В далечината се чуваха сирените на пожарните коли.
Лу Болд успя да извади оръжието си, мислейки си в същото време, че за цялата му кариера на полицай му се беше случвало да стреля само три пъти. Прицели се към звездите и изстреля патроните си на три равномерно разпределени една след друга серии. Ако имаше късмет, някой щеше да го чуе и открие, преди да изгори цялата гора и той вътре в нея.
Коул Роби видя как Бранслонович се завърта, стълбче ослепителна светлина, разлетяваща се настрани като искрици огън в запалена камина, устремяващи се надолу като падащи звезди. Редом с нея изригна още един стълб ослепителна светлина. Какофонията от звуци, нахлула в ушите му, го влуди и обърка, командирът му със сигурност си беше сложил очилата за нощно виждане и беше като ослепен от избухналия пожар. Коул Роби чу три последователни серии от изстрели, изтръгна слуховото апаратче от ухото си и хукна към огъня, мислейки си в същото време, че има някой друг там.
В същия този миг улови прехвръкването на нечия сянка в самия край на огнения ад и машинално го идентифицира като подозрителен обект — човешка фигура — отдалечаваща се от пожара в посока, падаща се от лявата му страна. И след това като че изчезна от полезрението му, светлината на пожара беше толкова интензивна, така ярка, че причиняваше временна слепота — като от светкавица на фотоапарат. Резултатът беше, че всичко пред погледа на Роби се превърна в колаж от разкривени, стелещи се на фона на гората сенки, странно преплетени и обграждащи го отвсякъде, сякаш се беше озовал в основата на пухкава четка, опитвайки се да прогледне измежду жилавите й косми.
Коул беше тренирал колективни спортове, докато беше в гимназията, и в колежа след това, тренираният усет от онова време го люшна наляво към предполагаемия маршрут, по който би се придвижила забелязаната фигура, базирайки се на това, което за миг беше видял. Само след няколко крачки съзнателните мисли го напуснаха и той отново се отдаде във властта на силата, която напътстваше живота му. Тичаше между дърветата със скоростта на вятъра, освободен от колебанията си, от размишленията си, от преценките си. И като че да потвърди правилността на неговото поведение, в полезрението му отново попадна фигурата, насочила се надясно от него. Усети как, без да мисли, отпуска ръка върху оръжието си. След което все тази сила вместо него извади зашеметяващото оръжие — на вид подобно на голям револвер, но изстрелващ двадесет хиляди волта вместо куршуми. Трябваше да стреля най-много на петнадесет метра разстояние от обекта — между пет и десет метра беше най-добре, за да се гарантира точност — докато двете миниатюрни жици пренесяха заряда до индукционните накрайници на изстрелвания електрод. Веднъж улучен, обектът се строполяваше в безсъзнание за период от четири до петнадесет минути, поразен от електрическия ток. Щеше да го залови жив; щеше да отведе в полицията арестант, а не труп.
Беше изгубил чувство за време, можеше да си даде сметка, че то все пак тече заради променящите се сенки, звуци и цветове на разразилия се пожар. Със същата ръка, с която беше опипал за момент зашеметяващото оръжие, натисна бутона на радиопредавателя и изрече със задъхващ се глас:
— Пост номер три. Забелязан съмнителен субект. Преследвам го. Стрелям със зашеметителя.
Без да знае дали наистина е така, защото беше загубил чувството за време, за Коул Роби всичко протече по-бързо. Посред смесицата от движещи се сенки, трепкащи светлини и бягаща фигура, насочила се към някаква набелязана цел, която щеше да я изведе точно на пътя му, Коул се усети част от гората, спокоен и освободен от страх.
Съмнителният субект го наближаваше бързо откъм дясната му страна.
