Октавиан нямаше намерение да се лишава точно от тези преговори, щеше да им се наслаждава. Антоний вече трябваше да е забравил сцената в шатрата му след Филипи, когато Октавиан бе настоявал за главата на Брут — и я беше получил. Омразата на Антоний порасна толкова много, че замъгли отделните събития. Беше достатъчна сама по себе си. Октавиан също така не очакваше, че бракът с Октавия ще заличи тази омраза. Може би някой поетично настроен човек като Меценат би приел, че мотивът на Октавиан е именно такъв, но той самият бе прекалено здравомислещ, за да се надява на чудеса. След като Октавия станеше жена на Антоний, тя щеше да прави точно онова, което щеше да иска той. Промяната на отношението на съпруга й към Октавиан щеше да бъде последното нещо, с което би се заела. Не, Октавиан се надяваше с този съюз да засили надеждите на обикновените римляни (а също и на легионерите), че опасността от война е отминала. И щом настъпеше денят, когато зажаднелият за нещо ново Антоний зарежеше съпругата си, той щеше да падне в очите на милиони римски граждани. Тъй като се бе заклел никога да не започва гражданска война, Октавиан трябваше да унищожи не auctoritas — официалното обществено положение — на Антоний, а неговата dignitas — репутацията, която имаше благодарение на личните си постъпки и постижения. Когато богът Цезар пресече Рубикон, той го бе сторил, за да защити своята dignitas, която ценеше повече и от живота си. Изтриването му от официалната история и анали на Републиката и изпращането в доживотно изгнание беше по-лошо и от гражданска война. Е, Октавиан не беше замесен от такова тесто, за него гражданската война бе по-голямо зло от позора и изгнанието. Естествено, не беше и военен гений, който със сигурност да победи. Подходът на Октавиан бе да разяжда репутацията на Марк Антоний, докато не се стигне до положение, в което той вече да не представлява заплаха. И тогава звездата на Октавиан щеше да продължи да се издига, докато именно той, а не Антоний, стане Първенец на Рим. Това нямаше да се случи за една нощ, може би щяха да минат много години. Но Октавиан можеше да си позволи да чака, той беше с двадесет и една години по-млад от Антоний. А какво го очакваше само — дълги години в опити да изхрани Италия и да намира земя за непрекъснатия поток ветерани!

Той знаеше слабостите на Антоний. Богът Цезар вече щеше да чука на портата на двореца на цар Ород в Селевкида на Тигър. А къде беше Антоний? Обсаждаше Брундизиум, който все още се намираше в собствената му страна. Колкото и да разправя, че го прави, за да защити авторитета си на триумвир, той всъщност беше тук, защото не смееше да остане в Сирия и да се бие с партите. Колкото и да говореше, че едва ли не самичък е спечелил битката при Филипи, Антоний много добре си даваше сметка, че не би могъл да победи без легионите на Октавиан. А те бяха съставени от хора, на чиято вярност можеше да разчита не той, а Октавиан.

„Готов съм да дам почти всичко — помисли си Октавиан, след като бе написал писмото до Антоний и го бе пратил по куриера. — Готов съм да дам почти всичко, само Фортуна да ми даде нещо, с което да пратя Антоний към собствената му гибел. Октавия не е това нещо, нито пък евентуалният му отказ да се ожени за нея, стига да реши да я отхвърли, след като е опитал от добротата й. Знам, че Фортуна ми се усмихва — неведнъж ми се е случвало да се отървавам на косъм. И всеки път именно късметът ме е измъквал от бездната. Като жаждата на Либон да намери знатен съпруг за сестра си. Като смъртта на Гален в Нарбон и малоумния му син, който се обърна към мен вместо към Антоний. Като смъртта на Марцел. Като шанса да имам Агрипа, който да командва армиите вместо мен. Като разминаването ми със смъртта всеки път, щом пристъпите на астмата ме оставят без дъх. Като военната каса на Божествения Юлий, благодарение на която не съм разорен. Като жителите на Брундизиум, отказващи да пуснат Антоний, дано Татко Либер39, Слънцето и Земята ги дарят с мир и благодат в бъдеще. Не съм заповядвал на града да прави каквото и да било, а още по-малко пък съм провокирал Фулвия да започне война срещу мен. Горката Фулвия!

