Клеопатра, която се бе освободила от владетелския грим по по-консервативен начин с купа топла вода, избухна в смях.

— Аполодоре, това е невероятно! — възкликна тя, подавайки листата на Созиген. — Как успя да се сдобиеш с това? — попита тя, докато учителят на сина й преглеждаше текста и се подсмихваше.

— Писарят му предпочита парите пред статуите, дъще на Амон-Ра. Изработи едно допълнително копие и ми го продаде.

— Чудя се дали Делий е инструктиран? Или просто се опитва да покаже на господаря си, че си заслужава хляба?

— Второто, твое величество — отвърна Созиген, като бършеше очите си. — Що за безумие! Статуя на Серапис, изрисувана от Никий? Та той е бил мъртъв много преди Бриаксис да излее бронза в калъпа. Освен това е пропуснал един Аполон на Праксител в гимназиона — „скулптура без особена артистична стойност“, представете си само! Квинт Делий, ама че си глупак!

— Хайде да не го подценяваме само защото не може да направи разлика между Фидий и неаполитанско гипсово копие — каза Клеопатра. — От списъка ми става ясно, че Антоний отчаяно се нуждае от пари. Пари, които нямам абсолютно никакво намерение да му дам.

Влезе Ха’ем, съпроводен от жена си.

— Тах’а, най-сетне! Какво казва купата за Антоний?

Прекрасното гладко лице си остана безизразно, Тах’а бе жрица на Птах и едва ли не от раждането си бе обучавана да не издава емоциите си.

— Лотосовите цветчета образуваха фигура, каквато не съм виждала досега, дъще на Ра. Колкото и пъти да ги пусках във водата, фигурата винаги си оставаше същата. Да, Изида одобрява Марк Антоний като баща на децата си, но това няма да бъде лесно и няма да се случи в Тарс. А в Египет, единствено в Египет. Семето му е разхвърляно твърде тънко, трябва да бъде хранен със соковете и плодовете, които подсилват мъжкото семе.

— Ако фигурата е тъй необичайна, майко Тах’а, защо си сигурна какво казват цветчетата?

— Защото отидох в свещения архив, фараоне. Моите тълкувания са едва последните за три хиляди години.

— Трябва ли да откажа пътуването до Тарс? — обърна се Клеопатра към Ха’ем.

— Не, фараоне. Виденията ми казват, че то е необходимо. Антоний не е Богът на Запада, но във вените му тече донякъде същата кръв. А това е достатъчно за нашите цели — да не допускаме съперник на Цезарион! Той се нуждае от сестра, за която да се ожени, и от неколцина братя, които да му бъдат верни поддръжници.

Влезе Цезарион, оставяйки след себе си мокра диря.

— Мамо, току-що разговарях с Квинт Делий — рече той и седна на една кушетка, докато неодобрително мърморещата Хармия забърза навън да намери кърпи.

— Наистина ли? Сега? Къде? — с усмивка попита Клеопатра.

Големите очи, по-зелени от Цезаровите и не така пронизващи, се присвиха весело.

— Когато отидох да поплувам. Шляпаше във водата. Представяш ли си? Шляпаше! Сподели, че не можел да плува и от признанието му разбрах, че никога не е бил contubernalis в някоя по-важна армия. Той е войник само на думи.

— Интересен разговор ли проведохте, синко?

— Баламосах го, ако това имаш предвид. Подозираше, че някой ни е предупредил за идването му, но когато го оставих, вече беше сигурен, че ни е сварил неподготвени. Започнал да се съмнява заради вестта, че отплаваме. Затова споменах, че през април изваждаме всички кораби от пристанищата, ремонтираме ги и упражняваме екипажите. Какво щастливо съвпадение само! Така му казах. По-добре да пътуваме, вместо да кърпим течащи кораби.

А още няма навършени шест години, помисли си Созиген. Това дете бе благословено от всички богове на Египет.

— Не ми харесва това „ние“ — намръщи се майката.

Грейналото лице посърна.

— Мамо! Не говориш сериозно! Ще дойда с теб… та аз трябва да дойда с теб!

— Някой трябва да управлява докато ме няма, Цезарионе.

— Не и аз! Прекалено съм малък!

— Достатъчно си голям. Точка. Никакъв Тарс за теб.

