При Серапеума Делий заскимтя от удоволствие.
— Пиши, Ластене! Статуя на Серапис, висока около трийсет стъпки, изработена от Бриаксис и изрисувана от Никий… Скулптурна група от слонова кост на деветте музи от Фидий… Четиридесет и две златни статуи в цял ръст… — Спря, подраска с нокът една златна Афродита и се намръщи: — Някои, ако не и всички, са позлатени, а не… ъъъ… от чисто злато… Бронзов колесничар и коне от Мирон… Достатъчно! Не, просто добави „и тъй нататък, и тъй нататък…“ Посредствените работи са прекалено много, за да се изброяват.
Спря на агората пред огромната композиция от четири коня, изправили се на задните си крака, които теглеха колесница. Колесничарят беше жена — и то каква жена само!
— Пиши, Ластене! Бронзова квадрига, според надписа водена от жена на име Билистиха… Достатъчно! Всичко останало тук е съвременно — прекрасно изработено, но не представлява интерес за ценителите. Хайде, Ластене, върви!
И продължи да обикаля из града, а следващият го по петите писар ръсеше след себе си восъчни стърготини като курешки. Прекрасно, прекрасно! Египет е невъобразимо богат, ако видяното в Александрия можеше да се смята за мерило. „Но как да убедя Марк Антоний, че ще получим повече, ако продадем всички тези неща като произведения на изкуството, вместо да ги претопим? Вземи само гробницата на Александър Велики — един-единствен кристален блок, прозрачен като изворна вода! Как само ще изглежда в храма на Диана в Рим! Ама че смешен дребосък е бил този Александър! С длани и стъпала като на дете, а на главата му — нещо като жълта вълна. Разбира се, това е восъчна кукла, а не истинско тяло — но пък нали е бог, би трябвало да го направят голям поне колкото Антоний! В Сема плочите са достатъчно, за да покрият пода на богат дом в Рим — сигурно на стойност сто таланта, ако не и повече. А композицията от слонова кост на Фидий с лекота би се продала и за хиляда таланта“.
Царският квартал представляваше такава плетеница от дворци, че Делий се отказа да ги разграничава един от друг, а градините сякаш нямаха край. Изящни малки заливчета разнообразяваха брега извън пристанището, а в далечината се виждаше белият мраморен вълнолом, свързващ остров Фарос със сушата. О, а фарът! Най-високата постройка на света, по-висока дори от Родоския колос. „А аз смятах Рим за хубав — рече си Делий. — После видях Пергам и реших, че е по-хубав, а при вида на Александрия съм потресен. Просто потресен. Антоний е идвал тук преди двайсет години, но никога не съм го чувал да говори за това място. Сигурно е бил прекалено зает да лудува, за да му обърне внимание.“
Повикаха го на аудиенция при царица Клеопатра на следващия ден, което също бе чудесно. Той вече бе приключил пресмятанията си на стойността на града и Ластен бе записал всичко на папирус, в два екземпляра.
Най-напред усети въздуха, изпълнен с опияняващи благоухания, каквито не бе срещал досега. После зрението надделя над обонянието и Делий зяпна към златните стени, златния под, златните статуи, златните столове и маси. При повторно вглеждане установи, че златото е всъщност тънко като лист покритие, но въпреки това помещението сияеше като обедно слънце. Двете стени бяха покрити със странни двуизмерни изображения на хора и растения, изпълнени в пищни цветове. Липсваше единствено тирското пурпурно. От него не се забелязваше и следа.
— Всички да поздравят двамата фараони, Повелители на Двете господарки — Горен и Долен Египет, Властелини на острицата и пчелата, Деца на Амон-Ра, Изида и Птах! — с цяло гърло извика главният дворцов управител и удари пода с тоягата си. Разнесе се глух звук, който накара Делий да преразгледа мнението си за тънкото покритие. Подът звучеше солидно.
Седяха на два богато украсени трона — жената на върха на златния подиум и момчето едно стъпало по-долу. Бяха облечени в странни одеяния от фино плисиран бял лен, а на главите си носеха огромни украшения от червен емайл върху конус от бял емайл. На шиите им имаше широки огърлици с великолепни скъпоценни камъни в златен обков, гривни на ръцете, широки пояси от скъпоценни камъни около кръста, златни сандали на краката. Лицата им бяха покрити с дебел слой грим — нейният бял, на момчето — ръждивочервен, а очите им бяха така тежко очертани с черни линии и цветни фигури, че се плъзгаха като зъбати риби, нямащи нищо общо с човешкото око.