Всеки ден принасям жертва на дузина богове и най-вече на Фортуна да ми дадат оръжие, с което да победя Антоний по-бързо, отколкото ще го стори възрастта му. И това оръжие съществува. Знам го със сигурност, както знам, че аз съм избраникът, който ще постави Рим твърдо на крака и ще постигне дълъг мир по границите на държавата. Аз съм Избраникът, за когото пише поддържаният от Меценат Вергилий и за когото всички предсказатели твърдят, че ще въведе града в златния век. Божественият Юлий ме направи свой син и аз ще оправдая доверието му и ще завърша започнатото от него. Не мога да създам онзи свят, който би изградил той, но със сигурност ще му доставя радост и удоволствие. Фортуна, дай ми още от прочутия късмет на Цезар! Дай ми оръжието и отвори очите ми, за да го разпозная, когато го видя!“

Отговорът на Антоний пристигна по същия куриер. Да, бил готов да се срещне с Цезар Октавиан под флага на примирието. „Но ние не сме във война! — помисли си Октавиан, внезапно останал без дъх, но не заради нов пристъп на астма. Как работи умът му, щом е решил, че сме врагове?“

На следващия ден Октавиан потегли на гърба на дарения от народа Юлиев кон — дребен, но много хубав, с кремав косъм и тъмна грива и опашка. Заради ездата той не можеше да носи тога, а тъй като не искаше да изглежда войнствен, реши да облече бяла туника с широката пурпурна сенаторска ивица през дясното рамо.

Естествено, Антоний бе в неизменните си доспехи със сребърен обков. Отпред на бронята му бе изобразен Херкулес, побеждаващ Немейския лъв. Беше с пурпурна туника и пурпурен командирски плащ, макар че по право наметалото му трябваше да е алено. Както винаги, изглеждаше добре и във форма.

— Къде са ти високите ботуши, Октавиане? — попита той и се ухили.

Макар Антоний да не бе помръднал, Октавиан протегна дясната си ръка тъй демонстративно, че той нямаше друг избор, освен да се здрависа. Стисна толкова силно, че едва не счупи крехките му кости. Октавиан изтърпя болката, без да трепне.

— Влез — покани го Антоний и повдигна завесата пред входа на шатрата си. Фактът, че беше избрал да остане в шатра, вместо да се настани в по-трайна постройка, показваше увереността му, че обсадата на Брундизиум няма да се проточи.

Централното помещение на шатрата беше просторно, но много тъмно след спускането на завесата. За Октавиан това бе индикация за предпазливостта на Антоний. Опасяваше се, че лицето му ще издаде неговите емоции. Това не безпокоеше Октавиан. Той се вълнуваше не от лицата, а от мислите, тъй като именно с тях трябваше да има вземане-даване.

— Много съм поласкан, че стигнахме до етапа да очертаем някакво съглашение — рече той, погълнат от един стол, който беше прекалено грамаден за дребната му фигура. — Смятах, че най-добре е двамата лично да разрешим въпросите, по които не сме съвсем единни.

— Изтънчено казано — отвърна Антоний и отпи голяма глътка от бокала вино, което демонстративно бе разредил преди това.

— Прекрасен предмет — отбеляза Октавиан, докато въртеше собствената си чаша в ръка. — Къде е произведена? Обзалагам се, че не е в Путеоли.

— В някоя александрийска стъкларница. Обичам да пия от стъкло, то не задържа аромата на предишните вина, за разлика и от най-добрата керамика. — Антоний се намръщи. — А металът има вкус на… метал.

Октавиан примигна.

— Богове! Не съм предполагал, че си такъв ценител на нещо, което просто задържа вино.

— Сарказмът няма да те доведе до никъде — отвърна Антоний, без изобщо да се обиди. — Царица Клеопатра ми каза всичко това.

— А, да, това обяснява нещата. Александрийски патриот.

Лицето на Антоний грейна.

— И с пълно право! Александрия е най-прекрасният град на света, оставя Пергам, че дори и Атина да тръпнат в сянката му.