Решителната присъда жестоко нарани петгодишното момче. Неутешима мъка заля Цезарион с болка, каквато може да изпитва единствено дете, лишено от някакво ново и жадувано приключение. Избухна в сълзи, а когато майка му понечи да го успокои, се изтръгна от ръцете й толкова яростно, че тя залитна. После момчето излезе тичешком от стаята.

— Ще му мине — уверено рече Клеопатра. — Колко е силен само, нали?

Дали наистина ще му мине? — питаше се Тах’а, която бе видяла един различен Цезарион — подгонен, раздвоен, болезнено самотен. Той е Цезар, а не Клеопатра, и тя не го разбира. Не шансът да се перчи като дете-цар го бе накарал да желае така страстно пътуването до Тарс, а възможността да види нови места, да се освободи от напрежението, натрупано в малкия свят, в който живееше.

Два дни по-късно царският флот се събра в Голямото пристанище. Гигантският съд на Филопатър бе завързан на кея в малкото прилежащо заливче, наричано Царското пристанище.

— Богове! — зяпна към него Делий. — Нима всичко в Египет е най-голямото в целия свят?

— Харесва ни да си мислим така — отвърна Цезарион, който поради известни само на него причини вече си бе развил навик да следва неотстъпно римлянина.

— Но това е баржа! Ще се преобърне и ще потъне!

— Не е баржа, а кораб — каза Цезарион. — Корабите имат килове, а баржите нямат — продължи той като училищен наставник. — А килът на „Филопатър“ е изработен от огромен кедър, отсечен в Ливан — по онова време Сирия е била наша. „Филопатър“ е построен по всички правила, с килсон13 и плоскодънен корпус. Под палубата има помещения. А виждаш ли там? И двата реда гребла са изнесени на външни рамки. Не е от най-тежките кораби, дори с рамките. Мачтата му е висока сто стъпки, а капитан Агатокъл реши да остави триъгълното платно на борда в случай, че се вдигне наистина добър вятър. Виждаш ли главата на носа? Това е самият Филопатър, който се движи пред нас.

— Много неща знаеш — промълви Делий, който не разбираше кой знае колко от кораби. Лекцията не промени особено положението.

— Корабите ни стигат чак до Индия и Тапробан. Мама ми обеща, че като порасна, ще ме заведе до Арабския залив да гледаме как отплават. Как ми се иска да замина с тях! — Внезапно момчето се напрегна и се приготви за бягство. — Бавачката ми! Пълна гадост е да имаш бавачка!

И побягна, твърдо решено да се изплъзне на нещастното създание, което нямаше никакъв шанс да го стигне.

Малко след това при Делий дойде един слуга. Време беше и той да се качи на кораб, но не на „Филопатър“. Делий не знаеше дали да се радва, или да съжалява, корабът на царицата несъмнено щеше да изостане далеч зад другите, независимо от луксозната обстановка.

Делий не знаеше, но корабостроителите на Клеопатра бяха направили промени в съда, който се държа изненадващо добре в морето. От носа до кърмата бе дълъг повече от триста и петдесет стъпки, а най-голямата му ширина беше четиридесет стъпки. Преместването на двете редици гребци във външните рамки бе увеличило пространството под палубата, но фараонът не можеше да се намира в съседство с работниците. Ето защо в помещенията бяха настанени над сто и петдесетте души, които плаваха с „Филопатър“. Повечето от тях бяха обезумели от ужас само при мисълта за морско пътешествие.

Старата каюта на кърмата беше превърната в пълновластно владение на фараона, помещението бе достатъчно голямо за една просторна спалня, втора за Хармия и Ирас и трапезария с двадесет и една кушетки. Аркадата от колони с капители във формата на лотос си остана на място и свършваше пред мачтата на издигнат подиум, покрит с фаянсови плочки и поддържан от по една нова колона във всеки ъгъл. Пред него беше приемната, сега по-малка, за да се освободи място за покоите на Созиген и Ха’ем. А пред всичко това, хитроумно скрит в предната част на кораба, се намираше откритият готварски район. При плаванията по реката храната се приготвяше в повечето случаи на брега, огънят винаги представляваше риск за дървен кораб. Но в морето подобни удобства не съществуваха.