И а гали кима.

Разбира се. Няма да ѝ е за първи път да не обръща внимание на здравословен проблем. Миналата година в продължение на два дни се превиваше от зъбобол, преди все пак да иде на зъболекар. Беше толкова досадно.

– Тук съм и ви чувам – викам аз и заставам пред тях с четка в косата.

Натали ми махва пренебрежително с ръка и продължава да говори па Андрю:

Ако кихне повече от четири пъти поред, ще ти се обадя.

– Добре – отвръща той и се обръща към мен. – Чу ли това? – пита строго. – Вече си имам съюзник. – Откога пък се съюзи с Натали? Само преди секунди беше изцяло настроен против нея. Клатя глава и се залавям отново с косата, като я навивам на пръста си в плитка и ѝ надявам гумената лента в края.

Андрю ни целува двете с Лайли за довиждане и излиза някъде с Блейк. Скоро след това излизаме и ние с Натали. Надявам се този ден да мина без болки или нещо друго, което да накара Натали да се обади на Андрю и да ме замъкне до най-близкото спешно отделение.

Първо прекарваме известно време в любимото ни кафене на “Старбъкс”, а после отиваме в мола, за да се отбием в магазина за козметика, където Натали ме запознава с управителката и .цвете момичета, които работят заедно с нея. Моментално забравям имената им. Управителката е симпатична и дори ми каза пак да дойда и да попълня молба за клиентска карта, ако искам. Натали веднага бърза да ѝ обясни, че скоро се връщам в Тексас, и когато не потвърждавам достатъчно бързо твърдението ѝ, тя вече е наясно, че крия нещо и няма търпение да разбере какво. Усмихвам се и благодаря на управителката, а в следващия миг Натали буквално ме избутва навън от магазина и се взира в лицето ми.

– Изплюй камъчето! – вика тя и блещи очи в мен.

Отивам до перилата на балкона и се подпирам на тях. Тя ме следва и пуска чантичката си и един плик от магазина на пода до краката си.

Обмислям отговора, защото наистина нe съм сигурна какво да кажа. Не мога да кажа, че се връщам в Ралей, защото за Натали това би означавало: Връщам се обратно тук и всичко ще си бъде точно както беше преди. Това, което наистина означава, е, че майка ми и Натали ми липсват и че Тексас и аз не си подхождаме.

Истината изведнъж ми просветна, докато се взирах напрегнато из мола. През всичките дни, когато лежах в леглото и гледах тавана, докато Андрю работеше в сервиза на Били Франк, непрекъснато се опитвах да разбера какво, по дяволите, не е наред с мен, защо чувствам такава носталгия по дома и същевременно не искам да се завърна. Спомням си времето, когато пристигнах за първи път с Андрю в Тексас, и още докато пътувахме заедно, малко преди да пресечем границата на щата Тексас, аз не исках да отивам там. Страхувах се, че в Тексас всичко ще свърши, че вълнуващият живот, който имах с Андрю, докато пътувахме, ще се превърне само в спомен, след като стигнем крайната цел.

И донякъде… той се…

Преглъщам голяма буца в гърлото и мислено затаявам дъх.

Не е заради Лайли. Толкова много я обичам и никога не бих я обвинявала. Защото истината е, че животът не свършва с една бременност. Много хора, изглежда, мислят така, но аз вярвам със сърцето си, че всичко зависи от начина, по който избереш да го живееш. Разбира се, да имаш бебе е едно от най-трудните неща, пред които се изправяш, но то не е краят на света. Не трябва да убива мечтите на човека. Това, което двамата с Андрю бавно правим, без да си даваме сметка, че убива мечтите, е, че живеем прекалено спокойно. Това е същото онова спокойствие, което години по-късно се промъква до теб, удря те по тила и казва: Хей, тъпанар! Даваш ли си сметка, че през последните десет години всеки ден правиш едно и също?

Продължавам да гледам пред себе си.

– Не съм сигурна какво правим, Нат – казвам и най-накрая я поглеждам. – Да, връщам се у дома, но…

Тя сбърчва черните си вежди и ме гледа въпросително.

– Но какво?

Извръщам очи и когато не ѝ отговарям достатъчно бързо, казва:

– О, не, не ми казвай, че Андрю няма да дойде с теб. Момиче, да не би да става нещо между вас двамата?

Аз се обръщам към нея.