— Квинт Делий — рече царицата (Делий нямаше представа какво означава думата „фараон“), — приветстваме те с добре дошъл в Египет.
Делий бързо се окопити.
— Тук съм като официален посланик на император Марк Антоний с приветствия и поздрави към двата трона на Египет — отвърна той.
— Колко впечатляващо — каза царицата и очите й зловещо се раздвижиха.
— Това ли е всичко? — попита момчето, чиито очи проблясваха още по-ярко.
— Ъъъ… за съжаление, не, твое величество. Триумвирът Марк Антоний желае да се явиш в Тарс, за да отговориш на обвиненията срещу теб.
— Обвинения ли? — попита момчето.
— Твърди се, че Египет е помагал на Гай Касий, с което е сложил край на статута си на приятел и съюзник на римския народ.
— И това е обвинение, така ли? — попита Клеопатра.
— При това много сериозно, твое величество.
— Тогава ще идем в Тарс и ще отговорим лично. Можеш да ни оставиш, Квинт Делий. Ще бъдеш уведомен, когато сме готови да потеглим.
И това беше всичко! Никакви покани за вечеря, никакво представяне пред двора — разбира се, че би трябвало да има двор! Никой източен владетел не би могъл да оцелее без неколкостотин подлизурковци, които да му (или й) повтарят колко е великолепен (или великолепна). А ето че Аполодор твърдо го изпращаше към изхода, явно за да бъде оставен да се оправя, както знае!
— Фараонът ще плава до Тарс, така че имаш две възможности, Квинт Делий — рече главният дворцов управител. — Можеш да пратиш хората си по суша и да пътуваш с тях, или да ги пратиш по суша и да се качиш на някой от царските кораби.
„Аха! — помисли си Делий. — Явно някой ги е предупредил, че идвам. В Тарс има шпионин. Аудиенцията е била просто постановка, замислена да ме постави на място — както и самия Антоний.“
— Ще пътувам по море — надменно отвърна той.
— Мъдро решение. — Аполодор се поклони и се отдалечи, оставяйки Делий да си тръгне забързано и да успокои нервите и нараненото си самочувствие. Как смееха? Не му беше дадена никаква възможност да прецени женските прелести на царицата, нито дори да се убеди лично дали момчето е наистина син на Цезар. Бяха като две изрисувани кукли, по-странни и от дървената играчка, която дъщеря му разнасяше из къщата, сякаш бе истинско бебе.
Навън припичаше. Делий реши, че няма да е зле да се топне в очарователното заливче до двореца, в който бе настанен. Не можеше да плува (странно за римлянин), но водата му стигаше до глезените и беше безопасно. Спусна се по няколкото варовикови стъпала и се настани на един камък, за да развърже сенаторските си сандали.
— Искаш да поплуваш ли? Аз също — разнесе се бодър глас, детски и същевременно плътен. — Най-приятният начин да се отървеш от цялата тази гадост.
Стреснатият Делий се обърна и видя момчето — цар, останало само с препаска около кръста. Лицето му бе все още покрито с боя.
— Ти плувай, аз само ще пошляпам на плиткото — рече Делий.
Цезарион влезе навътре, докато водата стигна до кръста му, след което се хвърли напред и смело заплува към дълбокото. Гмурна се и когато се появи, лицето му представляваше странна смес от черно и ръждивочервено. После отново се потопи и изскочи.
— Боята се разтваря дори и в солена вода. — Сега момчето бе нагазило до хълбоците и търкаше усилено лицето си.
И ето че пред него се появи Цезар. Никой не можеше да се усъмни в бащата, след като види сина. Нима затова Антоний искаше да го представи на Сената и да настоява момчето да бъде признато за цар на Египет? Ако всеки римлянин, който беше познавал Цезар, видеше това момче, то щеше да събере клиенти по-бързо, отколкото корабният корпус — раковини. Марк Антоний искаше да извади от равновесие Октавиан, който можеше само да подражава като маймуна на Цезар с дебелите си ботуши и заучени жестове. Цезарион беше истински. А Октавиан — пародия. Ама че умно от страна на Марк Антоний! Да свали Октавиан, като покаже на Рим Цезар. Ветераните направо щяха да се разтопят при вида му, а всеки знаеше колко силни са те.
