– Трябва да ми кажеш нещо повече от това – викам аз.
Този разговор вече започва да ме ядосва.
Тя въздъхва тежко в телефона, а аз започвам да губя търпение.
– Е, добре, слушай. Кам явно не е на себе си – започва Нагази (хайде бе, не думай). – Трябва да се опиташ да я убедиш да отиде отново при психиатъра си, и то скоро.
При психиатъра си?
Чувам шума от водата да спира и отново поглеждам към затворената врата.
– Какво искаш да кажеш с това “да отиде при психиатъра си’ “? – питам аз, като снишавам глас.
– Ами, да, тя ходеше преди при един и…
– Чакай – прошепвам рязко аз.
Вратата на банята се отваря и чувам, че Камрин върви обратно към стаята.
– Тя се връща – казвам много бързо. – Мога да ти се обадя след малко.
Затварям и оставям телефона на нощното шкафче секунди преди Камрин да отвори вратата, облечена в розова хавлия и с хавлиена кърпа около главата.
– Здравей – казвам и скръствам ръце зад главата.
Много ми се иска да се обадя на Натали и да науча всичко, което ще ми каже, но ще е по-добре да се обърна направо към първоизточника. Освен това не искам да крия тайни от нея. Вече го направих веднъж и нямам намерение да го правя отново.
Тя ми се усмихва, разтърсва косата си и започва да я подсушава с кърпата.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се – отвръща тя и отмята мократа си коса назад.
– Ходила ли си някога на психиатър?
Усмивката изчезва от лицето ѝ и моментално е заменена от каменно изражение. Отива до гардероба и го отваря.
– Защо питаш?
– Защото Натали току-що ми се обади и ми каза да се опитам да те накарам да се видиш пак с него.
Тя клати глава, като продължава да стои с гръб към мен и да оглежда окачените на закачалки дрехи.
– Не обръщай внимание на опитите на Натали да ме изкара луда.
Все още само но боксерки отмятам чаршафа, ставам от леглото, отивам при нея и слагам отзад ръце върху бедрата ѝ.
– Ходенето на психиатър не означава непременно, че си луда – казвам. – Може би пък трябва да отидеш. Просто да поговориш с някого.
Това, че този някой не съм аз, наистина ме притеснява, но не е най-важното.
– Андрю, добре съм – тя се обръща и мило ми се усмихва, като прекарва пръсти по брадичката ми. Целува ме по устните. – Обещавам. Знам, че ти, Нат и майка ми наистина се тревожите за мен и не ви се сърдя, но няма да отида на психиатър. Смешно е – тя пак ми обръща гръб и изважда една блуза от гардероба. – Няма да вземам никакви антидепресанти.
– Е, не е нужно да вземаш антидепресанти, но мисля, че ако има някой друг, с когото да поговориш, това би могло да ти помогне да понесеш по-лесно случилото се.
Все още с гръб към мен, тя спира да рови из гардероба и отпуска ръка, стиснала в нея блузата. Въздъхва и свива рамене, без да каже нищо. После рязко се обръща и ме гледа право в очите.
– Най-добрият начин да се справя със случилото се е да го забравя – казва тя и това къса сърцето ми. – Ще се оправя, ако не съм принудена всекидневно да си припомням. Колкото повече се опитвате да ме накарате да “говоря за него” и колкото по-дълго всички продължавате да ме гледате с тъжни физиономии всеки път, когато влизам в стаята, толкова повече време ще ми трябва да забравя.
Това е нещо, което не можеш просто да забравиш, но не ми дава сърце да ѝ го кажа.
– Добре де, в такъв случай… – казвам аз и се отправям замислен към леглото. – Колко дълго ще останем тук? Не че държа непременно да се върнем.
Това е само един от въпросите, които ми се иска да ѝ задам, но към всичките се отнасям с подозрение. Чувствам се така, като че ли стъпвам около нея по яйчени черупки, за всичко, което казвам през последните две седмици.
– Няма да се върна в Тексас – казва небрежно тя и започва да намъква чифт дънки.
Яйчени черупки. Те са навсякъде.
Разтривам с ръка тила си.
– Това е добре – казвам. – Тогава ще си приготвя багажа и се връщам сам, а ако искаш, докато ме няма, можете да излезете с Натали и да се огледате за апартамент за нас. Ти го избери, такъв, какъвто на теб ти хареса.
