— Ах, как обичам морето! Сбогом, Брундизиум, сбогом, Италия! — извика Вентидий.

В Ефес петнадесетте легиона се разположиха на няколко огромни лагера около пристанищния град, навремето един от най-красивите на света. Къщите му бяха с мраморни фасади, имаше огромен театър, дузина великолепни храмове и комплекс, посветен на Артемида в образа й на богиня на плодородието — именно поради това статуите й я изобразяваха опасана от раменете до кръста с тестиси на бикове.

Докато Силон обикаляше легионите и строго следеше обучението и тренировките, Вентидий си намери една скала с издълбана в нея естествена седалка и се настани там, за да помисли на спокойствие. Беше забелязал един отряд от петстотин стрелци с прашка, изпратени от Полемон, сина на Зенон, който се опитваше да управлява Понт без официалното одобрение на Антоний.

Той наблюдаваше упражненията на стрелците и бе поразен. Не можеше да повярва, че човек е способен да запрати толкова надалеч камък, при това само с помощта на мека кожена прашка. Нещо повече, камъкът летеше с изумителна скорост. Дали силата му беше достатъчна, за да прогони партски конен стрелец от бойното поле? Ето това беше въпрос!

Още от първия ден на планирането на кампанията Вентидий не възнамеряваше да се задоволи с нещо по-малко от триумф. Затова и се тормозеше от мисли за легендарния конен стрелец, който се преструваше, че бяга и в същото време изстрелваше стрелите си назад. С перфектната си логика Вентидий бе приел, че основната маса от партската армия ще се състои от конни стрелци, които никога не се доближаваха достатъчно близко, за да попаднат в ръцете на пехотата. Но може би стрелците с прашки…

Никой не му беше казал, че Пакор дължеше успеха си на катафрактите — воини в броня от главата до петите, яхнали големи коне, също бронирани от главата до коленете. Пакор не разполагаше с никакви конни стрелци. Тази шокираща липса на информация за врага се дължеше на Марк Антоний, който не бе поискал доклад за състава на партските сили. Никой римлянин не се бе поинтересувал от въпроса. Подобно на Вентидий, всички поддръжници на Антоний просто бяха приели, че вражеската войска се състои предимно от конни стрелци и малко катафракти. Партската армия винаги е била такава — защо този път да бъде различно?

И тъй, Вентидий седеше и си мислеше за прашкарите, докато планираше кампания, насочена предимно срещу конни стрелци, които вече не оставаха без стрели дори и при най-продължителните битки.

Ами ако успее да събере всички прашкари на Изтока и ги обучи да запращат камъните си по конните стрелци? Безсмислено е да превръща легионера в стрелец, той би предпочел да бъде бичуван и обезглавен, вместо да забрави за бронята и да замести гладиуса с прашка.

Камъкът обаче не беше подходящ снаряд. Прашкарите не можеха да използват всичко, което им попадне подръка. Те прекарваха много скъпоценно време в претърсване на речните корита за подходящи камъни — гладки, заоблени, тежки около една либра. И ако не удареше някоя чуплива част от тялото и най-вече главата, камъкът можеше да причини болезнено натъртване и синина, но не и дълготрайно нараняване. Вражеският боец можеше да излезе от битката, но след няколко дни щеше да се е възстановил достатъчно, за да участва в поредния сблъсък. Това беше проблемът на камъните и стрелите — те бяха чисти оръжия, а чистите оръжия рядко убиват. Мечът бе мръсно оръжие, покривано с кръвта на всяко тяло, което му попадаше, а ветераните бършеха остриетата си, но никога не ги миеха. Ръбовете им се поддържаха достатъчно остри, за да разрежат косъм. Когато потъваха в плътта, те вкарваха и отрови, които можеха да причинят загнояване и дори смърт.