– Не, Нат, няма нищо такова. Той твърдо идва с мен… не знам, трудно е да се обясни.

Тя свива устни и ме хваща за лакътя.

– Имаме цял следобед да решиш какво е, затова хайде да отидем в салона, а по пътя можеш сериозно да помислиш върху това.

Навежда се, взема чантичката и плика и ги клати насам-натам върху свободната си ръка, докато ме води към най-близкия изход на мола.

След минути сме в салона за красота, а там е пълно, точно както го помня, че е в края на седмицата. Натали и аз кацваме върху високите столове за педикюр и две момичета се залавят с босите ни крака. От последния ми педикюр мина много време и се надявам пръстите на краката ми да не са в ужасно състояние.

– да ти кажа право, Кам, ти така и никога не ми каза защо замина – казва Натали и ме поглежда. – Моля те, кажи ми, че вината не е в мен.

– Конкретна вина няма в никого – казвам аз. – Просто исках да се махна за известно време. Не можех да дишам.

– Е, аз никога не бих направила нещо толкова безразсъдно, но признавам, че нещата се развиха направо по изумителен начин.

Това ме кара да се усмихна.

– Така ли мислиш?

– Абсолютно – казва тя и широко се усмихва, а кестенявите и очи светват.

– Сдоби се със страхотно секси мъжле – момичето, което ѝ прави педикюра, вдига за миг очи към нас, – годежен пръстен и едно хубаво бебенце – казва Натали и прихва да се смее. – Направо ти завиждам!

Аз също се смея, макар и не толкова шумно.

– Първо на първо, защо ще ми завиждаш, когато имаш Блейк? И, второ, откъде знаеш как ще изглежда бебето ни?

Натали свива устни и ме поглежда, като че ли съм някаква глупачка.

– Ама ти сериозно ли? Двамата не можете да направете грозно бебе – момичето, което работи върху пръстите на краката ми, поглежда многозначително другото момиче. – А и аз не ти завиждам заради Андрю. Завиждам ти, защото вероятно ще свърша като майка ми и никога няма да видя нещо повече от Северна Каролина. Това не ме вълнува чак толкова. Не съм като госпожица Грейхаунд и не изпитвам клаустрофобия, когато някой диша твърде близко до мен, но въпреки това ти завиждам.

Замислям се върху думите ѝ, но не казвам нищо.

Гърбът отново започва да ме боли и аз се опитвам да се наместя по-удобно върху седалката, без да мърдам много краката си. Задните части също леко ме наболяват, но съм сигурна, че е от дългото ходене днес.

– И така, разбра ли какво е? – пита Натали.

– Кое?

Тя премигва изненадана колко бързо съм забравила за разговора ни в мола. Изобщо не съм забравила. Просто се опитвам да го избегна.

– Истината е – започвам аз, като гледам встрани и мислено си представям Андрю, – че нито искам да се върна обратно у дома, нито да остана в Тексас. Наистина искам да съм тук, но се ужасявам, че и аз ще свърша като майка ти.

Никога не бих използвала за пример майка ѝ, но това наистина беше най-лесният начин да накарам Натали да ме разбере, особено след като тя сама използва същото сравнение само преди секунди. Толкова е просто.

– Е, да, напълно те разбирам – казва Натали и кима. – Ама какво друго можеш да направиш? Няма кой знае колко възможности да е нещо по-различно, особено пък когато очакваш да ги се роди бебе.

Господи, защо трябваше да казва това? Седя мълчаливо и се опитвам да не я поглеждам, за да не види разочарованието, изписано на лицето ми. Натали е моята най-добра приятелка, но винаги съм знаела, че тя е от онези хора, които прекарват целия си живот в един безцветен мехур и се събуждат само за да установят със съжаление, че е твърде късно да променят нещо. Току-що го доказа с твърдението, че да имаш бебе до голяма степен означава да сложиш чертата на интересния и съдържателен живот. И тъй като никога няма да ме разбере, не си правя труда да ѝ отговарям.

– Кам? Сигурна ли си, че си добре?

Затаявам дъх и я поглеждам. През хълбока ми преминава нова остра болка и изведнъж усещам, че започвам леко да се изпотявам. Без да обръщам внимание на момичето, което ми прави педикюра, издърпвам крака си от ръцете ѝ, хващам се за облегалките на стола и ставам от него.