Коул спря, наби крак в размекнатата почва, отпусна се на едно коляно, улови зашеметителя, прицели се право пред себе си и натисна спусъка. Видя как двете жички припламнаха съвсем леко на фона на ослепителната светлина от пожара и изстреляният електрод излетя във въздуха. Непознатият, както тичаше, не забелязвайки Коул, се спъна, улови се за един нисък клон, извивайки го пред себе си, точно в този клон се заби летящият електрод, отклонявайки го по този начин от тялото на непознатия. Той като че все така не забеляза Коул и продължи да тича, без да намалява ход. Полицаят пусна зашеметителя, протегна ръка към револвера си още докато се изправяше на два крака и се прицели в гръб на тичащата фигура. Внезапната поява на кръгли бели светлинки посред тъмнината го накара да осъзнае, че няма да може да стреля с бойни патрони, освен може би като предупредителни изстрели, тъй като там се намираха неговите колеги. Коул, който тичаше бързо, мигновено се спусна след съмнителния субект, улови висящото слухово апаратче и го напъха отново в ухото си. В този миг се оказа, че фигурата, която преследваше, като че е изчезнала вдън земя. Сигурно се беше притаил до някое дърво, там някъде напред. Коул инстинктивно залегна върху килима от нападали листа, предчувствайки колективни изстрели. Натисна бутона на радиопредавателя и каза:
— Пост номер три. Загасете фенерчетата. Използвайте инфрачервените уреди и не стреляйте. Повтарям, не стреляйте. Прието?
— Прието, пост номер три.
Сред приспособленията, които бяха на въоръжение в спасителния отряд, имаше и уреди, с помощта на които можеше да се регистрира човешко присъствие чрез замерване на излъчваната топлина от него. Инфрачервените уреди позволяваха по този начин точно прицелване и в най-черната нощ; единственият им недостатък беше, че не можеха да различат животно от човек, и понякога вместо преследвания човек жертва падаше сърна или куче. Това, което Коул предложи и командирът на свой ред заповяда да се направи, беше с помощта на тези уреди да се направи опит да се открие тяло, излъчващо топлина, надявайки се то да принадлежи на човека, когото току-що беше изгубил от погледа си. Ако Коул Роби видеше и една точица червена светлина върху собственото си тяло, щеше да съобщи, че са на погрешна следа. Светлините на фенерчетата изгаснаха като по команда. Между Болд и рехавата редица негови колеги се спотайваше съмнителният субект.
С напрегнати до крайност сетива Коул се изправи на крака и се приготви да върви напред. В същия този момент, ненаправил и крачка, усети, че чувствата му са взели връх в него, че е загубил магическата връзка със силата, която го владееше, която го напътстваше, на която разчиташе, източник на всичко добро в неговия живот.
Непознатият го връхлетя отгоре, абсолютно неочаквано, изпадащ от тъмнината върху Коул Роби със сила и решимост, причиняваща болка. Чифт ръце се стовариха върху главата му — едната го улови за брадичката, другата го натисна силно в основата на темето. Коул Роби се отпусна на земята, по очи, все още зашеметен от удара, неспособен да мобилизира отново сетивата си. Познаваше много добре тази хватка — знаеше какво ще последва. Намерението на нападателя му беше да му пречупи врата с едно само завъртане на главата, и на гръбначния стълб, и да го остави да лежи като труп. Коул можеше да провали плана му, ако успееше да предвиди посоката на въртене. Но за това нямаше време. „Господи, помогни ми“ — примоли се вътрешният му глас и той изви брадичка наляво, в същия момент, когато и нападателят му направи съвсем същото.
Хората след това щяха да кажат, че Роби инстинктивно е усетил в каква посока е решил да действа онзи мъж; че мозъкът му е регистрирал, че пръстите му са били опрени в дясната страна на лицето, а това свидетелстваше, че мъжът е левак и е решил да върти наляво; това, като се има предвид и какъв избор беше направил Роби, само доказвало, че маневрата е била до голяма степен предвидима. Щяха да кажат, че всички тези тренировки, цялото това обучение и опитът са спасили живота на полицая. Ужасяващото пукане, което нападателят чу, не беше от счупване на врата, а от счупената му челюст. Коул Роби щеше да може да пие само от сламка през следващите осем седмици, но щеше да живее; щеше да ходи; щеше да тича с дъщеря си и да се люби с жена си. И щеше да знае, да е убеден до края на дните си, че моментът на вземане на решение нямаше нищо общо с тренировките или опита, а се дължеше на онези последни, молитвени думи, които беше изрекъл вътре в себе си, преди да вземе самото решение.