Е, Публий Вентидий не можеше да изобрети загнояващ снаряд за прашка, но пък можеше да измисли начин да го направи по-смъртоносен. От опита си с полевата артилерия знаеше, че най-големите камъни причиняват най-големи щети не толкова поради собствената си маса, а заради способността си да превърнат в хвърчащи отломки всичко изпречило се по пътя им. Ако един катапулт или балиста е наистина ефикасен, той запраща снарядите си с много по-висока скорост, отколкото оръжие, чиято тетива е влажна или не е била опъната по най-добрия начин. Олово. Една либра олово заема много по-малък обем и от най-твърдия камък със същото тегло. Затова оловото ще набере повече инерция в прашката, която ще се върти по-бързо и ще лети по-надалеч заради по-високата си скорост. А при удар ще промени формата си — ще се сплеска и дори може да образува шип. Оловните снаряди не бяха непознати, но се използваха от лека артилерия и се изстрелваха през градските стени като в Перузия, а това си беше сляпа стрелба със съмнителна полза. Оловно топче, изстреляно от опитен прашкар към цел на около двеста стъпки разстояние, можеше да се окаже нещо изключително ефикасно.

Той заповяда на ковачите да излеят малко такива топчета и ги предупреди, че ако идеята му даде резултат, ще трябва да изработят още хиляди. Главният майстор лукаво намекна, че подобни количества е по-добре да бъдат поръчани на някой частен изпълнител.

— Ще ни одере кожите — рече Вентидий, запазвайки безизразна физиономия.

— Не и ако заръчам на половин дузина калфи да претеглят всяко топче и да го проверяват за неравности, шупли и други дефекти, генерале.

И Вентидий се съгласи, още повече, че главният майстор щеше да осигурява оловото и да се грижи то да не се разваля с добавянето на по-евтин метал като желязото. Понесе торбата към прашкарите, като се смееше под мустак. Никога не можеш да излезеш на глава с един находчив и хитър легионер, независимо колко се мъчиш и колко по-висок пост заемаш. Бяха израснали горе-долу в несгоди като неговите, едва свързвайки двата края, и не биха се уплашили и от триглави кучета.

Водачът на прашкарите Ксенон беше на стрелбището.

— Опитай с това — каза му Вентидий и му подаде топчетата.

Ксенон нагласи малкия снаряд в прашката и я завъртя, докато тя не засвистя над главата му. Последва майсторско пускане, оловното топче полетя с писък и улучи средата на мишената. Двамата отидоха заедно да видят поражението. Прекалено изумен, за да нададе вик, Ксенон слабо изохка.

— Генерале, виж — рече той, когато дойде на себе си.

— Вече виждам.

Снарядът не беше пробил дупка в меката кожа, а бе оставил грамаден отвор с неравни краища и лежеше сред пръсната земя и камъчета.

— Проблемът на мишените ти е, че нямат истински скелет — рече Вентидий. — Подозирам, че резултатът ще бъде различен, ако топчето улучи нещо със скелет. Да пробваме с някое отписано муле.

Докато се намери муле, петстотинте стрелци се бяха струпали възможно най-близо. Разнесе се слух, че римският военачалник е измислил нов снаряд.

— Обърнете го със задницата към стрелеца — нареди Вентидий. — Ще бъде използвано срещу бягащи коне с големината на муле. Свален кон означава свален стрелец. Партите могат да поддържат запаси от стрели, но надали и от коне. Съмнявам се да имат много резервни.

Мулето беше така осакатено, че се наложи веднага да прекратят страданията му. Кожата му бе разкъсана, вътрешностите — направени на пихтия. Когато измъкнаха снаряда от трупа, той вече не беше топче, а приличаше на плосък диск с назъбен край — вероятно от удара в някоя твърда кост.

— Прашкари! — викна Вентидий. — Вече имате ново оръжие!

От всички страни се разнесоха ликуващи викове.

Вентидий се обърна към Ксенон.

— Прати вест на Полемон, че ми трябват още хиляда и петстотин прашкари и хиляда таланта от оловото, останало от сребърните му мини. Току-що Понт се превърна в много важен съюзник на Рим.

Разбира се, нещата не бяха толкова прости. Някои от прашкарите намираха по-малките снаряди по-трудни за мятане, а имаше и такива, които отказваха да признаят предимствата им. Постепенно обаче и най-твърдоглавите станаха майстори в стрелбата с олово и обикнаха новото си оръжие. Помогна също и модифицирането на прашката — беше установено, че оловните топчета я износват по-бързо от камъните.