Усмихвам ѝ се предпазливо от другия край на стаята. Искам да е щастлива и ще направя всичко, което мога за това.
Лицето ѝ светва и мисля, че успя да ме заблуди, а може пък усмивката ѝ да е напълно истинска. В момента не мога да кажа нищо повече.
Тя идва при мен и ме побутва към леглото си, като притиска с длани гърдите ми. После ме събаря върху него. Вдигам очи към нея. При нормални обстоятелства вече да съм отгоре ѝ, но чувствам, че не е редно. Знам, че тя го иска. Поне така ми се струва… но ме е страх дори да я докосна и това е така от помятането.
Тя ме възсяда и макар да ме е страх да я докосна, инстинктивно се притискам в нея. Слага ръце върху раменете ми и ме гледа в очите. Прехапвам устните си и Затварям очи, когато се навежда да ме целуне. Отвръщам на целувката ѝ, усещам сладостта на устните ѝ и вдишвам дълбоко с пълни гърди. Обаче после се отдръпвам и я хващам за кръста, за да попреча на опитите ѝ да продължим.
– Момиче, не мисля, че…
Изглежда изумена и рязко накланя глава на една страна.
– Какво не мислиш?
Не знам как да ѝ го кажа и просто казвам първото нещо, което ми идва наум:
– Минали са само две седмици. Ти още ли…
– Да кървя ли? – пита тя. – Не. Да изпитвам болки? Не. Казах ти, че съм добре.
Тя е всичко друго, но не и добре. Обаче чувствам, че ако се опитам да я убедя, това по някакъв начин ще ми се отрази зле.
По дяволите… може би наистина трябва да събера кураж и да поговоря най-сетне с Натали.
– Ти си прав – казва Камрин, смъква се от скута ми и се дръпва назад, за да види очите ми. – Трябва… да се върна пак към противозачатъчните хапчета. Ще е глупаво да рискуваме отново.
Отдалечава се от мен.
Нямах предвид точно това. Разбира се, че може би ще е по-добре този път да бъдем по-внимателни заради това, което съвсем наскоро претърпя. Но ако трябва да бъда напълно откровен, ако тя наистина иска да го направим, сега бих я изчукал с единственото намерение отново да забременее. Стига да го поиска от мен. Изобщо не съжалявам за първия ни опит и бих го направил отново и отново. Обаче трябва тя да го иска. Опасявам се, че ако аз повдигна някога въпроса, тя ще го приеме като мое настояване, че може да се почувства виновна за това, че е загубила Лайли, и ще иска да забременее отново само защото според нея така ще се почувствам по-добре.
Камрин сваля хавлията, хвърля я върху леглото и започва да се облича.
– Ако това искаш – казвам аз по повод противозачатъчните, – ще се съглася с теб.
– А ти искаш ли го? – пита тя и ме поглежда в очите.
Подвеждащ въпрос. Внимавай, Андрю.
Кимам бавно с глава.
– Искам това, което ти искаш. Точно сега мисля, че в момента е най-доброто, което трябва да направиш.
Очите ѝ не издават абсолютно нищо и това ме изнервя.
Накрая тя също кима и отмества поглед от мен. Намъква дънките и започва да рови из чекмеджето на гардероба за чифт чорапи.
– Днес ще отида при доктора си, ако има свободен час.
– Добре – казвам аз.
Камрин идва при мен, усмихва ми се и ме целува леко по устните. Все едно че преди малко не сме водили мъчителен и сериозен разговор.
– Тогава можеш пак да си си същият – вика тя.
– Какво искаш да кажеш?
– О, хайде – вика тя, – откакто се случи това, нито веднъж не си се опитвал да правиш секс с мен – усмихва се и бавно плъзва поглед по голите ми гърди. – Трябва да призная, че моят сексуален маниак Андрю Париш ми липсва. През последните три дни се позанимавах доста със себе си – навежда се към устните ми, а после към ухото ми, подръпва го леко със зъби и прошепва: – Само преди няколко минути го направих под душа. Трябваше да си там.
Усещам как по гърба ми, та чак до краката ме полазват тръпки. Мамка му, защо просто не ме помоли да ѝ помогна. С удоволствие щях да го направя. А и тя със сигурност вече ще го е разбрала.
