Стрелците вече бяха доволни от нововъведенията, когато пристигнаха още хиляда и петстотин от Амазия и Синопе. Очакваха се още попълнения и от Амис, който бе малко по-отдалечен. Полемон не беше глупак и разчиташе, че щедростта и експедитивността ще му донесат големи дивиденти в бъдеще.
Вентидий не стоеше със скръстени ръце по време на обучението, но и не беше особено доволен от развоя на събитията. Новият губернатор на провинция Азия, Луций Мунаций Планк, се бе установил в Пергам, доста на север от Лабиен, който действаше предимно в Ликия и Кария. Един пергамец на заплата при Лабиен бе успял да се срещне с управителя и да го убеди, че Ефес е паднал и Пергам е следващата цел на партите. Отчаян, неособено смел и податлив на обработка, Планк панически си събра нещата и избяга на остров Хиос, като изпрати вест на все още намиращия се в Рим Антоний, че нищо не е в състояние да спре Лабиен.
„И всичко това, докато настанявам петнадесет легиона около Ефес! — писа Вентидий на Антоний. — Онзи човек е лековерен страхливец и не бива да му се поверяват войски. Не си направих труда да се свържа с него. Реших, че ще е загуба на време“.
„Добре сторено, Вентидий — отвърна Антоний с писмо, което пристигна тъкмо когато Вентидий се канеше да поеме на поход с армията си. — Признавам, че направих Планк губернатор, за да се отърва от него — горе-долу както с Ахенобарб във Витиния, само дето онзи не е страхливец. Нека Планк си стои на Хиос, тамошното вино е превъзходно“.
Когато видя отговора, Силон се засмя.
— Отлично, Вентидий, само дето оставяме провинция Азия без губернатор.
— Помислих за това — самодоволно отвърна Вентидий. — И тъй като сега Питодор Тралски се пада зет на Антоний, привиках го в Ефес. Може да събира данъците и таксите от името на татко Антоний и да ги праща в хазната в Рим.
— Ооо! — възкликна Силон и се ококори. — Не мисля, че това ще се хареса на Антоний! Заповедта му беше всичко да се изпраща направо на него.
— На мен не ми е давана такава заповед, Силоне. Верен съм на Марк Антоний, но верността ми към Рим е на първо място. Данъците и таксите, събирани от името на Рим, трябва да идат в хазната. Същото се отнася и за трофеите, които печелим. Ако Антоний има възражения, да възразява — но само след като победим партите.
Вентидий беше с повишено самочувствие, защото останалите без водач главатари от Галатия бяха събрали всички възможни конници и чакаха в Ефес, горящи от нетърпение да покажат на този неизвестен римски военачалник на какво са способни добрите ездачи. Десет хиляди, всички твърде млади, за да загинат при Филипи, и страстно желаещи да опазят тревистите си равнини от Квинт Лабиен, който бе твърде наблизо, за да се чувстват спокойни.
— Тръгвам с тях, но не презглава — рече Вентидий на Силон. — Твоята задача е да изкараш пехотата на пътя, остроумнико. Искам легионите да изминават най-малко по трийсет мили на ден по най-краткия път до Киликийските порти. Това означава нагоре по течението на Меандър и през Северна Писидия към Икониум. След това тръгни по пътя на керваните към Южна Кападокия, а оттам продължаваш по римския път до Киликийските порти. Преходът е петстотин мили, разполагаш с двайсет дни. Ясно ли е?
— Напълно, Публий Вентидий — отвърна Силон.
Римските военачалници рядко яздеха. Повечето предпочитаха да вървят поради редица причини. Първо, защото е по-удобно — конникът не можеше да намери облекчение за тежестта на краката си, които висяха отпуснати надолу. Второ, пехотинците обичаха да виждат, че командирите им вървят редом с тях, това ги поставяше на равна нога и в буквалния, и в преносния смисъл. Трето, по този начин кавалерията не избързваше. Римските армии се състояха предимно от пехотинци, които бяха ценени най-много. С течение на времето конниците се бяха превърнали в помощна сила, съставена почти изцяло от гали, германци и галатяни.
