Едва отпил, Октавиан остави чашата си като опарен. Още един глупак! Защо превъзнася красотата на някакво място, когато собственият му град е заприличал на нищо поради немарливост и липса на загриженост?

— Можеш да вземеш колкото искаш от легионите на Гален, това е ясно — излъга той. — Всъщност, нямам нищо против което и да било от условията ти, с изключение на отказа ти да ми помогнеш да прочистя морето от Секст Помпей.

Намръщен, Антоний стана и дръпна завесата на входа — явно беше решил, че в крайна сметка трябва да вижда по-добре лицето на противника си.

— Италия е твоя провинция, Октавиане. Аз да съм те молил да ми помагаш да управлявам своите?

— Не, не си, но пък и не си давал на римската хазна полагащия се дял от данъците. Сигурен съм, че не е нужно да напомням на един триумвир, че хазната би трябвало да се пълни от данъци и да плаща на провинциалните губернатори суми, с които да издържат легионите и да финансират обществените предприятия — невъзмутимо рече Октавиан. — Естествено, много добре разбирам, че никой губернатор, още по-малко пък триумвир, просто събира онова, което изисква хазната — той винаги иска повече и задържа излишъка за себе си. Достойна и древна традиция, против която не мога да кажа нищо лошо. Аз също съм триумвир. Ти обаче не си пратил нищо в Рим за двете години управление. Ако го беше сторил, вече да съм купил корабите, които ми трябват, за да се справя със Секст. Може да ти харесва да използваш пиратски кораби за свой флот, тъй като след Филипи всички подкрепили Брут и Касий адмирали избраха да станат пирати. Аз самият също бих ги използвал, стига да не бяха направили гуши за моя сметка! И в този момент те много успешно демонстрират на Рим и Италия, източник на най-добрите ни легионери, че един милион войници не са в състояние да помогнат на двама триумвири без кораби. Ти можеше да имаш зърно от източните си провинции, с което да напълниш търбусите на войниците си! Не аз съм виновен, че си позволил на партите да пометат всичко, с изключение на Витиния и провинция Азия! Реално те спасява Секст Помпей. Докато ти изнася да поддържаш добри отношения с него, той ще ти продава зърното на Италия на прилична цена — при това зърно, смея да ти напомня, което е купено и платено от римската хазна! Да, Италия е моя провинция, но единственият ми източник на пари са данъците, които трябва да изстискам от всички римски граждани, живеещи на полуострова. А те не стигат за кораби и за купуване на откраднатото жито от Секст Помпей — продава го за тридесет сестерции за модий! И тъй, ще попитам отново — къде са данъците от Изтока?

Антоний го слушаше и яростта в гърдите му растеше.

— Изтокът е разорен! — изкрещя той. — Няма нищо за даване!

— Не е вярно и това го знае и най-простият римлянин в цяла Италия — възрази Октавиан. — Например Питодор Тралски ти донесе две хиляди таланта сребро в Тарс. Тир и Сидон ти платиха още по хиляда. Плячкосването на Киликия Педия пък ти донесе още четири хиляди. Общо сто седемдесет и пет милиона сестерции! Това са факти, Антоний! Добре известни факти!

„Защо изобщо се съгласих да се видя с този окаян, дребен никаквец? — запита се Антоний, като се въртеше неспокойно. — Постигна надмощие само с напомнянето, че каквото и да направя на Изток, то по един или друг начин се научава от всеки римски гражданин в Италия. Без да го изрича, направо ми каза, че репутацията ми страда. Че все още търпя критики, че Сенатът и римският народ могат да ме лишат от всичките ми длъжности. Да, мога да тръгна към Рим, да екзекутирам Октавиан и да се обявя за диктатор. Но нали именно аз бях онзи, който вдигна толкова шум при разобличаването на диктатурата! Брундизиум показа, че легионерите ми няма да се бият срещу войниците на Октавиан. Само това е достатъчно, за да може дребната пепелянка да седи тук и да ме предизвиква, без изобщо да крие враждебността си“.

— Значи не съм особено популярен в Рим — мрачно рече той.

— Честно казано, Антоний, изобщо не си популярен. Особено след като започна обсадата на Брундизиум. Позволи си да ме обвиняваш, че аз съм подучил жителите на града да не те пуснат, но много добре знаеш, че не е така. Защо да го правя? Нямам никаква полза от това! В крайна сметка успя да посееш лудостта на страха в Рим и сега градът очаква, че ще тръгнеш към него. Но ти не можеш да го направиш! Собствените ти легиони няма да ти позволят. Ако наистина искаш да спасиш репутацията си, трябва да се докажеш пред Рим, не пред мен.

