избъбри той, щом Сара се успокои в прегръдката му.

Родителите, всеки с по едно дете на ръце, едновременно се озоваха пред вратата, водеща към кухнята. Лиз беше кълбо от нерви — с разширените си очи, с отпуснатата долна челюст, с тежкото си дишане — заредено със страх и ужас.

— Да се махаме оттук — извика тя прегракнало.

— Махаме се — отвърна Болд с дрезгав глас.

Очите му оглеждаха пода в кухнята, търсейки да забележат нещо необичайно. Страхът и ужасът вече се бяха превърнали в параноя при него. Във всичко съзираше потенциален детонатор. Изведнъж замръзна при мисълта, че детонаторът може да е в непосредствена близост до тях. Майлс непрекъснато се опитваше да се изплъзне от майчината прегръдка. Сара се извиваше и тя, давайки знак, че иска да се освободи от бащината прегръдка, протягайки ръце към Лиз, която му се примоли:

— Ако ще се махаме, да се махаме. Моля те!

— Махаме се — прегракнало повтори Болд. После с бърза крачка прекоси кухнята, прекрачи прага и заслиза по стълбите надолу. — Не — каза той на Лиз, която се запъти веднага към колата си. Приближи се до нея и я целуна по запотената буза. — Излезли сме да се поразходим с децата. За забавление. Бавно и небрежно. Нали така?

Сълзи избиха в очите й и обляха бузите й. Тя му кимна и крадешком се огледа.

— Не — предупреди я той. — Само ние. Двамата с децата сме излезли на разходка. Друг не ни трябва.

Тя отново кимна.

Тръгнаха с бавна крачка в западна посока по Петдесет и пета улица към „Грийнууд“ и магазина на ъгъла, който държаха семейство корейци — Болд ги познаваше лично заради честото пазаруване при тях, най-вече на яйца и мляко.

Той набра деветстотин и единадесет на монетния автомат пред магазина с Лиз до себе си и Сара в прегръдките му. Около телефона беше пълно с рисунки и надписи — неуместни шеги или надписи от рода на „Зипи беше тук“.

— Можеш да влезеш вътре — предложи Болд на жена си.

— Не — беше всичко, което тя му отвърна.

Стоеше в непосредствена близост до него, лакътят й го докосваше и той усещаше топлината на тялото й. Това най-обикновено докосване беше достатъчно, за да стегне гърлото му, докато говореше по телефона. За двадесет и нещо годишната му служба в полицията никога не се беше обаждал на номера за спешна помощ. Помоли да го свържат с отдел „Убийства“, но получи отговор, че това няма как да стане. Втория път изрече молбата си с по-суров тон, искайки този път да го свържат с дежурния полицай, но отново получи категоричен отказ. Остави слушалката и тъй като нямаше никакви пари, помоли корейците в магазина да се обади от служебния им телефон. Предпочете да набере домашния номер на лейтенант Фил Шосвиц, а не номера на отдел „Убийства“. Изложи му подозренията си, изисквайки присъствието и на сапьорска група, пожарна кола и технически екип за събиране на уликите и доказателствата. Предложи също хората от съседните къщи да бъдат евакуирани, но Шосвиц се възпротиви на това негово последно искане, решавайки, че са необходими по-солидни доказателства, преди да „привлечем вниманието по такъв начин“.