Вентидий обаче бе отглеждал мулета и затова беше свикнал с ездата. Обичаше да напомня на по-високомерните си колеги, че великият Сула винаги е яздил муле и че е научил бога Цезар да язди още на младини. В случая той искаше да държи изкъсо кавалерията си, водена от един галатянин на име Аминт, навремето секретар на стария цар Дейотар. Ако Вентидий бе прав, Лабиен щеше да отстъпи пред такава голяма сила, докато не намери терен, на който тренираните му по римски образец десет хиляди пехотинци биха могли да се справят с десетте хиляди конници. Подобно място нямаше нито в Кария, нито в Централна Анатолия. Щеше да му се наложи да се насочи към Ликия и Южна Писидия, но това означаваше да прекъсне връзката с партската армия. Инстинктът му — а той беше добър — щеше да го поведе по същия път, който Вентидий бе начертал на Силон, но с няколко дни преди легионите. Десет хиляди конника по петите му щяха да го накарат да се движи прекалено бързо и да изостави обоза, който можеше да се превозва единствено от волски каруци. Той щеше да попадне в ръцете на Силон. Задачата на Вентидий бе да принуди Лабиен да бърза обратно към Киликия Педия и партската армия от другата страна на Аманския хребет, който бе географската граница между Киликия Педия и Северна Сирия.
Имаше само един начин Лабиен да премине от Кападокия в Киликия, тъй като невероятно високият и стръмен Таурус отрязваше Централна Анатолия от всичко. Снеговете на Таурус не се стопяваха през цялата година, а проходите минаваха на височина десет-единадесет хиляди стъпки, особено в района на Антитаурус. Единственото изключение бяха Киликийските порти. Именно там Вентидий очакваше да настигне Квинт Лабиен.
Младите галатянски конници бяха точно на възрастта, която даваше най-добрите и най-храбрите воини — недостатъчно стари, за да имат съпруги и семейства и да не смятат битката с врага за нещо, от което трябва да се страхуват. Само Рим беше успял да превърне мъжете над двадесет в добри войници и именно това бе една от причините за неговото превъзходство. Дисциплина, обучение, професионализъм и ясно съзнание, че всеки един е част от огромна непобедима машина. Вентидий знаеше, че не би могъл да победи Лабиен без легионите си. Целта му беше да блокира ренегата на едно място, да не му позволи да премине през прохода и да изчака пристигането на основните сили. Доверявайки се на Силон, той на практика му бе предал командването в предстоящата битка.
Лабиен постъпи според очакваното. Съгледвачите му бяха съобщили за огромната войска в Ефес, а щом научи името на военачалника, той разбра, че трябва колкото се може по-бързо да се оттегли от Западна Анатолия. Беше награбил доста плячка, тъй като бе посегнал на места, които Брут и Касий не бяха докоснали. Писидия бе осеяна с храмове на Кубаба Кибела и съпруга й Атис, в Ликаония пък имаше светилища и свещени места на богове, забравени от останалия свят, откакто Агамемнон бе управлявал Гърция. Икониум пък беше градче, в което се издигаха храмове на мидийски и арменски богове. Затова Лабиен отчаяно се опитваше да мъкне обоза със себе си, но това се оказа непосилна задача. Изостави го на петдесет мили западно от Икониум. Коларите му бяха твърде ужасени от преследващите ги римски пълчища, за да си помислят да крадат, и избягаха, оставяйки дълга две мили колона от мучащи жадни волове. Вентидий спря колкото да разпрегне добичетата, за да могат да си намерят вода, и продължи напред. Когато след време обозът попадна в хазната, стойността му бе определена на пет хиляди сребърни таланта. Нямаше безценни произведения на изкуството, но затова пък колите бяха пълни със злато, сребро и скъпоценни камъни. „Ще бъде подобаваща украса на триумфа ми“ — помисли си Вентидий, докато тялото му се нагаждаше към вървежа на мулето.
Районът около Киликийските порти не беше подходящ за коне. Горите от различни иглолистни дървета бяха прекалено гъсти, за да оставят място за трева, а никой кон не би ял от игличките. Ездачите носеха колкото можеха фураж — една от причините, поради които Вентидий не беше бързал много. Войниците му обаче бяха оправни и събираха всяка млада издънка папрат, която можеха да намерят. Стръковете приличаха на Вентидий на авгурски жезъл със завъртулката в края. Така, с фуража и папратта, конете можеха да издържат около десетина дни — достатъчно, ако Силон е проявил нужната твърдост, за да води легионите по тридесет мили на ден. Цезар винаги можеше да накара войниците си да вървят повече, но той бе единствен по рода си. Ах, какъв преход бяха направили от Плаценция, за да помогнат на Требоний и останалите при Агендикум! И каква благодарност — да убиеш спасителя си. Вентидий се изхрачи и плю във въображаемото лице на Гай Требоний.