— Няма да се съюзя с теб срещу Секст Помпей, ако натам биеш. Разполагам само със сто бойни кораба в Атина — излъга Антоний. — Не са достатъчно за целта, тъй като ти нямаш нито един. Нещата стоят така, че Секст Помпей предпочита мен пред теб и аз няма да го провокирам по какъвто и да било начин. Засега той не ми пречи.

— Не очаквах, че ще ми помогнеш — спокойно отвърна Октавиан. — Не, по-скоро си мислех за нещо, което ще видят всички римляни, от върха до дъното.

— И какво е то?

— Да се ожениш за сестра ми Октавия.

Антоний зяпна невярващо мъчителя си.

— Богове!

— Какво толкова необичайно има? — тихо попита Октавиан и се усмихна. — Аз самият неотдавна сключих подобен брачен съюз. Сигурен съм, че го знаеш. Скрибония е много приятна — добра жена, хубава, плодовита… Надявам се бракът ми с нея да държи Секст мирен, поне за известно време. Но тя не може да се сравнява с Октавия, не мислиш ли? Предлагам ти праплеменницата на Божествения Юлий, позната и обичана от всички слоеве в Рим, както бе обичана и Юлия, прекрасна на външен вид, невероятно мила и внимателна, грижовна съпруга и майка на три деца, сред които едно момче. Ожени се за нея и Рим ще приеме, че не му мислиш нищо лошо.

— Защо мислиш, че ще го направи?

— Защото да бъдеш жесток към съкровище като Октавия означава да бъдеш чудовище в очите на всеки римлянин. И най-безмозъчните от тях не биха простили лошо отношение към Октавия.

— Разбирам. Да, разбирам — бавно рече Антоний.

— Е, значи се споразумяхме?

— Споразумяхме се.

Този път Антоний стисна ръката на Октавиан по-нежно.

Договорът от Брундизиум бе подписан на дванадесетия ден на октомври на градския площад в присъствието на ликуващите граждани, които хвърляха цветя в краката на Октавиан и се контролираха достатъчно, за да не плюят по Антоний. Вероломствата му не бяха нито забравени, нито простени, но този ден бележеше победа за Октавиан и за Рим. Нямаше да има нова гражданска война. А това радваше разположените около града легиони повече и от гражданите на Брундизиум.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се Полион към Меценат, докато пътуваха по Апиевия път в теглена от четири мулета двуколка.

— Ще кажа, че Цезар Октавиан е майстор интригант и далеч по-добър дипломат от мен.

— На теб ли ти хрумна да предложиш на Антоний най-любимата му сестра?

— Не, не! Идеята беше негова. Явно съм смятал, че вероятността да се съгласи на подобно нещо е толкова малка, та подобно нещо изобщо не ми е минавало през ума. А когато ми го каза в деня, преди да потегли към Брундизиум, си помислих, че ще прати мен да направя предложението. Бррр! Тръпки ме побиха! А ето че тръгна самият той. Сам, без спътници.

— Не би могъл да те прати, защото е трябвало да го направи лично. Само той би могъл да изрече подобно нещо. Доколкото разбирам, е посочил на Антоний, че е изгубил обичта и уважението на повечето римляни. И то по такъв начин, че Антоний му е повярвал. А после ловкият дребен хуй — извинявай! — ловкият дребен… ъъъ… пор му предложил възможност да си възстанови репутацията, като се ожени за Октавия. Блестящо!

— Напълно съгласен — отвърна Меценат, опита се да си представи Октавиан като хуй или пор и се усмихна.

— Веднъж пътувах с Октавиан в една двуколка от Отсамна Галия до Рим след обявяването на триумвирата — замислено рече Полион. — Той беше едва на двадесет, но говореше като достопочтен консул. За доставките на зърно и за това как заради Апенините за Рим било по-лесно да се снабдява със зърно от Африка и Сицилия, отколкото от Отсамна Галия. Цитираше числа и статистики като някакъв опитен градски чиновник. При това не се опитваше да се измъкне, а обмисляше и пресмяташе какво трябва да се направи. Да, това беше наистина паметно пътуване. Когато Цезар го направи свой наследник, си помислих, че няма да оцелее и няколко месеца. А пътуването ми показа, че съм грешил. Никой няма да го убие.